Представете си, че пред вас има тенджера под налягане. Полезен

Представете си, че пред вас има тенджера под налягане. Полезен апарат, готви превъзходно всевъзможни манджи. На никой няма да му хрумне да пита тенджерата дали изпитва някакви усеща, има ли проекти за бъдещето, хрумвания. Докато работи – просто слагаме в нея каквото желаеме да хапнем, след това на котлона, включваме и това е всичко.

Разбира се, първоначално сме прочели инструкциите за приложимост, знаем какво се поставя, какъв брой време се готви. Ако тенджерата се повреди - тогава или я носим на корекция или я изхвърляме. Може и да се натъжим, че подобен потребен апарат е отвън строя, само че ще е прекомерно необичайно да се отдадем на сърцераздирателна поезия по отношение на една движимост.

Тук няма нищо изумително – да се отнасяме с движимостите като с движимости. Удивителен за жалост е фактът, че огромна част от хората се отнасят с останалите и със себе си по този начин, все едно са тенджери.

Да трансформираме хората и себе си в обекти – по какъв начин се случва това? Просто е. Всеки предмет е обект. На него влияем, с него вършим всякакви неща, манипулираме го, можем да го украсим, да му се възхищаваме, да го превърнем в предмет на фетиш или пренебрежение. Той може просто да се търкаля някъде по земята, да лети в космоса, да се спуска по вълните. Накратко – доста неща можем да вършим с обектите. А ето – самите обекти нищо не могат. Защото нямат своя воля, стремежи, претекстове. Те са просто едни предмети. Когато възприятията и прекарванията на другия човек изчезнат от нашето поле, те стават маловажни – индивидът се трансформира в обект.

Тинейджърът, който мечтае най-накрая да се раздели с проклетата си непорочност, споделя желанието си „ да тръшне тая Лена ”, която е толкоз влюбена в него, само че не и той в нея. Чувствата и прекарванията на Лена, когато разбере, че в действителност е използвана, тинейджърът не го интересуват. Тогава с какво Лена е по-различна от една кукла? Ами с безусловно нищо.

Родителите, към този момент са възнамерявали бъдещето на детето си, без да се отдалечават от люлката му, без да се преценяват с желанията му по-късно, придържайки се само към заложените към този момент параметри. А възприятията и прекарванията на детето? Какво пък, това е единствено едно дете, какво схваща или знае то?

Политикът – социопат, който възприема хората като електорат и си играе с тях като с пешки по шахматна дъска. Както всички знаем, пешките, а даже и по-крупните фигури, могат да бъдат жертвани, с цел да се сдобием с предимство в играта. А възприятията на пешките? Нима сте си изгубили мозъка - кой беседва с дървени предмети!?

Обектите биват два типа – изцяло безполезни и функционални. Безполезните обекти – това са хора, които не се нуждаят от нищо и никой не се нуждае от тях, които е нужно или да се раздвижат или да се дадат на скрап. Безполезните обекти се отхвърлят даже от базово почитание към личните си усеща – тъй като „ уважението би трябвало да се заслужи ”.

Що се отнася до функционалните хора, те имат потребности, нужни са, за тях даже поставят грижи и се стараят – най-малко в онази степен, в която тези хора-функции могат да извършват дилемите, за които са предопределени. Кафе-машините ги чистят постоянно, носят ги на профилактика, съдомиялните също са обгрижвани, тъй като правят такава добра работа.

Общото сред хората-обекти и хората-функции е едно  - техните лични стремежи и желания изцяло отсъстват от съзнанието на тези, които ги употребяват, а и самите хора-обекти и хора-функции са неспособни да заявят какви са потребностите им.

Повечето функционалности се задействат с кодовата дума „ дълг ”. Където има дълг /няма лично желание/ - там има функционалност. Понякога в това няма нищо трагично. Така, както връзките ни с таксиметрови водачи, продавачи, пощаджии – с всевъзможни представители от сферата на услугите – са най-вече функционални, ние се интересуваме най-много от удовлетворението на нашите потребности, а не от техните стремежи. От 8 до 18 часа е времето на професионалните задължения – първо функционалността, след това – живия човек. „ Незаменими хора няма ” и „ Първо заслужи положителното отношение към себе си ” са измежду обичаните девизи на ползвателите на хората-функции.

Има функционалност „ мъж/жена ” – тя е задействана от изходната дума „ дълг ” и подпрограмите „ мъжът би трябвало ” и „ дамата е длъжна ”. Има функционалности „ положителното момче/момиче ”, „ естествената майка ”, „ същинският татко ”. Понякога е необходим профилактичен ремонт, само че най-много с цел да може работата на машината да върви още по-добре.

С човекът-функция е нужно да се беседва чрез следните нареждания:

Длъжен си/не си задължен да направиш това и това – „ синовен дълг ”

Прави каквото желаеш, само че до на следващия ден всичко да е свършено

Не ми върви по нервите! – иди на  профилактика, /„ лекувай си нервите ”, „ върви при психолог ”/ и се върни нов-новеничък.

Не  можеш – ще те научим, не искаш – ще те заставим.

Търпи момко, левент ще станеш! – в инструкцията за употреба е записано, че си задължен да станеш левент.

Когато хората-функции внезапно се откажат да бъдат третирани по този метод, сходно държание се приема от ползващите ги с учудване, като въстание на машините. И това въстание би трябвало или да се потуши или да се сътвори нова стратегия за поръчителство и обновяване – да се долее масло в механизма. Нелоши резултати дава програмата „ подвиг и самопожертвование ” във  версиите „ героят мисли единствено за Родината си ”,  „ училищен героизъм ” и „ вие сте дали клетва пред Хипократ! ”.

Единственото, което не се прави обаче, е откровено да се потърсят аргументите за „ въстанието ”. Едно е ясно – машината дава недостатък, а механизмите не могат да беседват.

Най-тъжно е когато хората сами се трансформират в обекти. Отнасят се към себе си не като към живи хора, които се уморяват и има потребност от грижи, а като към кафеварки. Не се питат: „ Това харесва ли ми? Обичам ли това? ”, а прелистват инструкциите за употреба – „ по какъв начин да извлека оптималната мощ от елемента ”.

Вълшебната активираща стратегия „ дълг ”, включва  в себе си програмата „ подвиг ” и сканира за вируси и вредоносни троянски стратегии като „ нарцисизъм ”, „ грижа за себе си ”, „ изтощен  съм ” и така нататък Почивката – това е просто време да се презареди акумулатора, нито секунда повече.

Отвъд този обектно-функционален свят с всичките му задължения и дейности, се простира различен един свят, субектно-душевен. Там няма стратегии, а има въпроси, превръщане към останалите, и към самия себе си.

– Напоследък постоянно споделяш, че се чувстваш зле… какво става с теб, с какво мога да ти оказа помощ?

– С теб непрекъснато се караме… какво се случва посред ни, с връзките ни?

– Искам това и това… Ти какво мислиш?

– Какви проекти имаш за почивните дни?

– Нека помислим и решим заедно…

– Виждаш ми се уморен…

Да, кафеварките не се уморяват. Те просто се чупят.

Източник:
Снимки: Charlie Chaplin, Modern Times