Войната между Червената и Бялата роза
През 1453 година Стогодишната война сред Англия и Франция завършила с цялостното проваляне на англичаните. Английският крал Хенри VI изпаднал в положение на психическо разстройство и станал изцяло апатичен към всичко. Сред благородниците се затвърдило мнение, че той не може да ръководи страната и би трябвало да бъде заменен.
Най-амбициозен по въпроса бил херцог Ричард Йорк. Той изискал регентство над недееспособния крал – имал право на това, тъй като бил в кръвно роднинство с Едуард III (упр. 1327-1377). Но упоритостите му се сблъскали със мощната опозиция на Маргарита Анжуйска, брачната половинка на краля. Тя изобщо нямала желание да губи трона и оглавила битката срещу Йорките. Освен това, през октомври 1453 година родила легален правоприемник на трона – принц Едуард Уестминстърски. Това отнемало възможностите на Ричард Йорк да стане крал даже при положително за него развиване на събитията.
В края на 1454 година крал Хенри VI пристигнал на себе си и политическата обстановка се нормализирала. Йорките осъзнали, че губят опцията да заграбят властта. Така избухнал боен спор, който влезнал в историята като „ Войната сред Червената и Бялата роза “. Тя траяла от 1455 до 1485 гг. Графовете Йорк и Невил украсили щитовете си с бяла роза, а Ланкастър и Съфолк – с алена. След това почнали взаимно да се избиват. Имало премного бойци за наемане, останали без работа след края на Стогодишната война.
Бялата роза на Род Йорк / Източник – Уикипедия
Червената роза на Род Ланкастър / Източник – Уикипедия
Първата огромна борба станала при Сейнт Олбъни на 22 май 1455 година Начело на армията на „ Бялата роза “ застанал херцог Ричард Йорк, а съдружник му бил граф Ричард Невил. Войската на „ Червената роза “ се предвождала от граф Едмънд Бофорт. В това стълкновение той умрял и Ланкастърите претърпели тежко проваляне. Самият Хенри VI бил покорен, а Народното събрание оповестил Ричард Йорк за протектор на кралството и правоприемник на краля, като по този начин бил заобиколен законният престолонаследник Едуард Уестминстър.
Но този крах не смутил благородниците към „ Червената роза “ и Маргарита Анжуйска. През 1459 година Ланкастърите разрушили Йорките в борба на Лъдфордския мост. Самият Ричард Йорк и двамата му синове избягали, без да влязат в сражението, а техният основен град Лъдлоу бил високомерен и опустошен.
На 30 декември 1460 г. противниците се сблъскали при Уейкфийлд. Главният метежник, Ричард Йорк, бил погубен, а армията му разгромена. Загинал и неговият съдружник граф Солсбъри. Телата на двамата били обезглавени, а главите им – набучени на копия над портите на Йорк.
Победата на „ Червената роза “ била подсилена със идната борба отново при Сейнт Олбъни на 17 февруари 1461 година. Самата Маргарита Анжуйска взела участие в нея. „ Бялата роза “ още веднъж била победена, а крал Хенри VI най-сетне бил освободен от плен.
Но синът на починалия Ричард Йорк – Едуард Английски, събрал мощна войска и на 29 март 1461 година в сражението при Таутон Ланкастърите претърпели огромно проваляне. След него Едуард Английски оповестил себе си за крал Едуард IV, като свалил от трона Хенри VI. Маргарита избягала в Шотландия, сключила съюз с френския крал Луи XI и почнала да се приготвя за ново нахлуване.
Но Едуард ІV на 14 април 1471 година разрушил армията на съдружника на Маргарита – граф Ричард Невил, който се бил трансферирал в нейния лагер. Самият Невил паднал в багра. Последвала нова победа на Едуард ІV на 4 май 1471 година в стълкновение при Тюксбъри. Там умрял синът на Маргарита – принц Едуард Уестминстър.
Битката при Барнет, 14 април 1471, фламандска картина от края на XV век.
Източник – Уикипедия
Самата тя била пленена и затворена в тюрма. През 1475 година душевен сломената жена била изплатена от Луи XI. Живяла още 7 години като бедна негова родственик и умряла на 52-годишна възраст.
Бившият крал Хенри VI бил държан в Тауър до гибелта си на 21 май 1471 година, когато бил на 49 години. Според формалната версия, починал от тежка меланхолия, когато научил за гибелта на сина си и разгрома на „ Червената роза “ в борбата при Тюксбъри. Но се допуска, че бил погубен по заповед на Едуард IV.
Самият Едуард IV управлявал до 9 април 1483 година, когато ненадейно починал на 40-годишна възраст. Двамата му синове – Едуард на 12 години, и Ричард – на 9, били оповестени от Тайния съвет за незаконородени и затворени в Тауър. Там изчезнали безследно. Смята се, че били задушени с възглавници в кулата по заповед на чичо им Ричард. Той бил по-малък брат на Едуард IV и на 26 юни 1483 година седнал на трона под името Ричард III. Но управлявал прекомерно малко – малко повече от 2 години.
На политическата сцена се появила нова фигура – Хенри Тюдор, пра-правнук на Джон Гонт, създател на рода Ланкастър. Той имал много съмнителни права върху трона, само че същите били и правата на новия крал Ричард III. Така войната сред Червената роза – Ланкастърите, и Бялата роза – Йорките, избухнала още веднъж.
Последната нейна борба се състояла при Ботсуърт на 22 август 1485 година. В тази борба Ричард III бил погубен. Именно тук, съгласно преданието, малко преди да загине той произнесъл фамозната фраза: „ Давам половин кралство за един кон! “. От него ни останала великата покруса на Шекспир. А войната на розите приключила. Във войната на Червената и Бялата роза по-голямата част от британската аристокрация взаимно се изтребила. Вече просто нямало оживели членове на рода Йорк, които да претендират за трона.
Хенри Тюдор станал крал под името Хенри VІІ. Червената и Бялата роза влезнали в британския герб – а самата Англия навлязла в епохата на Тюдорите, траяла до 1603 година и завършила със гибелта на кралица Елизабет І, която положила основите на Британската империя.
Розата на Тюдорите: композиция от алената роза на Ланкастър и бялата роза на Йорк. Източник – Уикипедия
