В епохата на пожизнените президенти
През 1813 година, малко преди края на своето ръководство, Наполеон Бонапарт споделя пред австрийския външен министър граф Метерних какви са минусите на мощното водачество. " Управлението ми няма да надживее деня, в който престана да бъда мощен и хората спрат да се опасяват от мен, декларира Наполеон. Докато вашите суверени, родени на трона, могат да бъдат разгромени 20 пъти и отново да се завърнат в столиците си. "
Наполеон осъзнава по-добре от всеки различен какъв брой мъчно е да останеш на власт вечно, изключително в случай че не си роден на трона. Години по-късно демократичните институции позволяват този проблем, правейки допустимо победеният водач да се върне посредством избори. Изборната народна власт се основава на убеждението, че тронът не се има, а единствено се употребява.
Но духът на демокрацията не се лимитира единствено до разбирането, че волята на хората се показва в свободните и почтени избори. Важна роля в модерното схващане за демократичната народна власт играе концепцията, че ръководещите не остават на власт, когато не са мечтани, и че властта им постоянно би трябвало да бъде лимитирана.
Ала този консенсус, изкован в продължение на дълги години, през днешния ден е подложен под въпрос.
Днес някои от водачите на най-могъщите страни в света, както демократични, по този начин и недемократични, стартират да се държат като съвременни императори. Концентрират власт в ръцете си, без никакво желание да изоставен поста до края на живота си. От тяхна позиция е без значение дали страната е народна власт или автокрация, от голяма важност е единствено качеството на водача. И те се употребяват със значима поддръжка: във време, когато недоверието към политиците е високо, за мнозина индивидът със мощна ръка е за предпочитане пред корумпираната политическа класа.
Няма по-ясен или по-значим образец за тази наклонност от решението на Китайското национално заседание тази седмица да отстрани ограничаването от два мандата за президента на страната. Не би било пресилено да се каже, че този акт символизира края на хегемонията на демокрацията като международен политически блян.
След като президентът на Китай Си Дзинпин разгласи решението си да отстрани ограничаването в броя на мандатите, мнозина анализатори изрекоха мнението, че решението му да се трансформира в истински император е знак за упоритостта на Пекин намерено да провокира световното водачество на Америка. Това е правилно, само че не е всичко.
В този подтекст рядко се дискутира разказаният от политолога Кен Джовит " резултат на Версай ". Връщайки се към историята, професор Джовит демонстрира, че привлекателността на едно ръководство може да се оцени най-добре по желанието на другите да подражават на неговите институции и метод на живот.
Според него през ХVІІ в. във Франция Луи XIV " основава незабравим по силата и престижа си режим, на който подражават от Германия до Русия, на всички места строят " мини-Версай ", възприемат се френските обноски, а елитите приказват на френски език ". През ХІХ в. в обект на политическо предпочитание се трансформира Британският парламент – унгарците оповестяват политическите си упоритости, като издигат за своя парламент в Будапеща неоготическа постройка, също толкоз внушителна, колкото тази в Лондон. След Втората международна война наложените в Източна Европа сталинистки режими подпечатват властта си посредством налагането на също толкоз внушителната, само че нечовечна сталинска архитектура.
След края на студената война подражанието на Запада бе знак за принадлежност към вярната страна на историята. Провеждането на избори и написването на конституции в американски жанр бе също толкоз значимо за облика на една страна, колкото смарт телефонът е значим за самочувствието на един младеж. По думите на професор Джовит " в епохата след студената война за елитите от незападния свят играта на голф имаше същото значение, каквото носенето на тогата е имало за неримския хайлайф през древността ".
А пък ограничението на властта на владетеля беше едно от основните средства, посредством които недемократичните режими се опитваха да се приспособят към епохата на демокрацията.
Затова и редица недемократични държавни управления съхраняваха демократичните фасади, изключително тези на изборите и ограничаването в броя на мандатите. През 2008 година да вземем за пример съветският водач Владимир Путин устоя на изкушението да промени конституцията и по този метод да получи правото на трети президентски мандат, защото не искаше страната му да наподобява като някоя от централноазиатските републики, където президентите в никакъв случай не напущат дворците си. Макар системата да беше подправяна, недемократичните държавни управления съзнаваха какъв брой значимо е да се преструват, че това не е по този начин. И таман това – даже повече, в сравнение с самото разпространяване на демократичната народна власт – беше същинското доказателство за хегемонията на демокрацията. Даже Китай играеше по тези правила.
Досега.
В този смисъл решението на Китайската комунистическа партия да отстрани рестриктивните мерки в президентските мандати ще отекне надалеч отвън Китай. Човек елементарно може да си показа по какъв начин президентът Путин приема, че няма да му се постанова да напуща Кремъл през 2024 година, когато изтича идващият му мандат. Турският президент Реджеп Тайип Ердоган също е елементарно да бъде уверен, че може да остане на власт безпределно. Избраните водачи по целия свят ще се втурнат да изясняват на гласоподавателите си, че промяната на управлението е рискова концепция. Ще бъдат написани нови конституции или старите ще бъдат пренаписани по този начин, че да отговорят на новата политическа мода.
Настъпващият " момент на императора " е неприятна новина за Европа , където неналичието на император е сърцевината на европейския план. Новината не е добра и за Съединените щати. Но пък това може да се трансформира в плодороден момент за президента Тръмп, който може да реши, че откакто американците са научили китайците по какъв начин се играе голф, е пристигнало време американците да подражават на китайците. И какво тогава ще се случи, в случай че два президентски мандата не са задоволителни, с цел да стане Америка още веднъж велика?
" Дневник " препечатва текста от портала " Култура ", англоезична версия на публикацията е оповестена в " Ню Йорк таймс ".
Наполеон осъзнава по-добре от всеки различен какъв брой мъчно е да останеш на власт вечно, изключително в случай че не си роден на трона. Години по-късно демократичните институции позволяват този проблем, правейки допустимо победеният водач да се върне посредством избори. Изборната народна власт се основава на убеждението, че тронът не се има, а единствено се употребява.
Но духът на демокрацията не се лимитира единствено до разбирането, че волята на хората се показва в свободните и почтени избори. Важна роля в модерното схващане за демократичната народна власт играе концепцията, че ръководещите не остават на власт, когато не са мечтани, и че властта им постоянно би трябвало да бъде лимитирана.
Ала този консенсус, изкован в продължение на дълги години, през днешния ден е подложен под въпрос.
Днес някои от водачите на най-могъщите страни в света, както демократични, по този начин и недемократични, стартират да се държат като съвременни императори. Концентрират власт в ръцете си, без никакво желание да изоставен поста до края на живота си. От тяхна позиция е без значение дали страната е народна власт или автокрация, от голяма важност е единствено качеството на водача. И те се употребяват със значима поддръжка: във време, когато недоверието към политиците е високо, за мнозина индивидът със мощна ръка е за предпочитане пред корумпираната политическа класа.
Няма по-ясен или по-значим образец за тази наклонност от решението на Китайското национално заседание тази седмица да отстрани ограничаването от два мандата за президента на страната. Не би било пресилено да се каже, че този акт символизира края на хегемонията на демокрацията като международен политически блян.
След като президентът на Китай Си Дзинпин разгласи решението си да отстрани ограничаването в броя на мандатите, мнозина анализатори изрекоха мнението, че решението му да се трансформира в истински император е знак за упоритостта на Пекин намерено да провокира световното водачество на Америка. Това е правилно, само че не е всичко.
В този подтекст рядко се дискутира разказаният от политолога Кен Джовит " резултат на Версай ". Връщайки се към историята, професор Джовит демонстрира, че привлекателността на едно ръководство може да се оцени най-добре по желанието на другите да подражават на неговите институции и метод на живот.
Според него през ХVІІ в. във Франция Луи XIV " основава незабравим по силата и престижа си режим, на който подражават от Германия до Русия, на всички места строят " мини-Версай ", възприемат се френските обноски, а елитите приказват на френски език ". През ХІХ в. в обект на политическо предпочитание се трансформира Британският парламент – унгарците оповестяват политическите си упоритости, като издигат за своя парламент в Будапеща неоготическа постройка, също толкоз внушителна, колкото тази в Лондон. След Втората международна война наложените в Източна Европа сталинистки режими подпечатват властта си посредством налагането на също толкоз внушителната, само че нечовечна сталинска архитектура.
След края на студената война подражанието на Запада бе знак за принадлежност към вярната страна на историята. Провеждането на избори и написването на конституции в американски жанр бе също толкоз значимо за облика на една страна, колкото смарт телефонът е значим за самочувствието на един младеж. По думите на професор Джовит " в епохата след студената война за елитите от незападния свят играта на голф имаше същото значение, каквото носенето на тогата е имало за неримския хайлайф през древността ".
А пък ограничението на властта на владетеля беше едно от основните средства, посредством които недемократичните режими се опитваха да се приспособят към епохата на демокрацията.
Затова и редица недемократични държавни управления съхраняваха демократичните фасади, изключително тези на изборите и ограничаването в броя на мандатите. През 2008 година да вземем за пример съветският водач Владимир Путин устоя на изкушението да промени конституцията и по този метод да получи правото на трети президентски мандат, защото не искаше страната му да наподобява като някоя от централноазиатските републики, където президентите в никакъв случай не напущат дворците си. Макар системата да беше подправяна, недемократичните държавни управления съзнаваха какъв брой значимо е да се преструват, че това не е по този начин. И таман това – даже повече, в сравнение с самото разпространяване на демократичната народна власт – беше същинското доказателство за хегемонията на демокрацията. Даже Китай играеше по тези правила.
Досега.
В този смисъл решението на Китайската комунистическа партия да отстрани рестриктивните мерки в президентските мандати ще отекне надалеч отвън Китай. Човек елементарно може да си показа по какъв начин президентът Путин приема, че няма да му се постанова да напуща Кремъл през 2024 година, когато изтича идващият му мандат. Турският президент Реджеп Тайип Ердоган също е елементарно да бъде уверен, че може да остане на власт безпределно. Избраните водачи по целия свят ще се втурнат да изясняват на гласоподавателите си, че промяната на управлението е рискова концепция. Ще бъдат написани нови конституции или старите ще бъдат пренаписани по този начин, че да отговорят на новата политическа мода.
Настъпващият " момент на императора " е неприятна новина за Европа , където неналичието на император е сърцевината на европейския план. Новината не е добра и за Съединените щати. Но пък това може да се трансформира в плодороден момент за президента Тръмп, който може да реши, че откакто американците са научили китайците по какъв начин се играе голф, е пристигнало време американците да подражават на китайците. И какво тогава ще се случи, в случай че два президентски мандата не са задоволителни, с цел да стане Америка още веднъж велика?
" Дневник " препечатва текста от портала " Култура ", англоезична версия на публикацията е оповестена в " Ню Йорк таймс ".
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ