Французойките, които трябваше да облагородят новите колонии
През 18 век момичетата-ковчежета са изпратени на хиляди километри от домовете си във Франция и доведени в колониална Америка, където са омъжени и натоварени с невъзможното – да устройте тази земя и опитомете тези мъже. Казано просто, на момичетата-ковчежета не им е елементарно.
По времето на колонизацията Френската империя се простира из Северна Америка, от колониите в Карибите до снежния Квебек. В тези граници е Луизиана, изсечена от залива и полетата на крайбрежието на Залива на Съединени американски щати. Френските колонизатори считат тази територия за също толкоз „ дива “, колкото и районите на север и юг. Той е другоземен и неопитомен, по френски стандарти, което е проблем. Именно там са изпратени момичетата-ковчежета, известни също като пеликанските девойки.
Тези девойки, постоянно идващи от сиропиталищата, учебните заведения и манастирите на Франция (а от време на време и от закритите обществени домове), са изпратени да се заселят в Луизиана и да опитомят тази дива земя – и нейните диви заселници. И в доста връзки девойките съумяват да оформят самата тъкан на новофренското общество в Америка.
В началото на 18 век европейската колонизация е в разгара си. Търсейки земя, запаси и власт, европейските монарси издълбават Северна и Южна Америка, изпращайки заселници, с цел да разщирят и затвърдят силата си. Обаче е ясно, че тези ранни колонии може да се трансфорат в нещо като „ мъжко царство “ – и то от езичници. Губернаторите на района се тормозят, че френските горски стопани, които се занимават с кожи в Северна Америка, стават прекомерно близки с локалните племена, които обитават земята, и тръват след локалните дами и губят християнската си религия.
Така Луи XIV и неговите колониални представители измислят проект за избавяне на душата на Нова Франция. Писмото на крал Луи XIV до колонистите гласи:
Поради името на кораба, новите дами по-късно ще бъдат известни като пеликанските девойки. Днес тези девойки нормално се групират в същата категория с момичетата-ковчежета. Тяхното име пък може да звучи малко смъртно, то в действителност нямаше нищо общо със гибелта – то е отпратка към куфарите, в които тези девойки носят когато идват, в които съхраняват всичките им движимости на света.
Твърди се, че девойките избират своите съпрузи, а не са им назначавани. Но на какъвто и метод на живот да бяха привикнали във Франция, новият им живот в Луизиана се оказа фрапантен. Къщите са имат мръсни подове и скотски кожи, опънати през отворените прозорци. Твърди се още, че мъжете колонисти не престават се радват на компанията на локалните дами и подценяват французойките до степен, че те са принудени да оцеляват на жълъди.
Много от тях обаче съумяват много сполучливо да се приспособими към събитията. Мари Габриел Савари държи да се омъжи за Жан-Батист Сосие от Квебек, считан за един от най-хубавите ловци измежду колонистите. Жан-Батист умира през 1716 година, а Мари Габриел се дами още два пъти, като в последна сметка се насочва към Ню Орлиънс, където умира през 1735 година Гробът й през днешния ден е някъде под улиците на града. Не всички дами колонистки имат шанса на Мари Габриел, защото експлоадирането на жълта тресчица скоро обгръща цялото обитаемото място. Френското държавно управление скоро стартира да се нуждае от нов приток на жени-колонистки.
Правителството се обръща към нарушители, както и доброволци, с цел да населят колонията. В интервала сред 1717 и 1721 година повече от половината от дамите, пристигнали в Луизиана, са секс работнички.
Новата вълна, от 88 жени-колонистки, идва към 1728 година, още веднъж пренасяйки нещата си в куфари, които неясно наподобяват ковчежета. Френската дума за тези куфари е „ cassette “. Терминът обаче се трансформира в casquette – което се превежда като „ ковчег “ – с течение на времето, затвърждавайки прякора им.
Малко след идването им девойките са отведени в учебно заведение, което да посещават, до момента в който се оженят. Няколко години по-късно някои от тях постъпват в Урсулинския манастир.
