„5 минути София – кварталите“: Ючбунар
„ Преди всичко „ Ючбунар “ е град в града. Това е една република от клоуни и една страна от мъченици. Той е циркът на София, нейната подигравка и нейният апотеоз на перверсирана надутост. Той е царството на парадоксите... Тъй опияняващ и нездравословен е въздухът там, кондензиран с изпаренията на глада, евтината обич и болничното легло. Дъх на сласт, машинация и мизерия. “ Авторът на тези думи е п исателят новатор Чавдар Мутафов .
Но „ Ючбунар “ е в творчеството и на други български литературни светила. Иван Вазов го назовава гето в описа си „ Наводнение “. Елин Пелин го свързва с тиня в едноименното си стихотворение, а Христо Смирненски , самичък израснал измежду беднотията и мизерията на това работническо предградие, я разказва в поемата „ Зимни вечери ”.
Трудно ще се откри различен столичен квартал, който да е останал в българската литература, запечатан с толкоз доста неласкави думи.
„ Ючбунар “ в превод от турски е „ Три кладенци “ . Появява се на градската карта дружно с още няколко нови квартала през 1888 година като резултат от почналото
благоустройство на остаряла София. Същата година е открита и централната жп гара, а през лятото идва и първият „ Ориент експрес ” от Париж към Истанбул. Ючбунар може да се назова символно съсредоточие по тази мислена цивилизационна права сред столиците на Просвещението и загниващата Османска империя.
Мащабната градоустройствена промяна на българската столица, почнала при ръководството на кмета Димитър Петков , довежда тук евреите, изселени от остарялата им махала в предосвобожденска София. В „ Ючбунар “ са заселени също бежанци и бездомници, само че откакто за две години идват повече от 1500 фамилии, програмата за даване на имоти на бездомници е прекъсната през 1891 година
Иван Вазов го разказва красноречиво: „ Това ново предградие, това скорошно заселение носеше печата на припряност и прекаленост на основаването си... Плод на една безчеловечна далавера, „ Ючбунар “ изникна в късо време като гъби измежду блатиста почва. Хиляди небогати и еврейски фамилии, изгонени из центъра на столицата в разгара на обновлението ѝ, бидоха хвърлени тука с колибите си, с дрипите си, с воните си, наказани на плесенясване и епидемически заболявания от мокротата на земята и от миазмите на въздуха... София побърза да има свое Ghetto. “
В края на XIX и началото на XX век квартала се разгръща на запад и север от десния бряг на Владайската река, на изток от ул. „ Опълченска “ и на юг от „ Александър Стамболийски “. В очертанията на това тяло за основна артерия може да се счита улица „ Пиротска “, а сърцето е където и до през днешния ден е църквата „ Свети Никола “.
В книгата си „ София преди 50 години “ Георги Каназирски-Верин дава още подробни уточнения: „ От банския площад по улица „ Пиротска “ се отиваше към предградието „ Ючбунар “, прекръстено по-късно „ Три Кладенци “, което за софиянци и през днешния ден остава познато под остарялото си турско име. Предградието започваше от моста на днешния бул. „ Христо Ботев “, гдето е и женският пазар. На огромния мегданлък към новопостроената черква „ Св. Никола Ючбунарски “, гдето е през днешния ден хубавата градинка с паметника на убитите през Първата международна война, всяка неделя се играеше хоро и това беше единственото развлечение на ючбунарци. “
Описанията на столичните бохеми от това време за точното местоположение на квартала са елементарни и къси. „ Ючбунар “ стартира от кръчмата „ Трите смока “ и свършва при кръчмата „ Сивия кон “. Двете именити питиепродавници са се запазили в спомените на локалните поданици чак до наши дни.
Първата е наречена по този начин поради трима файтонджии, които пиели там съвсем непрекъснато, а втората – поради коня на притежателя Манол Вучев. Бае Вуче, както го наричали съкварталците му, бил упорит човек и считал, че сивия му кон може да завоюва на европейското ревю в Париж. Изпратил младия си прислужник с добичето, само че нито момчето, нито коня в миналото се върнали от френската столица.
Сградата на „ Сивия кон ” на ул. „ Средна Гора “ и бул. „ Тодор Александров “ оцелява в истинския си тип чак до началото на новото хилядолетие, след което е съборена.
През 90-те години на ХХ век „ Юбунар “ стартира да приема нов образ. Строят се нови бизнес здания. Стъклобетонни фасади никнат като нови гъби в някогашната блатиста околност. Променят се жителите. Много от наследниците на накогашните еврейски заселници към този момент са се изнесли да живеят в Израел, а на улиците „ Пиротска “ и „ Симеон “ един след различен стартират да отварят порти магазини, работилници и дюнерджийници на арабски емигранти. Като символен стожер на остарялата еврейска махала е останал единствено културният дом „ Бейт а ам ” на пл. „ Възраждане “.
Макар Ориент Експрес от дълго време да не прави връзката с Париж, в „ Ючбунар “ има нещо, което поразително припомня ориста на квартала „ Маре “ във френската столица. Бивше тресавище на десния бряг на Сена, застроено и заселено, трансформирало се в еврейско гето, а след това пренаселено с алжирски и марокански мигранти.
Дългогодишно котило на бедност и съсипия, в следствие актуализирано и лустросано, разцъфнало като един от най-скъпите и шикозни парижки арондисмани.
Това последно преобразяване за „ Ючбунар “ – софийското „ Маре “ – занапред следва.
Но „ Ючбунар “ е в творчеството и на други български литературни светила. Иван Вазов го назовава гето в описа си „ Наводнение “. Елин Пелин го свързва с тиня в едноименното си стихотворение, а Христо Смирненски , самичък израснал измежду беднотията и мизерията на това работническо предградие, я разказва в поемата „ Зимни вечери ”.
Трудно ще се откри различен столичен квартал, който да е останал в българската литература, запечатан с толкоз доста неласкави думи.
„ Ючбунар “ в превод от турски е „ Три кладенци “ . Появява се на градската карта дружно с още няколко нови квартала през 1888 година като резултат от почналото
благоустройство на остаряла София. Същата година е открита и централната жп гара, а през лятото идва и първият „ Ориент експрес ” от Париж към Истанбул. Ючбунар може да се назова символно съсредоточие по тази мислена цивилизационна права сред столиците на Просвещението и загниващата Османска империя.
Мащабната градоустройствена промяна на българската столица, почнала при ръководството на кмета Димитър Петков , довежда тук евреите, изселени от остарялата им махала в предосвобожденска София. В „ Ючбунар “ са заселени също бежанци и бездомници, само че откакто за две години идват повече от 1500 фамилии, програмата за даване на имоти на бездомници е прекъсната през 1891 година
Иван Вазов го разказва красноречиво: „ Това ново предградие, това скорошно заселение носеше печата на припряност и прекаленост на основаването си... Плод на една безчеловечна далавера, „ Ючбунар “ изникна в късо време като гъби измежду блатиста почва. Хиляди небогати и еврейски фамилии, изгонени из центъра на столицата в разгара на обновлението ѝ, бидоха хвърлени тука с колибите си, с дрипите си, с воните си, наказани на плесенясване и епидемически заболявания от мокротата на земята и от миазмите на въздуха... София побърза да има свое Ghetto. “
В края на XIX и началото на XX век квартала се разгръща на запад и север от десния бряг на Владайската река, на изток от ул. „ Опълченска “ и на юг от „ Александър Стамболийски “. В очертанията на това тяло за основна артерия може да се счита улица „ Пиротска “, а сърцето е където и до през днешния ден е църквата „ Свети Никола “.
В книгата си „ София преди 50 години “ Георги Каназирски-Верин дава още подробни уточнения: „ От банския площад по улица „ Пиротска “ се отиваше към предградието „ Ючбунар “, прекръстено по-късно „ Три Кладенци “, което за софиянци и през днешния ден остава познато под остарялото си турско име. Предградието започваше от моста на днешния бул. „ Христо Ботев “, гдето е и женският пазар. На огромния мегданлък към новопостроената черква „ Св. Никола Ючбунарски “, гдето е през днешния ден хубавата градинка с паметника на убитите през Първата международна война, всяка неделя се играеше хоро и това беше единственото развлечение на ючбунарци. “
Описанията на столичните бохеми от това време за точното местоположение на квартала са елементарни и къси. „ Ючбунар “ стартира от кръчмата „ Трите смока “ и свършва при кръчмата „ Сивия кон “. Двете именити питиепродавници са се запазили в спомените на локалните поданици чак до наши дни.
Първата е наречена по този начин поради трима файтонджии, които пиели там съвсем непрекъснато, а втората – поради коня на притежателя Манол Вучев. Бае Вуче, както го наричали съкварталците му, бил упорит човек и считал, че сивия му кон може да завоюва на европейското ревю в Париж. Изпратил младия си прислужник с добичето, само че нито момчето, нито коня в миналото се върнали от френската столица.
Сградата на „ Сивия кон ” на ул. „ Средна Гора “ и бул. „ Тодор Александров “ оцелява в истинския си тип чак до началото на новото хилядолетие, след което е съборена.
През 90-те години на ХХ век „ Юбунар “ стартира да приема нов образ. Строят се нови бизнес здания. Стъклобетонни фасади никнат като нови гъби в някогашната блатиста околност. Променят се жителите. Много от наследниците на накогашните еврейски заселници към този момент са се изнесли да живеят в Израел, а на улиците „ Пиротска “ и „ Симеон “ един след различен стартират да отварят порти магазини, работилници и дюнерджийници на арабски емигранти. Като символен стожер на остарялата еврейска махала е останал единствено културният дом „ Бейт а ам ” на пл. „ Възраждане “.
Макар Ориент Експрес от дълго време да не прави връзката с Париж, в „ Ючбунар “ има нещо, което поразително припомня ориста на квартала „ Маре “ във френската столица. Бивше тресавище на десния бряг на Сена, застроено и заселено, трансформирало се в еврейско гето, а след това пренаселено с алжирски и марокански мигранти.
Дългогодишно котило на бедност и съсипия, в следствие актуализирано и лустросано, разцъфнало като един от най-скъпите и шикозни парижки арондисмани.
Това последно преобразяване за „ Ючбунар “ – софийското „ Маре “ – занапред следва.
Източник: dariknews.bg
КОМЕНТАРИ