Полк. д-р Петър Ганчев : Подводничарите сме като братство
Предопределеност ли е, не знам, само че когато завършвах медицина, желаех да стана акушер-гинеколог, а се озовах в дивизион подводници. В края на последния учебен срок към този момент бях почнал да отивам на нощни наряди в АГ болничното заведение, напредвах в практиката, когато прочетох едно известие в института, че съм измежду посочените за военни лекари.
Никога не бях и помислял за такова нещо и твърдо взех решение да откажа. Дори се ориентирах към АГ отделението на болничното заведение в Горна Оряховица (роден съм в Долна Оряховица). Приятели ме укоряваха, пък и самичък размислих - за какво да не опитам? Военните не канят всеки, а аз се дърпам! Впрочем, незнайното постоянно мощно ме е привличало, желал съм да го опозная. Бях изпуснал периода, само че още стоеше свободно мястото в дивизион подводници. Никой от претендентите не го поискал.
Така през декември 1967 година постъпих като доктор в дивизиона. И подводничарството дефинира курса на моя живот в персонален и професионален проект. Без да бях виждал в живота си подводна лодка (освен на картинка). Баща ми е имал нещо общо, тъй като взел участие в рязането на потъналата през 1936 година немска подводница UB-45 - стартира своя роман ”на капитанския мостик ” известният освен измежду военните моряци-подводничари и водолази експерт по водолазна медицина, полк. доктор Петър Ганчев (о.р.).
Преди да продължи да споделя, в резюме кой е доктор Ганчев? Той е първият български доктор, който приключва и научен курс, и курс за рационализиране в Санкт Петербург (тогава Ленинград) по „ Физиология на подводното корабоплаване и аварийно-спасително дело ”. Десет години е доктор на дивизион подводници на Военноморски сили, по-късно е назначен във Военноморска болница. Там по негова концепция е основан първият у нас хипербарен комплекс с многоместна барокамера, който прераства в клиника по хипербарна терапия и морска физиология.
Д-р Ганчев е неин шеф и има внедрени 14 рационализаторски оферти в медицината. До 2008 година е физиолог на флота. Участва в учения, тренировки, подводни експедиции с водолазен, теоретичен, археологически и военноучебен темперамент. Осигуряващ доктор е на опитите с подводен дом „ Шелф - 1 ”.
Първия път,
когато влязох в подводницата,
мощно ме впечатли извънредно многото разнообразна техника, натъпкана в дребен размер. Направо ме сграбчи. Имам уязвимост към техниката, тъй като съм израснал в работилницата на татко ми, продължава доктор Ганчев. Тръгнах от отсек в отсек, гледах и непрестанно питах.
Исках да опозная всичко на подводницата, даже ми лепнаха прякора Въпроса. Може да звучи малко смешно, само че дори и за използването на тоалетната би трябвало да знаеш кои кранове по какъв начин да пускаш. Много ми беше забавно! Но това, което най-силно ме притегли и сграбчи, бяха хората.
Още при първото корабоплаване с подводницата разбрах, че съм попаднал в напълно нова среда, при по-различни хора. Това корабоплаване го чаках с неспокойствие и то се случи на десетия ден след назначението ми.
Все едно излязохме на разходка в морето, скоростта на потапяне е доста дребна и не се усеща. Само когато сме на повърхността, лодката мощно се люлее, тъй като в надводно състояние става като оловното дребосъче. Не разбрах по кое време стигнахме 60 метра и от тази дълбочина през едно кранче от люка на централния пост командирът наточи шише с морска вода. Даде ми го тържествено, това беше подводничарското ми кръщение. Още си го вардя, доста ми е скъпо. Предварително се бях подготвил и извадих от куфарчето си бутилки коняк, сложих ги на масата във втори отсек и почерпих за първо корабоплаване. Беше толкоз радушно! Подводничарите незабавно ме одобриха задушевно.
Взаимоотношенията сред подводничарите
са доста характерни. Уставът и там се съблюдава, само че изискванията са такива, че всички - офицери, старшини, матроси, са събрани дружно в невъобразимо малко пространство.
Дишат еднакъв регенериран въздух, храната една и също за всички. В битовите условия разликата е в „ лукса ” на няколкото каюти с размерите на четирикрилен дрешник. Впечатли ме по какъв начин умерено спорят и се майтапят, без разлика в тона при общуването в длъжностен и персонален проект.
За мен, „ цивилната врана ”, беше малко необяснимо първоначално - без сухи уставни взаимоотношения, а в това време съществува стоманен ред. По-късно разбрах за какво всички подводничари, изключително в служебните диалози по време на корабоплаване, се схващат с малко думи, даже единствено с един взор.
Казах, че ме назоваха Въпроса, та самичък се запитах, кое дефинира тази психическа конюнктура, този модел на държание? Скоро го разбрах и желаех самичък да намеря своето място измежду подводничарите. Заслужено да съм с тях и под водата, и на масата с чашка водка. Разбрах главното, което се крие в една осъзната жестока истина от всеки подводничар. Той не я обявява, само че знае, че при всяко корабоплаване животът на всички зависи от всеки един от нас. Неслучайно подводничарите са приели девиза на мускетарите:
Един за всички, всички за един!
При тях няма мръсни номера. Нещо, което не мога да кажа за медицинските среди, измежду които мина останалата част от професионалния ми път. Но за това - след това. Там всичко си споделяме (бързо се приобщих, тъй че добавям и себе си), тъкмо като в едно семейство. Даже за неща, които даже в фамилията се премълчават.
Чувствах се безусловно като в приятелство. Основен принцип сред нас - офицери, старшини, матроси, е цялостното доверие, откровеност, осъзната отговорност. Впрочем, традициите са част от структурата, върху която се крепи животът на дивизиона.
Разбрах и къде е моето място измежду подводничарите - да се грижа за здравето на всички тези физически извънредно добре подбрани хора. Тази грижа стартира още при първичния асортимент на донаборниците. Като се върнах от академията в Санкт Петербург, започнах и психофизиологически асортимент в барокамерата на дивизиона, за първи път го вкарах във флота. Грижата за здравето на тези хора продължава и по време на подготовката на кораба, и на самото корабоплаване.
Без да преча на екипажа, който за последно си оглежда техниката, минавам от първи до седми отсек, с всеки матрос диря допирна точка да поговорим, от близко да погледна в очите му. Как си, момче? Имах 3-4 случая тъкмо преди отплаване да смъквам матроси с болежка в корема - двама от тях бяха оперирани от изострен апендицит. Някой има температура - незабавно го свалям. Още като заговорим, познавам по лицето му. Дори разбирам по кое време е махмурлия.
Не съм броил плаванията си,
несъмнено са доста. Веднъж имаше огромно обучение и бяхме във вътрешността в морето. Минавам по отсеците, един матрос нещо не ми харесва, има болки в корема. Мисля си, да не излезе изострен апендицит? На това ми наподобява. Казвам на командира за моите подозрения и предлагам да изплаваме. Учението е доста значимо, само че животът на матроса е по-голям. Изплаваме и посредством оперативния желаеме кола за спешна помощ на нос Калиакра.
Идва стражевият транспортен съд, пускат гребна лодка, съпровождам матроса до колата за спешна помощ, след това продължаваме присъединяване си в учението. Матросът е в болничното заведение, аз единствено очаквам и по едно време оперативният се обажда: „ Опериран е по неотложност “. Олеква ми. Случая го кръстиха „ изплаването на доктора ”.
Командирът на дивизиона ми позволи и в нашата барокамера започнах да церя заболели, които вземах от Военноморска болница. Тогава за първи път я използвах за лекуване с О2 под налягане при тежък перитонит, ушни болести, хирургична зараза и други Тук ще вмъкна, че открих по-голямо схващане от личния състав във флота, в сравнение с от медицинския състав (подхвърляха - било въздух под налягане). В барокамера лекувах и тежки форми на декомпресионна болест. Докараха водолаз от Бургас в тежка форма на декомпресионна болест, животът му бе на ръба, само че освен го спасихме,но го и върнахме на работа като водолаз.
По това време към този момент имаше барокамера и в Института по океанология, която също употребих. Друг подобен случай имах с русенски водолаз, също го изписахме клинично здрав и с водолазна подготовка.
Лекувал съм
126 случая на декомпресионна болест,
най-вече при непрофесионални водолази. Най-много бяха по време на всеобщия рапанолов през интервала 1992-1993 година, когато в събота и неделя рядко се прибирах у дома.
Неудобно ми е да кажа, че съм от първите българи, които са били на 10 атмосфери налягане, което се равнява на 100 метра дълбочина. В дивизион подводници провеждахме в барокамерата всеки месец имитационно втурване на 80 и 100 метра... А дали ми е минавало през мозъка самичък да облека същински водолазен костюм? Правих го, и то доста пъти, даже слизах на 60 метра дълбочина, което за мен не беше проблем. Беше незаконно, тъй като не съм се явявал на изпит. Исках да пробвам върху себе си. Едно е да си в барокамерата с вратовръзка на 100 метра, друго е в действителност да си на тази дълбочина. В учебниците написа - на 100 метра се изпада в сън, а излезе, че на процедура не е по този начин.
Участвал съм в взаимни учения с съветски подводничари ( доста огромни експерти!), по- късно в две българо-турски, за които желая да кажа няколко думи. На борда сме на турския избавителен транспортен съд „ Куртаран “, нашата подводница е „ аварирала ” на 80 метра дълбочина. Съвместното обучение минава с доста благодарности от тяхна страна. Следващата 1994 година вършим още едно, този път в турски териториални води. Лято е, обаче внезапно застудява. Учението е тъкмо по време на шампионата по футбол, когато ставаме четвърти в света. Ще кажа след това какво стана.
Аз съм с лятната униформа и ми е студено. Командирът на турския транспортен съд ми споделя нещо, само че не разбирам езика му, по едно време ми носят кожено яке, турско, с пагони. Всички ме гледат по какъв начин ще отвръщам, обаче най-спокойно го обличам. И виждам в очите им такова наслаждение, че съм почел тяхната военна униформа! Учението завършва, вечерта ще се събираме дружно. Чакаме да свърши мача и почваме тържеството. Турският пълководец, вдъхновен от това, че ние ставаме четвърти в света, другарски ме прегръща. Радват се дружно с нас, гърмят фойерверки... Друг случай. Пристига холандската фрегата във Варна и 7-8 техни висши офицери идват да им покажа хипербарния комплекс.
Канят ме вечерта на приема на кораба. Техният пълководец ме показва на механика на фрегатата, който се оказва някогашен подводничар. Знам малко немски и става доста радушен лаф. Той ми дава цяло тесте водолазни таблици. Представяш ли си!... Излиза, че границите не съществуват за подводничарското приятелство.
Другаде има граници. Когато строяха новата Военна болница, предложих в нея да има барокамера за лекуване, само че с дребни изключение не срещнах поддръжка от здравната общественост. Помогнаха адм. Емил Станчев, зам. командващ на Военноморски сили, и адм. Русков, остарял подводничар, извънредно образован човек. Дадоха зелена светлина и по този начин бе основан първият у нас хипербарен комплекс с многоместна барокамера във Военна болница. Направих дисертационен труд за оценка на здравната конюнктура в аварирала подводница и избавяне на екипажа й.
Началникът на болничното заведение тактично отлагаше датата на моята вътрешна отбрана, един месец преди да навърша 56 години ме извика и сякаш не знае, ме попита: „ Ти, на какъв брой ставаш? “ Викам: „ Разбрах! “ После, като ги навърших, ме уволниха.
Остана ми подводничарското приятелство. Изкарах тъкмо 10 години и 15 дни в дивизион подводници, само че и в този момент съм дружно с тези хора. Толкова са ми близки, повече от родственици! Не може да се опише, то би трябвало да се почувства. Ако е правилно, че предопределението има пръст за моето отиване при тях преди време, значи в действителност съм се оказал огромен късметлия.
СТЕФАН ДЕНКОВ/chernomore.bg
Никога не бях и помислял за такова нещо и твърдо взех решение да откажа. Дори се ориентирах към АГ отделението на болничното заведение в Горна Оряховица (роден съм в Долна Оряховица). Приятели ме укоряваха, пък и самичък размислих - за какво да не опитам? Военните не канят всеки, а аз се дърпам! Впрочем, незнайното постоянно мощно ме е привличало, желал съм да го опозная. Бях изпуснал периода, само че още стоеше свободно мястото в дивизион подводници. Никой от претендентите не го поискал.
Така през декември 1967 година постъпих като доктор в дивизиона. И подводничарството дефинира курса на моя живот в персонален и професионален проект. Без да бях виждал в живота си подводна лодка (освен на картинка). Баща ми е имал нещо общо, тъй като взел участие в рязането на потъналата през 1936 година немска подводница UB-45 - стартира своя роман ”на капитанския мостик ” известният освен измежду военните моряци-подводничари и водолази експерт по водолазна медицина, полк. доктор Петър Ганчев (о.р.).
Преди да продължи да споделя, в резюме кой е доктор Ганчев? Той е първият български доктор, който приключва и научен курс, и курс за рационализиране в Санкт Петербург (тогава Ленинград) по „ Физиология на подводното корабоплаване и аварийно-спасително дело ”. Десет години е доктор на дивизион подводници на Военноморски сили, по-късно е назначен във Военноморска болница. Там по негова концепция е основан първият у нас хипербарен комплекс с многоместна барокамера, който прераства в клиника по хипербарна терапия и морска физиология.
Д-р Ганчев е неин шеф и има внедрени 14 рационализаторски оферти в медицината. До 2008 година е физиолог на флота. Участва в учения, тренировки, подводни експедиции с водолазен, теоретичен, археологически и военноучебен темперамент. Осигуряващ доктор е на опитите с подводен дом „ Шелф - 1 ”.
Първия път,
когато влязох в подводницата,
мощно ме впечатли извънредно многото разнообразна техника, натъпкана в дребен размер. Направо ме сграбчи. Имам уязвимост към техниката, тъй като съм израснал в работилницата на татко ми, продължава доктор Ганчев. Тръгнах от отсек в отсек, гледах и непрестанно питах.
Исках да опозная всичко на подводницата, даже ми лепнаха прякора Въпроса. Може да звучи малко смешно, само че дори и за използването на тоалетната би трябвало да знаеш кои кранове по какъв начин да пускаш. Много ми беше забавно! Но това, което най-силно ме притегли и сграбчи, бяха хората.
Още при първото корабоплаване с подводницата разбрах, че съм попаднал в напълно нова среда, при по-различни хора. Това корабоплаване го чаках с неспокойствие и то се случи на десетия ден след назначението ми.
Все едно излязохме на разходка в морето, скоростта на потапяне е доста дребна и не се усеща. Само когато сме на повърхността, лодката мощно се люлее, тъй като в надводно състояние става като оловното дребосъче. Не разбрах по кое време стигнахме 60 метра и от тази дълбочина през едно кранче от люка на централния пост командирът наточи шише с морска вода. Даде ми го тържествено, това беше подводничарското ми кръщение. Още си го вардя, доста ми е скъпо. Предварително се бях подготвил и извадих от куфарчето си бутилки коняк, сложих ги на масата във втори отсек и почерпих за първо корабоплаване. Беше толкоз радушно! Подводничарите незабавно ме одобриха задушевно.
Взаимоотношенията сред подводничарите
са доста характерни. Уставът и там се съблюдава, само че изискванията са такива, че всички - офицери, старшини, матроси, са събрани дружно в невъобразимо малко пространство.
Дишат еднакъв регенериран въздух, храната една и също за всички. В битовите условия разликата е в „ лукса ” на няколкото каюти с размерите на четирикрилен дрешник. Впечатли ме по какъв начин умерено спорят и се майтапят, без разлика в тона при общуването в длъжностен и персонален проект.
За мен, „ цивилната врана ”, беше малко необяснимо първоначално - без сухи уставни взаимоотношения, а в това време съществува стоманен ред. По-късно разбрах за какво всички подводничари, изключително в служебните диалози по време на корабоплаване, се схващат с малко думи, даже единствено с един взор.
Казах, че ме назоваха Въпроса, та самичък се запитах, кое дефинира тази психическа конюнктура, този модел на държание? Скоро го разбрах и желаех самичък да намеря своето място измежду подводничарите. Заслужено да съм с тях и под водата, и на масата с чашка водка. Разбрах главното, което се крие в една осъзната жестока истина от всеки подводничар. Той не я обявява, само че знае, че при всяко корабоплаване животът на всички зависи от всеки един от нас. Неслучайно подводничарите са приели девиза на мускетарите:
Един за всички, всички за един!
При тях няма мръсни номера. Нещо, което не мога да кажа за медицинските среди, измежду които мина останалата част от професионалния ми път. Но за това - след това. Там всичко си споделяме (бързо се приобщих, тъй че добавям и себе си), тъкмо като в едно семейство. Даже за неща, които даже в фамилията се премълчават.
Чувствах се безусловно като в приятелство. Основен принцип сред нас - офицери, старшини, матроси, е цялостното доверие, откровеност, осъзната отговорност. Впрочем, традициите са част от структурата, върху която се крепи животът на дивизиона.
Разбрах и къде е моето място измежду подводничарите - да се грижа за здравето на всички тези физически извънредно добре подбрани хора. Тази грижа стартира още при първичния асортимент на донаборниците. Като се върнах от академията в Санкт Петербург, започнах и психофизиологически асортимент в барокамерата на дивизиона, за първи път го вкарах във флота. Грижата за здравето на тези хора продължава и по време на подготовката на кораба, и на самото корабоплаване.
Без да преча на екипажа, който за последно си оглежда техниката, минавам от първи до седми отсек, с всеки матрос диря допирна точка да поговорим, от близко да погледна в очите му. Как си, момче? Имах 3-4 случая тъкмо преди отплаване да смъквам матроси с болежка в корема - двама от тях бяха оперирани от изострен апендицит. Някой има температура - незабавно го свалям. Още като заговорим, познавам по лицето му. Дори разбирам по кое време е махмурлия.
Не съм броил плаванията си,
несъмнено са доста. Веднъж имаше огромно обучение и бяхме във вътрешността в морето. Минавам по отсеците, един матрос нещо не ми харесва, има болки в корема. Мисля си, да не излезе изострен апендицит? На това ми наподобява. Казвам на командира за моите подозрения и предлагам да изплаваме. Учението е доста значимо, само че животът на матроса е по-голям. Изплаваме и посредством оперативния желаеме кола за спешна помощ на нос Калиакра.
Идва стражевият транспортен съд, пускат гребна лодка, съпровождам матроса до колата за спешна помощ, след това продължаваме присъединяване си в учението. Матросът е в болничното заведение, аз единствено очаквам и по едно време оперативният се обажда: „ Опериран е по неотложност “. Олеква ми. Случая го кръстиха „ изплаването на доктора ”.
Командирът на дивизиона ми позволи и в нашата барокамера започнах да церя заболели, които вземах от Военноморска болница. Тогава за първи път я използвах за лекуване с О2 под налягане при тежък перитонит, ушни болести, хирургична зараза и други Тук ще вмъкна, че открих по-голямо схващане от личния състав във флота, в сравнение с от медицинския състав (подхвърляха - било въздух под налягане). В барокамера лекувах и тежки форми на декомпресионна болест. Докараха водолаз от Бургас в тежка форма на декомпресионна болест, животът му бе на ръба, само че освен го спасихме,но го и върнахме на работа като водолаз.
По това време към този момент имаше барокамера и в Института по океанология, която също употребих. Друг подобен случай имах с русенски водолаз, също го изписахме клинично здрав и с водолазна подготовка.
Лекувал съм
126 случая на декомпресионна болест,
най-вече при непрофесионални водолази. Най-много бяха по време на всеобщия рапанолов през интервала 1992-1993 година, когато в събота и неделя рядко се прибирах у дома.
Неудобно ми е да кажа, че съм от първите българи, които са били на 10 атмосфери налягане, което се равнява на 100 метра дълбочина. В дивизион подводници провеждахме в барокамерата всеки месец имитационно втурване на 80 и 100 метра... А дали ми е минавало през мозъка самичък да облека същински водолазен костюм? Правих го, и то доста пъти, даже слизах на 60 метра дълбочина, което за мен не беше проблем. Беше незаконно, тъй като не съм се явявал на изпит. Исках да пробвам върху себе си. Едно е да си в барокамерата с вратовръзка на 100 метра, друго е в действителност да си на тази дълбочина. В учебниците написа - на 100 метра се изпада в сън, а излезе, че на процедура не е по този начин.
Участвал съм в взаимни учения с съветски подводничари ( доста огромни експерти!), по- късно в две българо-турски, за които желая да кажа няколко думи. На борда сме на турския избавителен транспортен съд „ Куртаран “, нашата подводница е „ аварирала ” на 80 метра дълбочина. Съвместното обучение минава с доста благодарности от тяхна страна. Следващата 1994 година вършим още едно, този път в турски териториални води. Лято е, обаче внезапно застудява. Учението е тъкмо по време на шампионата по футбол, когато ставаме четвърти в света. Ще кажа след това какво стана.
Аз съм с лятната униформа и ми е студено. Командирът на турския транспортен съд ми споделя нещо, само че не разбирам езика му, по едно време ми носят кожено яке, турско, с пагони. Всички ме гледат по какъв начин ще отвръщам, обаче най-спокойно го обличам. И виждам в очите им такова наслаждение, че съм почел тяхната военна униформа! Учението завършва, вечерта ще се събираме дружно. Чакаме да свърши мача и почваме тържеството. Турският пълководец, вдъхновен от това, че ние ставаме четвърти в света, другарски ме прегръща. Радват се дружно с нас, гърмят фойерверки... Друг случай. Пристига холандската фрегата във Варна и 7-8 техни висши офицери идват да им покажа хипербарния комплекс.
Канят ме вечерта на приема на кораба. Техният пълководец ме показва на механика на фрегатата, който се оказва някогашен подводничар. Знам малко немски и става доста радушен лаф. Той ми дава цяло тесте водолазни таблици. Представяш ли си!... Излиза, че границите не съществуват за подводничарското приятелство.
Другаде има граници. Когато строяха новата Военна болница, предложих в нея да има барокамера за лекуване, само че с дребни изключение не срещнах поддръжка от здравната общественост. Помогнаха адм. Емил Станчев, зам. командващ на Военноморски сили, и адм. Русков, остарял подводничар, извънредно образован човек. Дадоха зелена светлина и по този начин бе основан първият у нас хипербарен комплекс с многоместна барокамера във Военна болница. Направих дисертационен труд за оценка на здравната конюнктура в аварирала подводница и избавяне на екипажа й.
Началникът на болничното заведение тактично отлагаше датата на моята вътрешна отбрана, един месец преди да навърша 56 години ме извика и сякаш не знае, ме попита: „ Ти, на какъв брой ставаш? “ Викам: „ Разбрах! “ После, като ги навърших, ме уволниха.
Остана ми подводничарското приятелство. Изкарах тъкмо 10 години и 15 дни в дивизион подводници, само че и в този момент съм дружно с тези хора. Толкова са ми близки, повече от родственици! Не може да се опише, то би трябвало да се почувства. Ако е правилно, че предопределението има пръст за моето отиване при тях преди време, значи в действителност съм се оказал огромен късметлия.
СТЕФАН ДЕНКОВ/chernomore.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ