История за един паметник и един герой*
Преди към две години от няколко медии беше издигнат въпросът с паметника на съветския офицер Павел Красов, умрял за свободата на България. Паметник, който по някаква причина се оказа на неуместно място и пречещ на нечии ползи.
Какво се случва с този монумент през днешния ден? Това е, което следва да проследим.
Първо дано да стартираме с това, кой в действителност е Павел Красов?
Павел Красов (неизв. – 1877 г.). Руски офицер, участник в Руско-турската освободителна война (1877 – 1878 г.). Загинал на 04.01.1878 година (22.12.1877 година – остарял стил) в стълкновение. Ескадронът му от Лейбгвардейския гродненски хусарски полк се е сражавал с укрепилите се сред чифлика " Чардаклия " и мостовете на река Искър турски елементи. Погребан е на лобното му място от жителите на село Горубляне.
Нека се абстрахираме за миг от някои обстоятелства (имена, произход) и опитаме да погледнем по-отгоре на протичащото се. Защо Община София разрешава градеж върху имот, в който е заровен и има издигната паметна плоча на воин от Руско-турската освободителна война? Не просто монумент, а монумент на човек дал живота си, с цел да можем ние да бъдем свободни.
Самото значение на думата монумент идва от памет. Дали е случайност, че всичко това се случва във времена, в които на прицел е точно нашата памет, нашата родова памет и се пренаписва безскрупулно историята ни? Така безучастно ли би трябвало да бъде държанието ни към сходно отношение? Проблемът не идва от индивида, който строи върху историята ни. Проблемът не идва даже от този, който му дава позволение за това. Проблемът, сериозният проблем идва от нашата безучастност и фактът, че каквото и да се случва към нас си затваряме очите и подминаваме. Тази безучастност ни прави съучастници в развой, в който нашите наследници остават с усещане, че Левски и Ботев са терористи, че Каравелов е заговорничил с руснаците и съучаствал в залавянето на Апостола. Този развой на обезличаване и безмълвно единодушие с налаганите промени в нашата история е най-голямото закононарушение, което правим всекидневно и за което е виновен всеки един от нас.
Та да се върнем на въпросния монумент. Павел Красов, човек дал живота си за избавление на непозната татковина. Почетната плоча е извадена от мястото, където е била над 100 години, с цел да може там да бъде издигната сграда. Паметната плоча е захвърлена в недружелюбност, а скоро ще бъде и забравена, както ще бъде забравено кой е Павел Красов, както ще бъде пропуснат и подвигът на стотиците дали живота си, с цел да можем през днешния ден ние да се назоваваме свободни. Какво се е случило с тленните остатъци, над които бе сложена плочата, можем единствено да гадаем.
Снимка: Христо Милев
Това ли е наследството, което желаеме да оставим на поколението? Един боязън, една наведена глава, едно примирение. С какво това е по-различно от тези 500 години иго? С какво това е по-различно от геноцида над Българите в продължение на пет века?
Има една дума, която разказва тъкмо обстановката – безсърдечие. Това е наследството, което ще оставим, в случай че не се вземем в ръце.
Време е да зададем неуместните въпроси. Докога шепа хора ще вземат решение какво да се случва с националната ни памет? Докога ще позволяваме да се подиграват с героите, паднали в борба за нашата независимост? Докога паметникът на поручик Павел Красов ще бъде оставен на произвола на ориста и какво ли се е случило с тленните му остатъци?
Време е да се отнесем с почитание към личната си история.
Време е да вдигнем глава и да потърсим отговорност за този и за всички сходни случаи на произвол и безчинстване.
Време е да кажем стига на потъпкването на нашата история и обичаи.
Автор: Христо Милев, п.п. " Възраждане "
Заглавието е на редакцията
Какво се случва с този монумент през днешния ден? Това е, което следва да проследим.
Първо дано да стартираме с това, кой в действителност е Павел Красов?
Павел Красов (неизв. – 1877 г.). Руски офицер, участник в Руско-турската освободителна война (1877 – 1878 г.). Загинал на 04.01.1878 година (22.12.1877 година – остарял стил) в стълкновение. Ескадронът му от Лейбгвардейския гродненски хусарски полк се е сражавал с укрепилите се сред чифлика " Чардаклия " и мостовете на река Искър турски елементи. Погребан е на лобното му място от жителите на село Горубляне.
Нека се абстрахираме за миг от някои обстоятелства (имена, произход) и опитаме да погледнем по-отгоре на протичащото се. Защо Община София разрешава градеж върху имот, в който е заровен и има издигната паметна плоча на воин от Руско-турската освободителна война? Не просто монумент, а монумент на човек дал живота си, с цел да можем ние да бъдем свободни.
Самото значение на думата монумент идва от памет. Дали е случайност, че всичко това се случва във времена, в които на прицел е точно нашата памет, нашата родова памет и се пренаписва безскрупулно историята ни? Така безучастно ли би трябвало да бъде държанието ни към сходно отношение? Проблемът не идва от индивида, който строи върху историята ни. Проблемът не идва даже от този, който му дава позволение за това. Проблемът, сериозният проблем идва от нашата безучастност и фактът, че каквото и да се случва към нас си затваряме очите и подминаваме. Тази безучастност ни прави съучастници в развой, в който нашите наследници остават с усещане, че Левски и Ботев са терористи, че Каравелов е заговорничил с руснаците и съучаствал в залавянето на Апостола. Този развой на обезличаване и безмълвно единодушие с налаганите промени в нашата история е най-голямото закононарушение, което правим всекидневно и за което е виновен всеки един от нас.
Та да се върнем на въпросния монумент. Павел Красов, човек дал живота си за избавление на непозната татковина. Почетната плоча е извадена от мястото, където е била над 100 години, с цел да може там да бъде издигната сграда. Паметната плоча е захвърлена в недружелюбност, а скоро ще бъде и забравена, както ще бъде забравено кой е Павел Красов, както ще бъде пропуснат и подвигът на стотиците дали живота си, с цел да можем през днешния ден ние да се назоваваме свободни. Какво се е случило с тленните остатъци, над които бе сложена плочата, можем единствено да гадаем.
Снимка: Христо Милев
Това ли е наследството, което желаеме да оставим на поколението? Един боязън, една наведена глава, едно примирение. С какво това е по-различно от тези 500 години иго? С какво това е по-различно от геноцида над Българите в продължение на пет века?
Има една дума, която разказва тъкмо обстановката – безсърдечие. Това е наследството, което ще оставим, в случай че не се вземем в ръце.
Време е да зададем неуместните въпроси. Докога шепа хора ще вземат решение какво да се случва с националната ни памет? Докога ще позволяваме да се подиграват с героите, паднали в борба за нашата независимост? Докога паметникът на поручик Павел Красов ще бъде оставен на произвола на ориста и какво ли се е случило с тленните му остатъци?
Време е да се отнесем с почитание към личната си история.
Време е да вдигнем глава и да потърсим отговорност за този и за всички сходни случаи на произвол и безчинстване.
Време е да кажем стига на потъпкването на нашата история и обичаи.
Автор: Христо Милев, п.п. " Възраждане "
Заглавието е на редакцията
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ