Как се живее без Антон Дончев, казано ли е всичко

Как се живее без Антон Дончев, казано ли е всичко за книгите му, кой сътвори свадите към " Време разделно ", борбата в креативните съюзи за екранизацията на епоса, ролята на Тодор Живков, международният интерес към творбите на писателя, по какъв начин писателят се размина с Нобеловата премия - за всичко това споделя брачната половинка му Райна Василева пред Епицентър бг.

Епицентър. бг разгласява в ТРИ ЧАСТИ изповедта на Райна Василева, която самата тя озаглави: ИНТЕРВЮ СЪС САМАТА МЕН.

Миналата седмица публикувахме първа част: КАК НАПИСА " ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО ". БАБО, КЪДЕ Е ЕЛИЦА?

И втора част: ШВЕЦИЯ КАЗА:ДОСТОЕН ЗА НОБЕЛ! БЪЛГАРИЯ Гражданско отделение БОЙКОТИРА

Днес ви предлагаме ТРЕТА ЧАСТ: Компании от Съединени американски щати, Италия, Франция, Англия желаеха да снимат " Еретиците "

Райна Василева

ГОДИНИТЕ НА ПРЕХОДА

Заживяхме годините на прехода. За едни вяра, за други оцеляване, време на схващане и недоумение, време на рецесии и нов път, на оценки и гледни точки. Но това не е тематиката на моето писане.
Каквото и да се случваше, светът продължаваше да се интересува от творчеството на Антон Дончев. След като сказанието за Аспарух пое по своя път, вниманието му остана върху „ Еретиците “.
„ Еретиците “ не беше по-малко мечтан сюжет. Разговори се водеха с няколко компании. Желание за снимане проявяваха Съединени американски щати, Италия, Франция, Германия, Англия.

ВСЕ НЯКОЙ В БЪЛГАРИЯ КАЗВАШЕ: А МОЕТО КЪДЕ Е?

Върху една от плоскостите на библиотеката бяхме залепили панорамна фотография на крепостта на Монсегюр. Намерих я при пътуването ми до Швейцария. Крепостта беше снимана върху двете междинни страници на списанието, което купих инцидентно по напълно различен мотив, а когато му я подадох, Антон възкликна: „ Това е подарък… “. Пред нея, в продължение на шест месеца, бяха разказани стотици истории, подиуми и вариации. В разследване на това, най-естественото, което можеше да се случи, беше да се появи романът „ Странният рицар на Свещената книга “. Богомилите от неизброимите страници по папки и разхвърляни листове на сюжета „ Еретиците “, се приютиха в новата книга, която щеше да възхити читателите.

А сюжетът продължаваше да се разхожда по света, само че значимото в новото състояние беше да се откри финансиране, тъй като културата внезапно загуби великодушните си поклонници. Въпреки компликациите, триумфи имаше и когато това беше реалност, причина да не се сложат подписите, този път не беше страната, а някой от екипа, да вземем за пример – преводачът, който се изправя и декларира: „ А моето къде е? “. Една такава груба имитация беше задоволителна за останалите „ мохикани на достойнството “ на секундата да извърнат тил.

Няма да се спирам на всички случаи, ще загатна спестовно единствено един край. Продуцентът е французин, член на избрана ложа, който разпорежда сюжета на две известни дами да го приготвят съгласно условията. След „ задълбочения “ им труд, хора на френската кинематография го прочитат и неразбиращи, изрично отсичат: „ Извинете, само че това не е сюжета на Антон Дончев “.

При това състояние, въпросния продуцент, не безизвестната персона трябваше да изплати неустойката по контракта. Отговорът беше негативен. „ Този път нещата ще завършат със съд “ – беше реакцията на Антон, макар, че не му беше ясно, по какъв начин е допустимо това да се случи, като се има поради индивида. Но френски другари настояха да опитаме и ни заведоха в един прелестен офис. Важните въпроси бяха два, на които трябваше да отговори юристът. Първият – при триумф на делото дължимата сума ще бъде ли задоволителна за хонорара му, вторият, – изобщо допустимо ли е да случи това? Имаше впечатляващи детайлности по случая, които за жалост не би трябвало и няма да описвам, само че е реалност, че юрист на български публицист осъди французин за непрофесионализъм!

" СТРАННИЯТ РИЦАР НА СВЕЩЕНАТА КНИГА " ЗАПОЧНА СВОЯ ПЪТ, БОГОМИЛИТЕ ТРЯБВА ДА БЪДАТ РЕАБИЛИТИРАНИ

А „ Странният рицар на свещената книга “ стартира своя нов път в съвремието ни. На романа, при висока конкуренция, с единогласие на журито, се присъди влиятелната премия „ Балканика “, утвърждаваща се като „ Нобел “ на Балканските литератури.
На въпроса, за какво се е спрял на тази тематика – отговорът беше: „ Богомилите би трябвало да бъдат оправдани в съзнанието на българския народ, тъй като са предвестници на Възраждането и са изиграли голяма роля в определянето на светския културен живот на остарелия континент през 12–13 век. “ „ Омаловажаването на българския принос за събуждането на Европа от „ черната нощ “ към 12–13 в. ме върна към тематиката за Анри дьо Вентадор. “

Преводите не закъсняха. След премиерата на немски език в Берлин Дончев с триумф презентира творбата си на Международния панаир на книгата в Лайпциг и на Есенния панаир на книгата във Франкфурт.
По мотив превода на португалски вестник „ Ешпресо “ акцентира, че Антон Дончев е част от плеядата вълшебен създатели.
Френската премиерата в Париж на „ Странният рицар… “ не беше по-малко завладяваща от премиерата на „ Време разделно “ - 1995г. И в двата случая представянето беше прекарване – блестяща организация на издателя–преводач от български език Ерик Нольо и извънредно равнище на публиката.

Участва в срещата на писатели и историци от целия свят, извършена под егидата на ЮНЕСКО в град Визби, Швеция.
Световната академия „ Платон “ в Атина го включва в справочника „ 2001 homines clari ХХ saeculi “.
Специален посетител е на Рациновите празницина в Македония, на името на Кочо Рацин – изтъкнат македонски стихотворец и мъдрец.
Участва в празниците на българската просвета в Берн и Женева – Швейцария и колоквиума в чест на Елиас Канети.
Участник е в срещата на балканските писатели и издатели проведена от фондациите „ Славяни “ и „ Балканика “.

Удостоен е със знака „ Почетен жител на В. Търново “, а годината е 2000.

РИЦАР НА БЪЛГАРСКЯ ДУХ И СЛОВО

2000-ната година беше юбилейна за Антон Дончев. В кафе „ Мати “ на НДК другари и фенове се събират с цел да отбележат 70-сетата му годишнина. Словата на присъстващите са повече от затрогващи. Ще загатна единствено част и обособени изречения от изявленията на известни персони на обществото ни.
Никола Инджов: „ …Антон Дончев е публицист с задача. Той се появява в живота на нацията при върхови тествания на духа и достойнството, когато към този момент без него не може. “

Андрей Пантев стартира изявлението си с фразата: „ Какво може да каже човек, който е историк, за персона, от дълго време призната за популярен публицист? Аз съм тук, с цел да поднеса приветствие посредством самопризнание на едно проваляне на историята пред литературата. “ И прави дисекция на отношението история – литература в творчеството на Дончев с философското си предусещане. За край споделя: „ Не съм видял човек с по-широк мироглед. И в този смисъл за мен Антон Дончев е исторически енциклопедист, чийто гений към този момент е стикован сред въображение, информация и модерност. През последните 10 години, аз влязох в неговия свят, несъмнено алегорично. Това беше най-хубавото за мен във връзка с публичен контакт и климат, и едно от дребното здравословни неща в актуалната народна власт. За това с една снобска горделивост споделям, че Антон Дончев е мой другар. Огън да го гори, който счита, че това е малко. Зная, че той ще произнесе слово над всички, зная, че ще му ръкопляскаме. Но желая в този миг да си помислите, че не ръкопляскаме единствено на него и на книгите му. Ние ръкопляскаме на историята, която към този момент го е приела ".

Валери Петров: „ Антон Дончев е публицист с творчество от доста висока класа и е горделивост за актуалната ни литература, а книгата му за разделното време заслужава най-голямата литературна премия на света и аз му я поисквам от сърце. “

Проф. Стоян Радев споделя: „ През лятото на 1979 помолих Арпад Гьобц – прочут маджарски експерт, да напише няколко думи за българския исторически разказ. Той съобщи безусловно следното: „ Романите на Антон Дончев се домогват до върховете на латино-американския разказ, който се смята за най-хубав в света. Но когато в Америка излезе първото издание на британски език на „ Време разделно “, в 100 вестника излязоха позитивни рецензии за романа. “

А Николай Стоянов, подарявайки „ Странния рицар на свещената книга “, шестото подред издание за две години, споделя претърпян случай: „ Миналата година с Антон бяхме на огромен конгрес в Швеция, проведен под егидата на ЮНЕСКО. Присъстващите на него Василис Василикос, Исмаил Кадаре, Вриони, Старова бяха респектирани от личността на Антон Дончев. Те общуваха между тях като изключителни другари и хора. Най-интересното се получи, когато на един банкет всички започнаха да се обръщат към него с „ екселенц “ и „ ваше превъзходителство “, наблягайки високия сан, който заема в литературата. “
Впечатляващо, само че аз бих споделила, че избрания от заглавията на български публикации и конгреси, визирайки последното му произведение за този интервал, са не по-малко емблематични като: „ Рицар на добротата “, „ Странният рицар на българската литература “, „ Рицар на българския дух и слово “.

СТЕФАН ТАФРОВ Гражданско отделение ЗАЧЕРКВА ОТ СПИСЪКА ЗА ФРАНЦИЯ,

В СОФИЯ - УДОСТОЕН СЪС " СТАРА ПЛАНИНА "

Но в тази юбилейна година на почетни звания и награди имаше и други събития.
От една страна – община Бургас го удостоява с премията „ Златен пегас “ за принос в културата, а от друга – посланикът на България във Франция господин Стефан Тафров го зачертава от листата на българските създатели дружно с Анжел Вагенщайн и Виктор Пасков за присъединяване в програмата, проведена от Франция – „ Хубавите чужденки “ /метафора на положителните художествени книги „ чужденки “/ – с мотив, че романът „ Време разделно “ служи за анти-турска агитация. Възмущението се изля в пресата с изявленията на Дончо Цончев, Ива Йолова, Николай Стоянов, проф. Андрей Пантев. А шефът на френската къща „ Духът на полуостровите “ Ерик Нольо с остро писмо, в което дефинира „ Време разделно “ като един шедьовър, заслужен да попада във всички антологии на европейската просвета, споделя, че скандалната обстановка към селекцията „ Хубавите чужденки “ се основава от госпожа Мари Врина, като я разяснява и дефинира като една неприятна преводачка от български език. В резултат – уредниците на програмата изричат мнение, че в случай че Антон Дончев не участва в листата, няма да одобряват и цялата делегация. За страдание единствено Пасков, като някогашен брачен партньор на въпросната госпожа не отпътува, макар преводите на цялото му творчество на езика на френската страна.
По последователност на събитията, като контрапункт на събитията, след този случай във връзка празника на Светите братя Кирил и Методи, Антон Дончев е почетен с най-високото държавно отличие – медал „ Стара планина “ първа степен за литературни достижения.

СОРОС СРЕЩУ НОБЕЛ ИЗПРАВЯ РАДИЧКОВ СРЕЩУ ДОНЧЕВ

Но госпожа Врина продължаваше дейната си интервенция със скандални публикации, които бяха част от план с началник и редактор господин Лютви Местан. Публикуваха се в влиятелното издание на Института за проучване на интеграцията, спонсорирано от Отворено общество на Сорос. Но мнението в интелектуалните среди беше, че офанзивата против българската история в действителност се води и от Самуил Леви, координатор на плана, издаващ сборника.

И възмущението избухна с нова мощ: „ Протежетата на Сорос петнят българската история. “ Ива Йолова в една от изявленията си написа: „ …след като Дончев е сравняван с Гогол, Джойс, Томас Ман, Андрич … буди голямо неразбиране събитието, че една чужденка раздава присъди за обстоятелства от историята ни, които са свещени за българите. “

Но дейностите на французойката изобщо не бяха безобидни.

За следващ път се поставяше въпроса за Нобеловата премия и за кого от претендентите Дончев или Радичков България да лобира. Състави се комитет, който да разиска възможностите им и да направи предложение.

По този мотив въпросите към Антон Дончев бяха не малко, а отговорите постоянно изчерпателни.

Ще изтъквам думите му от едно негово изявление във връзка въпроса: „ Кой предложи вашето име? “ и какво е дал отговор:
„ Първо желая да обърна вниманието ви върху това, че има голяма разлика от предлагането за Нобелова премия, номинирането и даването на премията. Това е една комплицирана процедура, която теоретично би трябвало да бъде считана за безусловно секретна. Такава е и думата, използвана в разпоредбите за предоставяне на премията. Всеки доста елементарно може да бъде показан за Нобелов лауреат – за благополучие и страдание. Определен е кръгът на тези, които имат право да създадат оферти и този кръг е доста по-широк, в сравнение с си представяме. Например един академични учител в съответната дисциплинираност, един държавник, доста креативен съюзи имат право да създадат своето предложение.
Има комитет за предложенията на Шведската академия на науките и той наброява 18 души пожизнени членове. Самият Нобелов комитет е от 5-ма. Осемнайсетте учени правят подбора на предложенията, които са няколкостотин и го показват на петимата, които вземат крайното решение.
Преди време аз съм показан от ЮНЕСКО, само че право на предложение имаха и фондация „ Балканика “, и Съюз на българските писатели.
Петчленният Нобелов комитет всяка година изпраща близо 600 писма до разнообразни организации и надлежно може да получи толкоз оферти. От тях остават за разглеждане към 150. Много значимо е да се знае, че измежду тези 150 имена, нови са едвам 10-15. Това демонстрира, какъв брой постепенно се попълня този фонд на нови кандидатури. Само един път в историята на Нобеловите награди е била дадена премия на създател препоръчан за първи път. Има и продължава да има хора, които са предлагани по 15-20 пъти и това прави положително усещане, тъй като демонстрира, че изборът не е инцидентен.
Нобеловата премия се дава не на име, а на персона. Аз съм се срещал с членове на Нобеловия комитет и съм изумен от дълбочината на техните разбори. Щом бъде показан един публицист за тази премия, стартира извънредно задълбочено изследване на това какъв човек, каква персона е той и въпросите не са единствено за литература. Наградата е в действителност самопризнание, само че и товар, и личността определена за лауреат би трябвало да носи с достолепие този товар. “

КРАЛСКИ ОРДЕН ОТ ШВЕЦИЯ

Тук ще си разреша да споделя факт, който Антон Дончев не е споделял с пресата. При една от поканите му от шведската академия му демонстрират получените материали за него. Два солидни купа книжа: единият – " за ", другият – " срещу ". Знаехме за първите, само че не предполагахме, че има много мечтатели да останат най-малко в архивите на Нобеловия Комитет.

Може би би трябвало да се извиня за своята откровеност, която от време на време се разграничава от изключителната дипломатичност на Дончев.
Но по-важно е да кажа, че нападките против него стопират в края на 2002 година, когато е награден с едно от най-високите оценки на Швеция – „ Кралски медал на Полярната звезда “ първа степен. Отличието му се даде за извънреден принос в двустранните културни връзки сред България и Швеция.

При връчването на ордена Шведският дипломат в България Стен Аск особено акцентира: „ В моята страна се надигнаха доста гласове в поддръжка на Антон Дончев да бъде присъдена Нобелова премия за литература! “
Получавайки „ Полярната звезда “ за мостовете, които е основал за културните срещи сред България и Швеция, би трябвало да кажа, че това е едно същинско самопризнание, тъй като културно публичната активност на Дончев беше неговото ежедневие през целия му живот. Изповядаше непроменяемо персоналните си възгледи за публичното право, нематериалност и достолепие в държанието към всичко.

Пътуваше в цялата страна по разнообразни мотиви, срещаше се с жители, с възпитаници, даваше изявленията.Посрещаха го цялостни зали, хората го чакаха, а той в никакъв случай не ги разочароваше. Това може да се види и в тома – антология „ Легенди за двете съкровища “, където са събрани, колкото е било допустимо, публикации, отчети, изявления на научни конференции, превъзходни есета, предговори на книги. Не мога да ги изреждам, тъй като листата е дълъг, само че постоянно става въпрос за мостове сред проблемите, сред хората, световете, за позиции, хрумвания, държавност, народност и национално самочувствие, грижа за човечеството и най-много за просвета и нематериалност.

Годината е 2003-та – номиниран е и определен за учен в Българска академия на науките. В честитката към него в пресата се споделя: „ … С ярката си социална позиция, той е събитие в публичния ни живот, свято пази независимостта и достолепието си като човек. “

" ТРИТЕ ЖИВОТА НА КРАКРА " - ПЪТУВАНЕ В ПОДЗЕМИЯТА

Но по това време, това което занимаваше съзнанието му, беше и незавършената сага за загиването на Първото българско царство. В едно изявление споделя: „ Отлагах го съвсем половин век, тъй като това са едни от най-трагичните страници от нашата история, с доста повече провали в сравнение с победи, само че в действителност, по-важна е успеха на човешкия дух. “ И той се готвеше да продължи.

Наблюдавах подготовката му. Това, което съществуваше като исторически обстоятелства – познаваше до най-малките детайлности, само че за него безусловно незадоволително с цел да построи дейностите и облиците на героите си в тяхната вещественост и психологична същина. Говореше за последователността на събитията, ревизираше всичко, което го интересуваше, кое е допустимо или невероятно да се е случило, и несъмнено – за какво?

Героите – какъв брой да са като цифра, с цел да могат да останат в съзнанието на читателя и да се реализира нужното влияние на историческите обстоятелства. Обрисуваше облиците им във физически и нравствен проект до изумителни детайлности. Въпросите, които си задаваше, бяха толкоз доста, само че го задоволяваше единствено разумното.

Първоначално, на два пъти посетихме крепостта край Перник. Той беше учуден. „ Много е малка… Как е допустимо, тези събития да са се случили на такова малко място? Колко хора са могли да се поберат в това пространство? Как са могли да живеят, да се хранят, да не разсъждаваме за всички други дейности… “ Процесите не му се връзваха.

Мисля, че беше Великден, когато се случи…

Бяхме на посетители на наше приятелско семейство художници, покрай Перник. Празникът вървеше с цялостна мощ и най-вече говорихме за Кракра, несъмнено, а най-интересното се случи, когато Антон стартира още веднъж да си задава самичък на себе си въпросите, които го тормозеха и на които не намираше приемливи отговори. Продължаваше да недоумява, по какъв начин са се снабдявали с храна, вода и оръжие по време на битка…, по какъв начин са излизали и влизали в крепостта…, с цел да бъде непревзимаема, какъв е бил виталния ритъмът в това малко пространство…?

След като никой не го прекъсваше, той говореше и говореше, до момента в който не сподели: „ Трябва да е имало най-малко подземни входове, да не споделям тунели, дори пещери, тъй като не виждам, къде се е съхранявало всичко належащо? “ А присъстващите запленени от гласа му, деликатно, понякога отронваха единствено по едно „ ами да “ и замълчаваха, да не го пресечен, тъй като потокът на разсъжденията му запленяваше.

И както говореше и той повтори думите им: „ Ами да “, би трябвало да помисля, какво са копали и има ли нещо такова непокътнато? “ Тогава групата изригна: „ Ами че тя планината си е като швейцарско сирене, безусловно вярно разсъждаваш, цялата е в лабиринти, като деца играехме в тунелите и още в този момент можем да ти покажем един напълно наоколо. “
И ни заведоха…

Влезнахме няколко метра в тунел, в който се вървеше с изправено тяло, на който изхода на повърхността бил някъде след два километра.

Логиката го беше довела до истината. Това решаваше най- значимите въпроси, даваше шир на въображението да подрежда сюжета, събитията, да построява по несравним метод облика на Кракра, владетелят на непревземаемата цитадела.

Обиколихме я още веднъж, Антон мереше с крачки терена, гледаше реката, не спираше да разпитва придружителите ни, разсъждаваше и обясняваше каква е била, все едно като привидение крепостта на Кракра се възраждаше пред него.

Не мина доста време, натоварихме колата и се отправихме към Бачковския манастир. Там бяха подготвени да го одобряват всеки миг, когато пожелае.

Посрещнаха ни както чакахме. Свалихме двата тежки куфара, единият с нужните му персонални движимости, другият с книги и справочници, в случай че стане потребност, и несъмнено Библията. Потътрихме ги през двора на обителта с изпитание, тъй като дворът беше затрупан с неравномерни, обли камъни и краката ни се кривяха под тежестта им. Обувките ни не бяха подобаващи за случая и внимавахме за всяка стъпка.

Антон се спря, обърна се, загледа се в камъните и с някаква доза невъздържан яд в гласа си изрече: „ Кой безумец е подредил този калдъръм? “, само че не отдели взор, а продължаваше да се взира в него, „ …и това ми било калдъръм. “ Каза го по този начин, все едно удари щемпел.

Да, само че в идващите дни – стъпките по този калдъръм се вплитат в невъобразимото му креативно ентусиазъм, с цел да дадат началото на повествованието, на „ …историята – живия живот, заровен под краката ни “ – както се показваше. И минава по облите камъните още веднъж… към този момент с боси нозе… към този момент като монаха Антоний…,,за да опише сагата „ Трите живота на Кракра “.

Колкото и пъти по-късно да съм препрочитала тази първа сцена, в никакъв случай не съумях да я прочета умерено, макар че знаех всеки ред. Беше невероятно, тъй като тя ме засмукваше, както черната вода засмуква манастира след земетръса.

Сега, когато описвам случилото се, се обадих на другар на Антон: „ Георги, питах се, какво е книгата за вас, перничаните? “ Той замълча и сподели единствено една дума: „ Вдъхновение! “.

50 ГОДИНИ СЛЕД " ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО " ЗАПОЧВА " СЯНКАТА НА АЛЕКСАНДЪР ВЕЛИКИ "

В много сбити, стегнати редове – споделих някои неща от неказаното или по-малко известното. Това са малко страници от книгата – живота на Антон Дончев, а което в началото нарекох изявление, от дълго време не е в рамките си и по-добре е да завърша с античната му изповед „ Сянката на Александър Велики “ - следващият връх в творчеството на Антон Дончев.

„ Силен и въодушевено написан разказ, който ще допадне на всеки познавач на качественото историческо четиво “ – написа Борислав Гърдев.
„ Книга отдадена на нашите прародители траките, които победиха страха от
гибелта и повярваха в безсмъртието… …книга за сляпата жрица Хестия, която се пробва да премине границите и доближи света на звездите. Книга за първите богове кабирите, за които златото на Лизимах е като меда за пчелите. “– е част от послеслова на корицата.

А какво споделя Антон Дончев в едно свое изявление във връзка написването на романа?
„ За мен Александър Македонски стартира с една мистерия. Аз работих в музея в Търново…имаше торби с монети и доста красиви сребърни тетрадрахми с главата на Александър Македонски с надпис „ Базилео Лизимахос “. Още тогава за мен се появи една мистерия – главата на Александър, а името на различен цар върху монетата. Тъй като приключих последния си разказ, взех решение да разгадая това събитие. Почнах да чета. И откакто четох, оказа се година и шест, седем месеца, взех решение да напиша книга. Чаках да пристигна денят – 50 години след започване на „ Време разделно “ и на същата дата записах: Започвам новия си разказ – „ Сянката на Александър Велики “. Това е разказ за Лизимах и Александър Македонски. Защо си разреших този лукс? Всъщност, разреших си този разкош… тъй като това е една невероятна история…Въпреки че знаех доста, какво по едно и също време открих…открих какво в действителност съставляват траките.
Три въпроса има съществени в човешкото съществуване. От къде идем? Къде сме? Къде отиваме? На първия въпрос, в действителност ние отговаряме на различен въпрос – кои сме?
Така се е случило, по този начин се е развила нашата историческа просвета, че ударението е паднало върху прабългари и славяни. Аз написах един разказ за Началото на българската страна, където сложих едно трето лице, трети воин, тракийския сановник Терес. Но едвам през тези години на изследване, съумях да схвана, какъв голям дял имат траките в нашата история и в действителност ние напълно свободно би трябвало да учим нашата национална история почвайки от траките. “…

„ Не сме създали нищо, с цел да покажем невероятната хубост на траките, а ние имаме едно към едно истории, които са тракийски, които са разгадани, разказани от нашите учени. Най-обикновения образец са кукерите – превъзходна митология на удивително равнище за раждането, за живота, за гибелта. “…

“Елементарно е да приказвам по този начин…, само че един цялостен народ…да приемем, че траките са народ, голям народ и този народ е съумял да повярва в безсмъртието. Обикновеният тракиец, елементарният боец в римския легион, човек който излиза на арената да се бие – тракиецът Спартак – това е човек, който не има вяра в гибелта, човек който знае, че ще се роди още веднъж. “…

“Траките за пръв път споделят – аз съм персона! Аз съм вечен! Аз!
Аз написах разказ 1600 страници, в които Аспарух схваща, че не може да живее, без да живее племето му. Живееш дотогава, до момента в който живее твоят народ, другояче умираш.Тракиецът споделя тъкмо противоположното и той съумява да го вкара в международната цивилизация, да вкара личността! Всеки който е роден – е наказан да почине, само че който е наказан да почине – е наказан и да е роден! “…

“Според мен това наследство са оставили траките…са нѝ оставили… нѝе сме директните им наследници… там където са живели траките, в този момент живеят българи. “…

„ Ние българите сме превъзходен коктейл! Прабългарите са донесли прозрението – дребосъче, до момента в който има България си българин, в случай че изчезне, ще се загубиш и ти. Славяните – връзката с природата. А траките – това непреодолимо вътрешно неподчинение и обич към свободата. “

А на мен ми се желае да кажа, че рождената дата на Антон Дочев е алегорична! Той участва по този начин във всяка своя книга…, че умерено можем да мислим за него като за човек, прераждал се неведнъж през вековете!

Преди време, помолих професор Андрей Пантев да каже няколко думи за Антон Дончев. Това което написа, мисля, ще бъде добър край
„ Антон Дончев – рицарят на литературата “
„ Твърдят, че всеки човек е цяла галактика! Не мога да си показва по-всеобхватно удостоверение на тази максима от космополитната персона на Антон Дончев. Как този толкоз мил човек е могъл да пресъздаде тихия смут на едни трагични епохи по този всемирен метод?!
Нека напомним, че Дюма не е авантюрист, а Стендал не е съблазнил никого…Ако към момента носим свенливо скрития комплекс за провинциализъм в международната литература, то Антон Дончев е един от личностните фактори в превъзмогването на тази изкуствена контузия.
В същото време, той е отличен ценител на това европейско съществуване, което му разреши да се впише в събитийната верига на европейската история. Терзанията и пристрастеностите на неговите герои по балканските хребети могат да бъдат споделени и видени във всичките зони на човешкото съществуване.
Българин в цялата си същина, той пишеше като жител на света.
Историците постоянно укоряват писателите в прекомерно свободно историческо въображение. Никой не се е упражнявал в това по отношение на Антон Дончев, тъй като той познаваше събитийната конкретика по-добре от професионалните историци.
Не зная какъв брой от неговите съвременници ще пишат мемоари за своя живот, само че съм сигурен, че всеки ще означи, че се е познавал с Антон Дончев и неговото творчество!
Като всяка значима персона, той в никакъв случай не изтъкваше себе си. Неговото послание „ синко “, показваше братска и бащинска топлина, само че в никакъв случай някакво назидателно преимущество. За тези, които го познаваха, той беше чест, добрина и неспокойствие! “

КРАЙ

" Епицентър.бг " изрича признателност на Райна Василева за споделените мигове от живота на Антон Дончев. Всичко за него е толкоз широко, че всеки ред, в името на истината, си заслужава да бъде написан и прочетен.