Пресиян I, част от Крумовата династия, се възкачва на българския

Пресиян I, част от Крумовата династия, се възкачва на българския трон в едно от най-динамичните времена в историята на Първото българско царство . Управлението му се характеризира с огромни териториални разширения и обилни военни триумфи , които слагат България измежду водещите сили в Европа през IX век.

Тези исторически обстоятелства се преглеждат в книгата „ Българските владетели от VII до XIV век. История на България “ , написана от историка. В нея писателят Румен Петков от Политическа партия „ Единение “ разкрива забавни събития от този интервал.

В книгата може да се запознаете по какъв начин макар младостта си и провокациите на регентството, Пресиян съумява да сплоти и укрепи българските земи , като ускорява позицията на страната както вътрешно, по този начин и на интернационалната сцена. Този интервал от българската история бележи значими стратегически победи над Византия и сполучлива дипломация с Франкската империя, които утвърждават престижа на България в района.

Публикуваме целия материал на доктор Петков без редакторска интервенция:

„ Пресия̀н I е държател от Крумовата династия. Той е наследник на Звиница и внук на кан Омуртаг. Издигнат е за кан от боилите през 836 година след гибелта на чичо си Маламир, който умира млад и не оставя наследници. При възкачването си на престола Пресиян е невръстен и до навършване на пълноправие България се ръководи от познатия към този момент в предното държавно управление, регента кавкана Исбул.

Още като архонт през 837 година на младия кан Пресиян се постанова да изпрати българска армия под командването на кавкан Исбул в посока Солун за да поддържа протеста против византийската власт на славянското племе Смоляни, населяващо Западните Родопи. Славянските безредици бързо обгръщат Беломорието, цялата област е опожарена и потопена в кръв. Заради заетостта си във война с арабите в Мала Азия византийският император Теофил изпраща армия, отпред със своя шурей, кесаря Алексий Мозеле. Целта му е да пресече българското нахлуване и да резервира пътя сред столицата и Солун.

Алексий се настанява в крепостта Христопол /дн. Кавала/ Българите, водени от кавкана Исбул, ичиргу боила и кана боила колобъра, печелят огромна победа и завладяват значимата в стратегическо отношение цитадела Филипи /между Кавала и Драма/. За успеха свидетелства, поставеният във Филипи, Пресиянов надпис:

”От бога поставеният държател на многото българи кан Пресиян изпрати кавхан Исбул, като му даде армия и ичиргу боила, и кана боила колобър. Кавканът отиде при славяните… Който търси истината – Бог вижда, и който лъже – Бог вижда. Българите направиха доста добрини на християните, а християните не помниха, само че Бог вижда. ”

В резултат на тези събития България превзема Родопите, за пръв път доближава крайбрежията на Бяло море и прекъсва сухопътната връзка сред столицата Константинопол и Солун.

Завладяването на Филипи дава добра стратегическа позиция за нахлуване в земите по течението на Струма, където живеят славяни. За към две години в рамките на България са включени Централна и Западна Македония, Косово, Охрид, Прилеп и земите по течението на река Струма, където живеят славяни.

Чрез външнополитическата си агресия кан Пресиян реализира присъединение на обширни славянски територии западно от река Струма към България и сплотява славянското население от тази част на Балканския полуостров. Успехите на българите се дължат значително на събитието, че славянското население в упоменатите области от дълго време гравитира към българската страна.

На император Теофил изобщо не се харесват тези български триумфи. Той желае да се намеси, само че е притиснат от събитията, че войските му са напълно ангажирани в опазването на малоазийските провинции от арабите. За това се пробва да сътвори опасност в българския гръб, като вижда уместно средство за тази цел в негодуващото византийското население в Южна Бесарабия, което е заселено в тези земи още от времето на Крум.

Вследствие на своите военни акции в Тракия, Крум изселва доста ромеи в българските територии на север от р. Дунав сред реките Серет и Прут и въпреки забележителна част от тези пленници да са върнати в рамките на Византия по силата на мирните спогодби на Омуртаг, техният брой е към момента огромен. Като военни поселници те са добре въоръжени, живеят в обособени гарнизони дружно със фамилиите си с главно предопределение да пазят границите на България.

Според думите на Симеон Логотет като към този момент не усещат мощната ръка на българския държател в тях назрява концепцията да си сформират лична страна Романия, т.е. Родна земя. Тая вяра от ден на ден се усилва през не напълно спокойното ръководство на Маламир, когато цялата войска се намира на югозапад и гълтам вниманието на българските управници.

Подтикнати от Василевса те вземат решение, че момента за реализирането на концепцията е настъпил. Ангажирането на техния отговорник Исбул в Беломорието, им дава опция скрито да влизат в договаряния с държавно управление в Константинополското, с искане на помощ. Начело на придвижването застава техният военоначалник Кордила. Като предава краткотрайно командването на по-големия си наследник Варда, скрито отпътува за ромейската столица, с цел да показа на императора готовността и желанието на съотечествениците си да осъществят проектът му. Император Теофил го приема с удоволствие, като му споделя че няма по какъв начин да му помогне да сътвори страна, само че му дава обещание, че ще изпрати кораби, с цел да прекарат пленените в предишното ромеи през Черно море.

Окуражени от обещанията на император Теофил през 838 година тези византийци под управлението на своя водач Кордила се изправят против българската власт в района и надвиват. Без да губят време и най-много да не дават опция на българския държател да отреагира те подхващат поход със фамилиите си да минават река Дунав при устието и в Северна Добруджа. Целта е да се съберат на време в местата, където е уговорено да стане товаренето.

Местният шеф на Северна Добруджа, сюрпризиран от това ненадейно придвижване, прави опит с малобройните си въоръжени сили да завърне бегълците. В отговор на това военните водачи Кордила и Цанца строяват войските и разрушават българския гарнизон. В тая критическа минута българите, които се избавят, се обръщат към наоколо живеещите угри за помощ. Те пък от своя страна като схващат, че това са хора с целия си занаят, незабавно дават единодушието си с единственото изискване да не разделят плячката с българите.

В това време идва обещаният имперски транспортен флот и всички чакащи се насочват към устието на р. Дунав. За най-голяма изненада на хоризонта се демонстрират и маджарите, които в бърз походен строи се доближават към бегълците. Ромеите одобряват с принуда протичащото се, само че без да губят хладнокръвие коленичат и със сълзи на очи се провикват:

„ О боже, св. Адриане, помогни ни! ”

След което по команда се подреждат в военен ред. Противно на уговорката към българите, маджарите им оферират да предадат багажа си, с обещанието, че ще ги пуснат да вървят, където изискат. Но натурализираните от българите ромей отхвърлят това предложение и в течение на три дни престояват във групировка с подготвеност за бойни дейности.

На четвъртия ден, когато фамилиите им стартират да се качват на корабите, маджарите ги атакуват, сражението продължава до вечерта и приключва с победа на ромейте, които обръщат маджарите в бягство и дълго гонене. На другия ден маджарите повтарят нападението си, само че още веднъж са отблъснати и преследвани. След втората борба, бегълците умерено се качват на корабите и наред идват в Константинопол.

Тази измама реализира една от задачите си – огромна част от византийското население е върнато назад в Тракия, където се пръсва по родните си места с настройка срещу българите.

Но въпреки това тая проява от страна на императора, въпреки и да завършва щастливо за самите пленници, не дава никакви резултати, тъй като с намесата на маджарите въстанието, което се управлява от Константинопол и е имало за цел да спре навлизането на българите в западните области на империята, е осуетено и не може да вземе необятни размери. Не по-малко тоя крах се дължал и на това, че от Константинопол не било допустимо да се окаже навреме желаната помощ, тъй като единствено след победоносното си завръщане от огромния си поход в Мала Азия, който приключил с завладяването и унищожаването на арабската цитадела Заперта /Забарта/. Теофил не можал да обърне по-голямо внимание към делото на пленниците, като изпратил византийската флота към устието на Дунав. Но и по-късно той не бил в положение да окаже какъвто и да е съдбоносен отпор срещу мирното уголемение на българската страна в посока към югозапад.

През 842 година на трона в Константинопол се възкачва малолетният Михаил III, чиято майка Теодора, като настоящ регент, се пробва да затвърди властта на сина си. Тя регистрира, че резултатите от имперската тактика за война не са приемливи и се насочва в търсенето на нови и по-надеждни съдружници против българите. Императрица Теодора съумява да открие тези съдружници в лицето на сърбите, които към средата на IX в. се сплотяват към жупана Властимир.

През 842 година сред българи и сърби, които до този миг живеят в мир, избухва първият боен спор. Българският държател изпраща войски и цели три години се пробва да усмири сърбите, само че освен че не съумява да реализира нищо, само че и губи по-голямата част от българската армия. Византия реализира задачите си. Тя печели от тази война, като принуждава българите да изразходват сили и средства, до момента в който империята стабилизира личните си позиции.

В последна сметка с цената на доста жертви, мирът е възобновен без териториални промени.

През 843 година се случва събитие със съдбовни последици за Западна Европа. Владетелят на Франкската страна и император на Запада Людовик Благочестиви умира, след което ръководството на франкските земи е разграничено сред синовете му. През 845 година при владетеля на Източнофранкското кралство, Лудвиг Немски в Падерборн идват български пратеници, които удостоверяват мирния контракт, който съществува сред двете страни.

Така през 843 година /при разделянето на Франкската държава/ България за първи път обгръща територия сред три морета. През идващото десетилетие страната води мирна политика. Персиан умира през 852 година, като оставя едно сполучливо ръководство, резервира и отвоюва на България обширни територии от земите по Средния Дунав до Беломорието и от Днестър до днешна Албания, територии с огромни естествени благосъстояния.

Той сплотява и приобщава към страната славянските племена от Родопите и Македония. Българската страна заема основно място в търговията и политическите връзки сред Византия, Великоморавия, Немското кралство и Киевска Рус. България става авторитетна военна мощ и значим интернационален фактор в тогавашна Европа. “

Маламир: Канът, който укрепи българската страна, само че заплати висока цена