Извършила ли е престъпление Наталия Киселова?
Преди седмици президентът Румен Радев сезира Народното събрание (НС) с искане да се произнесе по предлагането му за Референдум „ за “ или „ срещу “ еврото да се вкара от 2026 година
Наталия Киселова – ръководител на Народно събрание и някогашен секретар по правни въпроси на плячкаджията корсар, офшорник и някогашен президент Росен Плевнелиев (вж. публикацията „ П “ като Плевнелиев “: , ), еднолично върна настояването. Като резултат от самоволното й деяние, парламентът няма да гласоподава предлагането на президента.
От Пресцентъра на Народно събрание оповестяват, че предлагането на президента било върнато като неприемливо. В претекстовете на Киселова се сочело, че то противоречало на Конституцията на Република България (КРБ), Договора за действието на Европейски Съюз, Договора за присъединение на Република България към Европейски Съюз, Актап по отношение на изискванията за присъединение на Република България и Румъния и измененията в Учредителните контракти, както и на Закона за директно присъединяване на жителите в държавната власт и локалното самоуправление.
Дори да не е приключил „ право “, всеки образован жител може да откри какви са пълномощията на ръководителя на Народно събрание. Изброени са изчерпателно в член 77, алинея 1 на Конституция на Република България: ръководителят съставлява НС; предлага план за дневен ред на заседанията; открива, управлява и закрива съвещанията на НС; удостоверява с подписа си наличието на признатите от Народно събрание актове; обнародва актовете, признати от НС; провежда интернационалните връзки на Народно събрание. Толкова!
Няма наредба, с която Върховният законодател – Седмото Велико Народно заседание, да е овластил ръководителя с правото да връща постъпили в Народно събрание оферти, нито еднолично да се произнася по тях, включително дали са възможни или неприемливи.
Възниква въпросът: самоволното деяние на Наталия Киселова съставлява ли закононарушение?
В член 323, алинея 1 на глава Х – Престъпления срещу реда и публичното успокоение на Наказателния кодекс (НК) е дефиниран съставът на престъплението безчинство: „ Който своеволно, не по открития от закона ред, реализира едно оспорвано от другиго свое или непознато фактически или хипотетично право, се санкционира в немаловажни случаи с отнемане от независимост до 5 (пет) години “…
За да е налице незаконно безчинство, деецът би трябвало да осъзнава, че правото е оспорено; а също – дейностите му да не са маловажни, т.е. да разкриват задоволителна степен на социална заплаха.
В съответния проблем няма подозрение, че еднолично, не по открития от закона ред, мотивирайки се с измислени пълномощия, които не са написани от Конституция на Република България, Наталия Киселова самоволно се е оповестила за съдия по зародил спор, отнемайки написаното в член 45 на Конституцията НЕОТМЕНИМО ПРАВО на всеки български жител, включително на президента – откакто несъмнено е български жител, да сезира Народното събрание с предложение да се произнесе по съответен въпрос.
Нещо повече: г-жа Киселова съзнава, че с действието си оспорва правото на президента да сезира парламента; съзнава, че това деяние не е маловажно, доколкото визира и правото на всеки български жител, на Върховния суверен – Народът, да се произнесе по екзистенциален за нацията въпрос. По подобен начин действието на госпожа Киселова разкрива извънредно висока степен на социална заплаха. Тази висока степен на заплаха за жителите и обществото е това точно качество, което трансформира действието ѝ в действие, в ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, по смисъла на цитираната наредба от Наказателен кодекс.
А дали действието на Киселова не е особено утежняващо и заради обстоятелството, че има юридическо обучение, познава наредбите на Конституцията; а като ръководител на Народно събрание, длъжността ѝ вменява прецизно да ги съблюдава? И не прави ли тя таман противоположното: непринудено и умишлено нарушава клетвата по член 76, алинея 2 „ да съблюдава Конституцията и във всичките си дейности да се управлява от ползите на народа “, като по подобен метод става и КЛЕТВОПРЕСТЪПНИК?
Обстоятелството, че тя, ведно със 171-те депутати от „ оня лист “ са в Народното събрание, не ги прави носители на националния суверенитет. Още повече, че с нарушение конституционната клетва всички те – включително премиера, министрите и ръководителя на Българска народна банка, сами са се трансформирали в клетвопрестъпници, сами са се изхвърлили от властта, което води и до нелегитимност на всичките им следващи дейности и актове.
Както към този момент публикувахме в бр. 21/2025 на в. „ Нова Зора “ () мнение, което незабавно бе споделено от известни медии като и от други известни патриотични уеб сайтове като , , – крайно време е Народното събрание на КЛЕТВОПРЕСТЪПНИЦИТЕ неотложно да бъде разгонен!
Що се отнася до изказванието на обособени пишман-юристи, че с присъединителния контракт България била поела необратимо интернационално обвързване да вкара единната европейска валута именно от 2026 година, това е флагрантна лъжа. Съгласно член 3 на Закона за въвеждане на еврото (ДВ, бр. 70/2024) „ Дата на въвеждане на еврото в Република България е датата, избрана в Решение на Съвета на Европейския съюз за приемането на еврото от Република България… “
Няма данни да е оповестено Решение на Съвета на Европейски Съюз с дата за приемането на еврото. Заключението на ЕЦБ за 2024 година отн. конвергентен отчет е, че България не дава отговор на критериите заради високата инфлация, затова предложената от държавното управление последна дата 1 януари 2026 година бе отсрочена.
На 23 януари 2025 година министърът на финансите Теменужка Петкова разгласи, че страната няма да подаде искане, докато не бъдат изпълнени критериите за равнището на инфлацията. Въпреки това на 24 февруари 2025 година Министерски съвет приема решение да изиска публично от Европейската комисия и ЕЦБ конвергентен отчет. Единствено гуверньорът на Българска народна банка и обособени политици (а не Върховният Суверен – Народът) упорстват присъединението да стане допустимо най-скоро. Огромното болшинство от българите обаче нямат доверие към държавните институции. Смятат – с съображение, че шепата радетели на еврото във властта подават погрешни данни към Съвета на ЕС; също както са фиктивни 1 380 041 мъртви души в описите на ЦИК за последните избори.
Съмнението за подаване на погрешни данни се споделя и от авторитетния нидерландски финансов институт . На 14 март 2025 година ING показва песимизъм по постигнатите критерии за приемането на еврото от 2026 година:
– повишаване на инфлацията с 2,0% на месечна база от началото на 2025 година е важен проблем, евентуално изместващ решението от техническо към политическо;
– малко евентуално е значимо възобновяване растежа на износа;
– някои области на вътрешното търсене, в това число на труда, би трябвало да станат управляеми във връзка с инфлационното им въздействие;
– инфлацията на потребителските цени към края на 2025 година се чака да бъде 4,6%, а прогнозната за идната година – 3,0% (което е повече от подозрително, бел. ав.).
Предвид тези фактори, прогнозата за приемане на еврото през януари 2026 година не е безспорна, съгласно ING. Най-важният аршин за приемане на еврото в България е неписаният аршин за политическа непоклатимост. А такава явно не е налице.
По-долу предлагаме на читателя да се запознае и с професионално аргументираното Особено мнение по проблема на конституционния арбитър проф. Янаки Стоилов.
Особено мнение на арбитър Янаки Стоилов по конституционно дело № 13 от 2023 г. (със съкращения)
С оглед на събитията по делото и на използваната правна уредба Съдът е следвало да откри противоконституционност на решението, с което Народното събрание (НС) е отхвърлило предлагането за производство на народен референдум по въпроса „ Съгласни ли сте българският лев да бъде единствена публична валута в България до 2043 година? “, макар известни грешки във формулировката на въпроса. Доводите за това се отнасят както до валидността на оспорения акт на Народно събрание, по този начин и до неговата основателност.
В отговор на „ искане “, направено от предприемчив комитет, изключително когато е доближат изискуемият от закона по-висок предел за броя на участващите в подписката за народен референдум, НС трябва тъкмо да ползва конституционните и законовите правила. Според този стандарт Конституционният съд е следвало да откри, че оспореното решение на Народно събрание, с което то отхвърля да одобри предлагането за производство на народен референдум, импортирано от предприемчив комитет и подкрепено с подписка от над 470 хиляди жители (броят на приетите за постоянни участници в подписката съгласно служебната проверка), е признато в несъгласие с Конституцията и със Закона за директно присъединяване на жителите в държавната власт и локалното самоуправление (ЗПУ).
Затова не споделям изложеното в претекстовете на конституционното решение, че относимата към оспореното решение „ нормативна уредба на реда за приемане на решението на НС по член 84, т. 5 от Конституцията разкрива несъмнено противоречие “. НС не е изправено пред неизясненост, с цел да пояснява, или пред противоречие, с цел да синхронизира правните разпореждания, а следва да ги ползва съгласно посочения принцип. Предписаният от ЗПУ ред не изключва правото на народните представители по член 85, алинея 1 от Правилника за организация активността на Народно събрание (Правилник) да вършат оферти по отношение на настояването за производство на народен референдум, импортирано от предприемчив комитет, само че главен е планът на решение на водещата непрекъсната комисия, избрана от ръководителя на Народно събрание. В несъгласие с член 13, алинея 5 от ЗПУ председателстващият съвещанието на НС вместо план на водещата комисия подлага на гласоподаване плана за решение, импортиран от народни представители.
В случая водеща е Комисията по правни въпроси. Въпреки декларираното желание, тя не е приела решение. В отчета на комисията е отразен резултатът от гласуването на нейните членове по предлагането за производство на народен референдум (7 са „ за ”, 8 – „ срещу “ и 7 – „ въздържал се “). Представен е текст, завършен като решение, само че той не е гласуван и признат от комисията (този факт е маркиран и в претекстовете на решението на Съда, който проучва показаните от Народно събрание доказателства – стенограми от заседания). Посочените нарушавания на ЗПУ и на Правилника обаче нямат независимо правно значение, тъй като се отнасят до актове на помощни органи (постоянни комисии) на Народно събрание, които подкрепят неговата активност (чл. 79, алинея 2 от Конституцията).
Отбелязаните нередности са могли да бъдат отстранени в хода на разискването и гласуването по съответната точка от дневния ред на пленарното съвещание на Народно събрание, но и това не е било направено.
В претекстовете на решението по актуалното конституционно дело се твърди, че „ оспореното решение на НС е идентично по своя смисъл – „ не приема “, с решението, документираното в стенографския протокол от съвещанието на НС на 07.07.2023 година, на което е признато “. Важно е да се подчертае, че определяне, откриване на смисъл от несъмнено деяние не е равнозначно на еднаквост на обнародвания акт с гласувания. Стенографският протокол от пленарното съвещание на Народно събрание, извършено на 07.07.2023 година, демонстрира, че председателстващият съвещанието подлага на гласоподаване предлагането на уредниците на референдума. То е за одобрение на предлагането за производство на народен референдум. При дали своят вот 213 народни представители 68 са „ за ”, 99 – „ срещу ” и 46 – „ въздържал ” се (при първото гласуване), а при дали своят вот 212 народни представители 68 са „ за ”, 98 – „ срещу ” и 46 – „ въздържал се ” (при прегласуването). Резултатът от гласуването демонстрира само, че болшинството от народните представители от 49-ото Народно събрание не е желало да допусне производство на референдум със заложения въпрос и тази воля е изразена от председателстващия съвещанието на Народно събрание. Трябва обаче да се прави разлика сред самата политическа воля и предписаните от Конституцията дейности, посредством които тя се трансформира в юридически акт. Очевидно при получения резултат от гласуването липсва болшинство, приело акт с оповестеното и оповестено наличие.
Обнародваното в Дъждовни води, бр. 60 от 14.07.2023 година решение не е идентично с гласувания от народните представители план в съвещанието от 07.07.2023 година Едно са дали своят вот народните представители – „ за “ или „ срещу “ производство на референдума, друго е подписаното от ръководителя на НС и обнародвано в ДВ съдържание на решението.
Изложените обстоятелства и доводи постановат извод, че НС не е приело годно решение, тъй като императивната наредба на член 81, алинея 2 от Конституцията изисква болшинство от участвалите в гласуването народни представители, с цел да има решение. Поради това оспореното пред Съда решение на НС от 07.07.2023 година е незначително и не поражда правни последствия.
Следователно Съдът не разполага с годен юридически акт, върху чието наличие да упражни надзор за сходство с Конституцията. Той, вместо да приключи производството и да укаже нуждата от изговаряне на Народно събрание с решение, признато в сходство с Конституцията, е траял производството и се е произнесъл всъщност. Това постанова да изразя мнение и по съществото на решението, което отхвърля настояването, оспорващо решението на Народно събрание, с което то не приема предлагането за производство на народен референдум с поставения въпрос.
Произнасянето по процесния спор допуска на първо място отговор на въпроса длъжно ли е Народно събрание да одобри решение за производство на народен референдум, в случай че са изпълнени условията на член 10, алинея 2 от ЗПУ. Този отговор следва от ролята на директната народна власт съгласно конституционния законодател, от претекстовете към плана на ЗПУ и от изявления на депутатите от 40-ото Народно събрание, подкрепили неговото приемане.
Пряката и представителната народна власт съгласно Конституцията са допълващи се и равностойни по своето правно значение, но решение, признато на народен референдум, има най-висока демократична легитимност. Конституционната уредба на директната народна власт не съдържа правила по отношение на нейния предмет и граници, а единствено закрепва правото на жителите да вземат участие в допитвания до народа и разпределя компетентността сред Народно събрание и президента по отношение на производство на национални референдуми. За сметка на това интензитетът ѝ като основополагащ парламентарен принцип е доста мощен – „ Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се реализира от него директно и посредством органите, планувани в тази Конституция. ” (чл. 1, алинея 2 от Конституцията). В тези две фрази са прогласени правилото на националния суверенитет и производния от него принцип на демокрацията – директна и представителна. Нито Конституцията, нито ЗПУ определят въпроси, по които произвеждането на народен референдум е наложително.
Най-дискусионен и централен за изхода на актуалното произвеждане е въпросът дали приемането на решение за производство на народен референдум с поставения от инициативния комитет въпрос не опонира на отговорности на Република България, произлизащи от участието ѝ в Европейски Съюз, в това число от Акта по отношение на изискванията на присъединение, както и на ограничаването по член 9, алинея 4 от Закона за директното присъединяване. Оттук следват още съответни въпроси: дали осъществяването от една страна от Европейски Съюз на критериите за приемане в еврозоната е належащо и задоволително изискване за това; може ли Република България да дефинира период на присъединението си към еврозоната и най-после какви са правните последствия във връзка с Република България и на Европейски Съюз от признато на народен референдум решение по въпрос, обвързван с въвеждане на еврото като единствена валута.
Не споделям изразеното в претекстовете на решението на Съда тясно схващане за компетентността на НС по смисъла на член 9, алинея 1 от ЗПУ. Дори след ратификацията на контракта за участието на Република България в Европейски Съюз, НС остава измежду органите, които разполагат с пълномощия по отношение на това участие. Това че България с присъединението си към Европейски Съюз е поела редица отговорности, които не може едностранно да трансформира по силата на член 85, алинея 3 от Конституцията, не значи „ обезправяване “ нито на Народно събрание, нито на българските жители да одобряват актове, адресирани към държавните институции. Нещо повече, настоящата процедура на Конституционния съд разгръща компетентността на Народно събрание върху най-малко толкоз профилирани въпроси като този, който е предмет на актуалното дело (последно Определение № 6 от 11.05.2023 година по к. д. № 3/2023 г.). Разликата в рамките на компетентността на Народно събрание, когато приема актове по въпроси, отнасящи се до участието на Република България в Европейски Съюз, е, че в множеството случаи то не е в положение независимо и напълно да реализира резултата, вложен в отговора на въпроса от националния референдум, но НС дължи избрани дейности съгласно изразената на референдума воля от българските жители.
Чл. 3, § 4 Договор за Европейския съюз планува, че Съюзът открива стопански и паричен съюз, чиято парична единица е еврото. В Договора за присъединение на Република България и Румъния към Европейски Съюз е планувана дерогация по повод приемането им в еврозоната – до момента в който се реализиран избраните за това критерии. Въвеждането на еврото с дерогация има темперамент на изискване (модалитет). Тази дерогация допуска, че страната се стреми да извърши избраните правни и стопански критерии, с цел да се причисли към еврозоната. Съгласно член 131 от Договора за действие на Европейски Съюз (ДФЕС) страните членки са длъжни да обезпечат сходство на националното законодателство с правото на Европейски Съюз. Икономическите критерии се съдържат в член 140, § 1 на Договор за функционирането на Европейския съюз и са конкретизирани в критериите за конвергенция, посочени в Протокол № 13 (ниво на държавния дълг, % на бюджетния недостиг, % на възможно превишение на инфлацията по отношение на тази в еврозоната и др.). На тази основа Комисията на Европейски Съюз в своите периодически отчети проучва паричната и икономическата политика, с цел да реши постигнатия прогрес на страна, на която следва присъединение към еврозоната. Решаващо значение за привършване на този развой с изключение на мнението на Комисията има решението на Съвета на Европейски Съюз в състав на страните от еврозоната, както и единодушието на самите страни членки на еврозоната.
Нормативно откритите критерии (на ЕС) не се ползват изолирано от политическите съображения, а едните и другите в целокупност дефинират крайното решение. При тези условия и според правилото на взаимност може да се твърди, че държавите, на които следва приемане в еврозоната, също разполагат с опция да дефинират темпото на присъединението си към нея. Такава еластичност разрешава както на институциите на Европейски Съюз, по този начин и на страните от Съюза, без да подценяват съюзния юридически ред, да преценяват множество фактори и тяхната тежест в другите измерения на европейската интеграция.
Проблем във формулировката на въпроса за референдума е отдалечаването на момента на присъединение към еврозоната за период от към две десетилетия. Това може да провокира обосновано несъгласие, че Република България се отклонява от осъществяване на договорно стихотворец ангажимент. Трябва обаче да се вземе поради, че разпоредбите на демокрацията допускат, че в случай че едно решение е признато на референдум, неговата смяна също би трябвало да стане с референдум.
От позиция на правната мощ на резултата от референдума във връзка с държавните и локалните органи, той е решителен, т. е. наложителен или съвещателен (препоръчителен). Решението на националния референдум е наложително по смисъла на член 23, алинея 1 от ЗПУ, в случай че в него са взели участие нужния брой гласоподаватели и болшинството от участвалите са дали позитивен отговор на въпроса. Това следва от член 9, алинея 6, изречение първо на същия закон – решението, признато с народен референдум, не предстои на следващо утвърждение от Народно събрание. В интеграционния правопорядък, образуван от вътрешното за страните право и от това на Европейски Съюз, задължителността на решението, признато на народен референдум, се отнася до националните институции, които обаче би трябвало да преценяват своите правни актове и дейности и със съюзното право.
Но от произвеждането на народен референдум по поставения в предлагането на инициативния комитет въпрос Съдът не би следвало a priori да прави извод, че по този начин България едностранно би трансформирала изискванията на своето участие в Европейски Съюз.
По изложените съображения, като регистрирам сложността на казуса и доводите на Съда, не одобрявам неговото умозаключение, че произвеждането на народен референдум, на който българските жители да се произнесат по поставения от инициативния комитет въпрос, е в противоречие с член 4, алинея 3 от Конституцията, а оттова и с правилото на правовата страна (чл. 4, алинея 1 от КРБ). Както учредените управляващи, в това число Народно събрание, по този начин и самите жители могат и би трябвало да упражняват демокрацията съгласно правилото на правовата страна, само че когато Конституционният съд се базира на този принцип следва да се управлява от еднакъв стандарт, като преценя следените актове за официално и съдържателно сходство с Конституцията. Правовата страна има официална и „ материална “ страна. Няма по какъв начин, в случай че не е зачетена първата, да се претендира за отбрана на втората. Формалните черти на правовата страна са отчетливо избрани като юридически категории за разлика от така наречен материални, които, въпреки и конституционно прогласени, постоянно се конкурират като разнообразни ценностни съждения. При паралел сред двете страни на правовата държава прави усещане, че в преценката за валидността на решението на НС по предлагането за производство на народен референдум, Съдът е показал занижена придирчивост в съпоставяне със съдържателната преценка, направена във връзка с предлагането за референдум на инициативния комитет.
Принципите на демокрацията и на правовата страна са с най-голям сан в конституционното устройство на Република България, заради което тяхното ценене и деяние би трябвало да се съчетават в оптимално вероятната степен. Националният референдум като израз на директната народна власт обезпечава решаващо присъединяване на народа в държавната власт освен при избора на негови представители в Народно събрание, а и при приемане на решения по значими за жителите и за страната въпроси. Определянето на времето на присъединение на Република България към еврозоната е точно подобен въпрос, тъй като той визира всеки български жител и всички юридически лица, регистрирани по българското законодателство.
Именно по такива въпроси, изключително когато мненията в обществото са разграничени, произвеждането на народен референдум е належащо или най-малко желателно. Преграждането на пътя към директно присъединяване на жителите в решаването на въпроси с такава значимост води до разколебаване на тяхното доверие към държавните институции и към Европейски Съюз.
В преамбюла на Конституцията на Република България народните представители от VII-то Велико народно събрание са прогласили своята решителност да основат демократична, правова и обществена страна, а в член 1, алинея 2, изр. второ те са предписали, че държавната власт се реализира от народа непосредствено и от органите, планувани в Конституцията. След като по въпрос, обвързван със замяната на един от знаците на държавността – националната валута с общата европейска валута – националната представителна институция е отказала производство на референдум, би трябвало да се запита има ли изобщо значими за националната орис на България въпроси, по които подобен би се позволил. Отказът на НС да одобри решение за производство на народен референдум по въпроса по кое време да се вкара еврото като единствена валута в Република България, препоръчан от предприемчив комитет и подсилен от стотици хиляди български жители с изборни права, опонира на правилото на демокрацията, прокламиран в член 1, алинея 2 от Конституцията.
Конституционен арбитър: Янаки Стоилов
Автор:
Пълния текст читателят може да прочете
Наталия Киселова – ръководител на Народно събрание и някогашен секретар по правни въпроси на плячкаджията корсар, офшорник и някогашен президент Росен Плевнелиев (вж. публикацията „ П “ като Плевнелиев “: , ), еднолично върна настояването. Като резултат от самоволното й деяние, парламентът няма да гласоподава предлагането на президента.
От Пресцентъра на Народно събрание оповестяват, че предлагането на президента било върнато като неприемливо. В претекстовете на Киселова се сочело, че то противоречало на Конституцията на Република България (КРБ), Договора за действието на Европейски Съюз, Договора за присъединение на Република България към Европейски Съюз, Актап по отношение на изискванията за присъединение на Република България и Румъния и измененията в Учредителните контракти, както и на Закона за директно присъединяване на жителите в държавната власт и локалното самоуправление.
Дори да не е приключил „ право “, всеки образован жител може да откри какви са пълномощията на ръководителя на Народно събрание. Изброени са изчерпателно в член 77, алинея 1 на Конституция на Република България: ръководителят съставлява НС; предлага план за дневен ред на заседанията; открива, управлява и закрива съвещанията на НС; удостоверява с подписа си наличието на признатите от Народно събрание актове; обнародва актовете, признати от НС; провежда интернационалните връзки на Народно събрание. Толкова!
Няма наредба, с която Върховният законодател – Седмото Велико Народно заседание, да е овластил ръководителя с правото да връща постъпили в Народно събрание оферти, нито еднолично да се произнася по тях, включително дали са възможни или неприемливи.
Възниква въпросът: самоволното деяние на Наталия Киселова съставлява ли закононарушение?
В член 323, алинея 1 на глава Х – Престъпления срещу реда и публичното успокоение на Наказателния кодекс (НК) е дефиниран съставът на престъплението безчинство: „ Който своеволно, не по открития от закона ред, реализира едно оспорвано от другиго свое или непознато фактически или хипотетично право, се санкционира в немаловажни случаи с отнемане от независимост до 5 (пет) години “…
За да е налице незаконно безчинство, деецът би трябвало да осъзнава, че правото е оспорено; а също – дейностите му да не са маловажни, т.е. да разкриват задоволителна степен на социална заплаха.
В съответния проблем няма подозрение, че еднолично, не по открития от закона ред, мотивирайки се с измислени пълномощия, които не са написани от Конституция на Република България, Наталия Киселова самоволно се е оповестила за съдия по зародил спор, отнемайки написаното в член 45 на Конституцията НЕОТМЕНИМО ПРАВО на всеки български жител, включително на президента – откакто несъмнено е български жител, да сезира Народното събрание с предложение да се произнесе по съответен въпрос.
Нещо повече: г-жа Киселова съзнава, че с действието си оспорва правото на президента да сезира парламента; съзнава, че това деяние не е маловажно, доколкото визира и правото на всеки български жител, на Върховния суверен – Народът, да се произнесе по екзистенциален за нацията въпрос. По подобен начин действието на госпожа Киселова разкрива извънредно висока степен на социална заплаха. Тази висока степен на заплаха за жителите и обществото е това точно качество, което трансформира действието ѝ в действие, в ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, по смисъла на цитираната наредба от Наказателен кодекс.
А дали действието на Киселова не е особено утежняващо и заради обстоятелството, че има юридическо обучение, познава наредбите на Конституцията; а като ръководител на Народно събрание, длъжността ѝ вменява прецизно да ги съблюдава? И не прави ли тя таман противоположното: непринудено и умишлено нарушава клетвата по член 76, алинея 2 „ да съблюдава Конституцията и във всичките си дейности да се управлява от ползите на народа “, като по подобен метод става и КЛЕТВОПРЕСТЪПНИК?
Обстоятелството, че тя, ведно със 171-те депутати от „ оня лист “ са в Народното събрание, не ги прави носители на националния суверенитет. Още повече, че с нарушение конституционната клетва всички те – включително премиера, министрите и ръководителя на Българска народна банка, сами са се трансформирали в клетвопрестъпници, сами са се изхвърлили от властта, което води и до нелегитимност на всичките им следващи дейности и актове.
Както към този момент публикувахме в бр. 21/2025 на в. „ Нова Зора “ () мнение, което незабавно бе споделено от известни медии като и от други известни патриотични уеб сайтове като , , – крайно време е Народното събрание на КЛЕТВОПРЕСТЪПНИЦИТЕ неотложно да бъде разгонен!
Що се отнася до изказванието на обособени пишман-юристи, че с присъединителния контракт България била поела необратимо интернационално обвързване да вкара единната европейска валута именно от 2026 година, това е флагрантна лъжа. Съгласно член 3 на Закона за въвеждане на еврото (ДВ, бр. 70/2024) „ Дата на въвеждане на еврото в Република България е датата, избрана в Решение на Съвета на Европейския съюз за приемането на еврото от Република България… “
Няма данни да е оповестено Решение на Съвета на Европейски Съюз с дата за приемането на еврото. Заключението на ЕЦБ за 2024 година отн. конвергентен отчет е, че България не дава отговор на критериите заради високата инфлация, затова предложената от държавното управление последна дата 1 януари 2026 година бе отсрочена.
На 23 януари 2025 година министърът на финансите Теменужка Петкова разгласи, че страната няма да подаде искане, докато не бъдат изпълнени критериите за равнището на инфлацията. Въпреки това на 24 февруари 2025 година Министерски съвет приема решение да изиска публично от Европейската комисия и ЕЦБ конвергентен отчет. Единствено гуверньорът на Българска народна банка и обособени политици (а не Върховният Суверен – Народът) упорстват присъединението да стане допустимо най-скоро. Огромното болшинство от българите обаче нямат доверие към държавните институции. Смятат – с съображение, че шепата радетели на еврото във властта подават погрешни данни към Съвета на ЕС; също както са фиктивни 1 380 041 мъртви души в описите на ЦИК за последните избори.
Съмнението за подаване на погрешни данни се споделя и от авторитетния нидерландски финансов институт . На 14 март 2025 година ING показва песимизъм по постигнатите критерии за приемането на еврото от 2026 година:
– повишаване на инфлацията с 2,0% на месечна база от началото на 2025 година е важен проблем, евентуално изместващ решението от техническо към политическо;
– малко евентуално е значимо възобновяване растежа на износа;
– някои области на вътрешното търсене, в това число на труда, би трябвало да станат управляеми във връзка с инфлационното им въздействие;
– инфлацията на потребителските цени към края на 2025 година се чака да бъде 4,6%, а прогнозната за идната година – 3,0% (което е повече от подозрително, бел. ав.).
Предвид тези фактори, прогнозата за приемане на еврото през януари 2026 година не е безспорна, съгласно ING. Най-важният аршин за приемане на еврото в България е неписаният аршин за политическа непоклатимост. А такава явно не е налице.
По-долу предлагаме на читателя да се запознае и с професионално аргументираното Особено мнение по проблема на конституционния арбитър проф. Янаки Стоилов.
Особено мнение на арбитър Янаки Стоилов по конституционно дело № 13 от 2023 г. (със съкращения)
С оглед на събитията по делото и на използваната правна уредба Съдът е следвало да откри противоконституционност на решението, с което Народното събрание (НС) е отхвърлило предлагането за производство на народен референдум по въпроса „ Съгласни ли сте българският лев да бъде единствена публична валута в България до 2043 година? “, макар известни грешки във формулировката на въпроса. Доводите за това се отнасят както до валидността на оспорения акт на Народно събрание, по този начин и до неговата основателност.
В отговор на „ искане “, направено от предприемчив комитет, изключително когато е доближат изискуемият от закона по-висок предел за броя на участващите в подписката за народен референдум, НС трябва тъкмо да ползва конституционните и законовите правила. Според този стандарт Конституционният съд е следвало да откри, че оспореното решение на Народно събрание, с което то отхвърля да одобри предлагането за производство на народен референдум, импортирано от предприемчив комитет и подкрепено с подписка от над 470 хиляди жители (броят на приетите за постоянни участници в подписката съгласно служебната проверка), е признато в несъгласие с Конституцията и със Закона за директно присъединяване на жителите в държавната власт и локалното самоуправление (ЗПУ).
Затова не споделям изложеното в претекстовете на конституционното решение, че относимата към оспореното решение „ нормативна уредба на реда за приемане на решението на НС по член 84, т. 5 от Конституцията разкрива несъмнено противоречие “. НС не е изправено пред неизясненост, с цел да пояснява, или пред противоречие, с цел да синхронизира правните разпореждания, а следва да ги ползва съгласно посочения принцип. Предписаният от ЗПУ ред не изключва правото на народните представители по член 85, алинея 1 от Правилника за организация активността на Народно събрание (Правилник) да вършат оферти по отношение на настояването за производство на народен референдум, импортирано от предприемчив комитет, само че главен е планът на решение на водещата непрекъсната комисия, избрана от ръководителя на Народно събрание. В несъгласие с член 13, алинея 5 от ЗПУ председателстващият съвещанието на НС вместо план на водещата комисия подлага на гласоподаване плана за решение, импортиран от народни представители.
В случая водеща е Комисията по правни въпроси. Въпреки декларираното желание, тя не е приела решение. В отчета на комисията е отразен резултатът от гласуването на нейните членове по предлагането за производство на народен референдум (7 са „ за ”, 8 – „ срещу “ и 7 – „ въздържал се “). Представен е текст, завършен като решение, само че той не е гласуван и признат от комисията (този факт е маркиран и в претекстовете на решението на Съда, който проучва показаните от Народно събрание доказателства – стенограми от заседания). Посочените нарушавания на ЗПУ и на Правилника обаче нямат независимо правно значение, тъй като се отнасят до актове на помощни органи (постоянни комисии) на Народно събрание, които подкрепят неговата активност (чл. 79, алинея 2 от Конституцията).
Отбелязаните нередности са могли да бъдат отстранени в хода на разискването и гласуването по съответната точка от дневния ред на пленарното съвещание на Народно събрание, но и това не е било направено.
В претекстовете на решението по актуалното конституционно дело се твърди, че „ оспореното решение на НС е идентично по своя смисъл – „ не приема “, с решението, документираното в стенографския протокол от съвещанието на НС на 07.07.2023 година, на което е признато “. Важно е да се подчертае, че определяне, откриване на смисъл от несъмнено деяние не е равнозначно на еднаквост на обнародвания акт с гласувания. Стенографският протокол от пленарното съвещание на Народно събрание, извършено на 07.07.2023 година, демонстрира, че председателстващият съвещанието подлага на гласоподаване предлагането на уредниците на референдума. То е за одобрение на предлагането за производство на народен референдум. При дали своят вот 213 народни представители 68 са „ за ”, 99 – „ срещу ” и 46 – „ въздържал ” се (при първото гласуване), а при дали своят вот 212 народни представители 68 са „ за ”, 98 – „ срещу ” и 46 – „ въздържал се ” (при прегласуването). Резултатът от гласуването демонстрира само, че болшинството от народните представители от 49-ото Народно събрание не е желало да допусне производство на референдум със заложения въпрос и тази воля е изразена от председателстващия съвещанието на Народно събрание. Трябва обаче да се прави разлика сред самата политическа воля и предписаните от Конституцията дейности, посредством които тя се трансформира в юридически акт. Очевидно при получения резултат от гласуването липсва болшинство, приело акт с оповестеното и оповестено наличие.
Обнародваното в Дъждовни води, бр. 60 от 14.07.2023 година решение не е идентично с гласувания от народните представители план в съвещанието от 07.07.2023 година Едно са дали своят вот народните представители – „ за “ или „ срещу “ производство на референдума, друго е подписаното от ръководителя на НС и обнародвано в ДВ съдържание на решението.
Изложените обстоятелства и доводи постановат извод, че НС не е приело годно решение, тъй като императивната наредба на член 81, алинея 2 от Конституцията изисква болшинство от участвалите в гласуването народни представители, с цел да има решение. Поради това оспореното пред Съда решение на НС от 07.07.2023 година е незначително и не поражда правни последствия.
Следователно Съдът не разполага с годен юридически акт, върху чието наличие да упражни надзор за сходство с Конституцията. Той, вместо да приключи производството и да укаже нуждата от изговаряне на Народно събрание с решение, признато в сходство с Конституцията, е траял производството и се е произнесъл всъщност. Това постанова да изразя мнение и по съществото на решението, което отхвърля настояването, оспорващо решението на Народно събрание, с което то не приема предлагането за производство на народен референдум с поставения въпрос.
Произнасянето по процесния спор допуска на първо място отговор на въпроса длъжно ли е Народно събрание да одобри решение за производство на народен референдум, в случай че са изпълнени условията на член 10, алинея 2 от ЗПУ. Този отговор следва от ролята на директната народна власт съгласно конституционния законодател, от претекстовете към плана на ЗПУ и от изявления на депутатите от 40-ото Народно събрание, подкрепили неговото приемане.
Пряката и представителната народна власт съгласно Конституцията са допълващи се и равностойни по своето правно значение, но решение, признато на народен референдум, има най-висока демократична легитимност. Конституционната уредба на директната народна власт не съдържа правила по отношение на нейния предмет и граници, а единствено закрепва правото на жителите да вземат участие в допитвания до народа и разпределя компетентността сред Народно събрание и президента по отношение на производство на национални референдуми. За сметка на това интензитетът ѝ като основополагащ парламентарен принцип е доста мощен – „ Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се реализира от него директно и посредством органите, планувани в тази Конституция. ” (чл. 1, алинея 2 от Конституцията). В тези две фрази са прогласени правилото на националния суверенитет и производния от него принцип на демокрацията – директна и представителна. Нито Конституцията, нито ЗПУ определят въпроси, по които произвеждането на народен референдум е наложително.
Най-дискусионен и централен за изхода на актуалното произвеждане е въпросът дали приемането на решение за производство на народен референдум с поставения от инициативния комитет въпрос не опонира на отговорности на Република България, произлизащи от участието ѝ в Европейски Съюз, в това число от Акта по отношение на изискванията на присъединение, както и на ограничаването по член 9, алинея 4 от Закона за директното присъединяване. Оттук следват още съответни въпроси: дали осъществяването от една страна от Европейски Съюз на критериите за приемане в еврозоната е належащо и задоволително изискване за това; може ли Република България да дефинира период на присъединението си към еврозоната и най-после какви са правните последствия във връзка с Република България и на Европейски Съюз от признато на народен референдум решение по въпрос, обвързван с въвеждане на еврото като единствена валута.
Не споделям изразеното в претекстовете на решението на Съда тясно схващане за компетентността на НС по смисъла на член 9, алинея 1 от ЗПУ. Дори след ратификацията на контракта за участието на Република България в Европейски Съюз, НС остава измежду органите, които разполагат с пълномощия по отношение на това участие. Това че България с присъединението си към Европейски Съюз е поела редица отговорности, които не може едностранно да трансформира по силата на член 85, алинея 3 от Конституцията, не значи „ обезправяване “ нито на Народно събрание, нито на българските жители да одобряват актове, адресирани към държавните институции. Нещо повече, настоящата процедура на Конституционния съд разгръща компетентността на Народно събрание върху най-малко толкоз профилирани въпроси като този, който е предмет на актуалното дело (последно Определение № 6 от 11.05.2023 година по к. д. № 3/2023 г.). Разликата в рамките на компетентността на Народно събрание, когато приема актове по въпроси, отнасящи се до участието на Република България в Европейски Съюз, е, че в множеството случаи то не е в положение независимо и напълно да реализира резултата, вложен в отговора на въпроса от националния референдум, но НС дължи избрани дейности съгласно изразената на референдума воля от българските жители.
Чл. 3, § 4 Договор за Европейския съюз планува, че Съюзът открива стопански и паричен съюз, чиято парична единица е еврото. В Договора за присъединение на Република България и Румъния към Европейски Съюз е планувана дерогация по повод приемането им в еврозоната – до момента в който се реализиран избраните за това критерии. Въвеждането на еврото с дерогация има темперамент на изискване (модалитет). Тази дерогация допуска, че страната се стреми да извърши избраните правни и стопански критерии, с цел да се причисли към еврозоната. Съгласно член 131 от Договора за действие на Европейски Съюз (ДФЕС) страните членки са длъжни да обезпечат сходство на националното законодателство с правото на Европейски Съюз. Икономическите критерии се съдържат в член 140, § 1 на Договор за функционирането на Европейския съюз и са конкретизирани в критериите за конвергенция, посочени в Протокол № 13 (ниво на държавния дълг, % на бюджетния недостиг, % на възможно превишение на инфлацията по отношение на тази в еврозоната и др.). На тази основа Комисията на Европейски Съюз в своите периодически отчети проучва паричната и икономическата политика, с цел да реши постигнатия прогрес на страна, на която следва присъединение към еврозоната. Решаващо значение за привършване на този развой с изключение на мнението на Комисията има решението на Съвета на Европейски Съюз в състав на страните от еврозоната, както и единодушието на самите страни членки на еврозоната.
Нормативно откритите критерии (на ЕС) не се ползват изолирано от политическите съображения, а едните и другите в целокупност дефинират крайното решение. При тези условия и според правилото на взаимност може да се твърди, че държавите, на които следва приемане в еврозоната, също разполагат с опция да дефинират темпото на присъединението си към нея. Такава еластичност разрешава както на институциите на Европейски Съюз, по този начин и на страните от Съюза, без да подценяват съюзния юридически ред, да преценяват множество фактори и тяхната тежест в другите измерения на европейската интеграция.
Проблем във формулировката на въпроса за референдума е отдалечаването на момента на присъединение към еврозоната за период от към две десетилетия. Това може да провокира обосновано несъгласие, че Република България се отклонява от осъществяване на договорно стихотворец ангажимент. Трябва обаче да се вземе поради, че разпоредбите на демокрацията допускат, че в случай че едно решение е признато на референдум, неговата смяна също би трябвало да стане с референдум.
От позиция на правната мощ на резултата от референдума във връзка с държавните и локалните органи, той е решителен, т. е. наложителен или съвещателен (препоръчителен). Решението на националния референдум е наложително по смисъла на член 23, алинея 1 от ЗПУ, в случай че в него са взели участие нужния брой гласоподаватели и болшинството от участвалите са дали позитивен отговор на въпроса. Това следва от член 9, алинея 6, изречение първо на същия закон – решението, признато с народен референдум, не предстои на следващо утвърждение от Народно събрание. В интеграционния правопорядък, образуван от вътрешното за страните право и от това на Европейски Съюз, задължителността на решението, признато на народен референдум, се отнася до националните институции, които обаче би трябвало да преценяват своите правни актове и дейности и със съюзното право.
Но от произвеждането на народен референдум по поставения в предлагането на инициативния комитет въпрос Съдът не би следвало a priori да прави извод, че по този начин България едностранно би трансформирала изискванията на своето участие в Европейски Съюз.
По изложените съображения, като регистрирам сложността на казуса и доводите на Съда, не одобрявам неговото умозаключение, че произвеждането на народен референдум, на който българските жители да се произнесат по поставения от инициативния комитет въпрос, е в противоречие с член 4, алинея 3 от Конституцията, а оттова и с правилото на правовата страна (чл. 4, алинея 1 от КРБ). Както учредените управляващи, в това число Народно събрание, по този начин и самите жители могат и би трябвало да упражняват демокрацията съгласно правилото на правовата страна, само че когато Конституционният съд се базира на този принцип следва да се управлява от еднакъв стандарт, като преценя следените актове за официално и съдържателно сходство с Конституцията. Правовата страна има официална и „ материална “ страна. Няма по какъв начин, в случай че не е зачетена първата, да се претендира за отбрана на втората. Формалните черти на правовата страна са отчетливо избрани като юридически категории за разлика от така наречен материални, които, въпреки и конституционно прогласени, постоянно се конкурират като разнообразни ценностни съждения. При паралел сред двете страни на правовата държава прави усещане, че в преценката за валидността на решението на НС по предлагането за производство на народен референдум, Съдът е показал занижена придирчивост в съпоставяне със съдържателната преценка, направена във връзка с предлагането за референдум на инициативния комитет.
Принципите на демокрацията и на правовата страна са с най-голям сан в конституционното устройство на Република България, заради което тяхното ценене и деяние би трябвало да се съчетават в оптимално вероятната степен. Националният референдум като израз на директната народна власт обезпечава решаващо присъединяване на народа в държавната власт освен при избора на негови представители в Народно събрание, а и при приемане на решения по значими за жителите и за страната въпроси. Определянето на времето на присъединение на Република България към еврозоната е точно подобен въпрос, тъй като той визира всеки български жител и всички юридически лица, регистрирани по българското законодателство.
Именно по такива въпроси, изключително когато мненията в обществото са разграничени, произвеждането на народен референдум е належащо или най-малко желателно. Преграждането на пътя към директно присъединяване на жителите в решаването на въпроси с такава значимост води до разколебаване на тяхното доверие към държавните институции и към Европейски Съюз.
В преамбюла на Конституцията на Република България народните представители от VII-то Велико народно събрание са прогласили своята решителност да основат демократична, правова и обществена страна, а в член 1, алинея 2, изр. второ те са предписали, че държавната власт се реализира от народа непосредствено и от органите, планувани в Конституцията. След като по въпрос, обвързван със замяната на един от знаците на държавността – националната валута с общата европейска валута – националната представителна институция е отказала производство на референдум, би трябвало да се запита има ли изобщо значими за националната орис на България въпроси, по които подобен би се позволил. Отказът на НС да одобри решение за производство на народен референдум по въпроса по кое време да се вкара еврото като единствена валута в Република България, препоръчан от предприемчив комитет и подсилен от стотици хиляди български жители с изборни права, опонира на правилото на демокрацията, прокламиран в член 1, алинея 2 от Конституцията.
Конституционен арбитър: Янаки Стоилов
Автор:
Пълния текст читателят може да прочете
Източник: novinata.bg
КОМЕНТАРИ