Представете си, че сте посветили целия си живот на това

Представете си, че сте посветили целия си живот на това да помагате на хората в потребност, прекарали сте целия си живот в опити да извършите света по-добро място, а когато най-сетне умрете (жертвайки, апропо, личния си живот, с цел да спасите нечий друг), множеството хора ви помнят с това, че един път сте тичали доста бързо… Бихте били много нервиран, нали? Това се случва с Ерик Лидел. Въпреки че, както ще видите, той евентуално не би имал нищо срещу.

Лидел е прочут най-много от кино лентата „ Chariots of Fire “, дружно с приятеля си Харолд Абрахамс. Филмът като цяло споделя за Лидел и Ейбрахам от студентските им години досега, в който двамата печелят самостоятелни златни медали на олимпиадата в Париж през 1924 година. Историята е относително достоверна с няколко креативен отклонения.

Например, един от най-емблематичните подиуми във кино лентата и една от аргументите, заради която самият Лидел е толкоз прочут – когато той отхвърли да се състезава в бягането на 100 метра, тъй като то се организира в неделя. Като върл християнин, Лидел твърдо отхвърля да взе участие във всевъзможни надпревари, които се организират на шабат. Във кино лентата това решение се взима, когато Лидел пътува към Париж от Англия. В действителния живот обаче той знаеше по кое време ще се организира надпреварата няколко месеца авансово и вместо за него тренира за това на 400 метра.

Накратко – когато финалът на 400 метра идва, Лидел печели надпреварата със международен връх от 47,6 секунди. Времето му се дължи на обстоятелството, че Лидел се отнася към надпреварата напълно като към спринт, бягайки всичките 400 метра допустимо най-бързо.

Монумент на Лидел в Китай

Не желаеме да омаловажаваме какъв брой впечатляващо е това достижение, само че то в действителност е нищо спрямо това, което направи Лидел след това. Той в действителност е роден в Китай преди да се реалокира в Шотландия. Заради това той постоянно е считан за един от първите олимпийски първенци в Китай. Година след своята олимпийска победа през 1925 година Лидел се връща в Китай, с цел да служи като мисионер като родителите си.

Няколко години той e преподавател по науки и спорт в лицей в родния му град Тиендзин. След 12 години Лидел взема решение да стане просветител и по-късно продължи работата си, разпространявайки Божието слово в окръг Сяочан като евангелист и хуманитар.

Докато служи там, Лидел избавя двама ранени китайски бойци в много рискова за него обстановка. Друг път пък Лидел отхвърля да пътува с въоръжена защита, когато посещава заболели и нуждаещи се хора, тъй като да разчита на оръжие вместо на Бог не му се нрави. Защо обаче работата му е толкоз рискована? По това време японците атакуват Китай и Лидел на процедура рискува да бъде убит всякога, когато излиза от у дома. Положението е толкоз рисково, че английското държавно управление поучава него и други английски жители да изоставен страната незабавно. Семейството на Лидел напуща, само че той остава, с цел да оказва помощ на бедните.

В последна сметка обаче шансът му най-после свършва и когато Тиендзин пада от японците, Лидел е изпратен в лагер през март 1943 година Въпреки че ситуацията му сигурно е било тежко, духът му сигурно не пада и до момента в който някои хора от лагера егоистично са пазели дажбите си, той е обучавал децата и е споделял това, което има. Когато някои от по-богатите хора в лагера съумяха да си издействат от защитата да им дадат в допълнение храна, харизматичният Лидел съумява да ги убеди да споделят храната с останалите и по този начин поради алтруизма си става първият човек, до който се допитват, когато някакъв спор в лагера трябваше да се уреди.

Докато беше в лагера, Лидел страда от тежко недохранване и неприятно здраве. (По-късно се открива, че има мозъчен тумор) Въпреки това, когато Уинстън Чърчил съумява да обезпечи свободата му при замяна на пандизчии, той отхвърли и вместо това предлага мястото си на бременна жена. Освен утежняването на здравето му, това решение е било изключително мъчно и тъй като той има брачна половинка и три дъщери, които не е виждал от повече от година, а една от тях, Морийн, той в никакъв случай няма и да види.

Както и с останалата част от работата си, той не правеше това за някаква популярност или самопризнание. Всъщност, той даже не загатва какво прави на фамилията в писма, които си разменят. В последното си писмо до жена си, защото здравето му към този момент се утежнява съществено, той просто й споделя, че най-вероятно е изнемощял.

На 21 февруари 1945 година, единствено няколко месеца преди освобождението на лагера, Лидел умира.

…

Вярно е, че спортните събития имат силата да ни вдъхновят и това могат да бъде доста значими, само че в последна сметка те са просто бягане. В тази история на процедура състезател прави нещо доста по-смислено и не по-малко вдъхновяващо.

Както самият Лидел споделя, когато го питат за какво се отхвърля от леката атлетика в разгара на кариерата си, с цел да стане мисионер и хуманитар: „ Естествено е един човек от време на време да мисли над тези неща. Радвам, че работя това в този момент. Животът на човек става доста по-голям, в сравнение с по другия метод. “

Ще приключим с този откъс за Лидел от Лангдън Гилки, съжител в лагера, в който двамата бяха пандизчии: