Заплати, доходи и дисбаланси
Преди няколко дни държавното управление разгласи желание да усили равнищата на възнаграждение в държавната администрация с 10%. Мярката се чака да влезе в действие от първи януари 2019 година, като по първични планове тя ще коства на всички нас данъкоплатците сред 800 млн. и 1.1 милиарда лв.. Това сигурно е прелестна вест за всички държавни чиновници, само че за всички нас, които се интересуваме по какъв метод страната харчи публичния запас, тази вест повдига няколко тревожни въпроса.
На първо място това желание демонстрира, че политиците ни към момента не са наясно с това по какъв начин действа пазарната стопанска система. Бизнес цикълът е неизменима част от всяка една модерна стопанска система и икономическите рецесии са неизбежно разследване от него, изключително в изискванията на непрекъснати интервенции от страна на централната банка. В Европа към този момент над 10 години не е имало сериозна икономическа рецесия, което значи, че идната рецесия неизбежно ще дойде по-скоро в сравнение с по-късно. Нейната дълбочина ще бъде функционалност на това, какъв брой дълго ЕЦБ ще поддържа лихвените нива на непазарно ниски равнища. Колкото по-дълго продължи този развой, толкоз по-тежка ще бъде идната икономическа рецесия.
В миг като настоящия на висок стопански напредък, когато лихвите са на задоволително ниски равнища, а високият БВП нараства стабилно към този момент близо десетилетие, е елементарно да се харчат пари. Нещо повече, този стопански взрив замаскира потребността от по този начин нужните тежки структурни промени в редица области от националното стопанство, в които изтичат милиарди всяка година. Проблемът тук ще настъпи, когато неизбежната рецесия пристигна. Тогава събираемостта на данъчни приходи ще намалее и свиването на Брутният вътрешен продукт няма да разреши на страната да продължи поддържането на този непрекъснат тренд на славословие на обществените разноски. Тогава ще би трябвало да предприеме редица дейности.
Първото, което би трябвало да направи страната, с цел да избегне генерирането на дефицити, е да прибегне към съкращения на работни места и понижаване на заплати в държавния бранш. Това обаче ще докара до политически негативи, които по предписание политиците заобикалят. Второто и най-логично нещо, което ще се случи, е опит за увеличение на данъчната тежест, с цел да могат да се задържат равнищата на обществени разноски отпреди рецесията. Обаче това в изискванията на стопански рецесии е невероятно, тъй като по предписание събираемостта на налозите спада, а увеличението на данъчната тежест върху бизнеса тъкмо в тази фаза на бизнес цикъла единствено ще забави процеса на възобновяване. В последна сметка ще се образуват бюджетни дефицити, които страната ще би трябвало да финансира с дълг и то на високи лихвени равнища.
На второ място, не стана ясно на каква база ще бъдат изхарчени тези пари. Увеличение на работната заплата е стопански обосновано единствено когато то кореспондира с съразмерно нарастване в продуктивността на труда, другояче то е непазарно и постоянно води до генериране на несъответствия в дълготраен аспект. Тоест, с цел да бъде обосновано нарастването в заплащането на администрацията, всички ние, жителите, би трябвало да сме усетили осезаемо нарастване в качеството на услугите, които администрацията ни дава.
Политическите подбуди зад това решение са разумни и разбираеми. През 2019 година предстоят най-малко европейски и локални избори и няма нищо по-логично от това ръководещите партии да желаят да подсилят поддръжката за тях. В този съответен случай, обаче липсва каквато и да било икономическа обосновка и аргументация. Със сигурност синдикатите и ръководещите ще се обединят в лансирането на тезата, че заплащането в обществения бранш изостава по отношение на това в частния бранш. Това обаче е извънредно повърхностна икономическа теза, тъй като пренебрегва разликите в продуктивността на труда в частния и държавния бранш на стопанската система ни и най-важното, че заплатите в обществения бранш идват от всички нас данъкоплатците и като такива имаме право да знаем на каква база се усилва тяхното равнище, до момента в който в частния бранш бизнесмените образуват равнището на възнаграждение на база своята облага.
Разумната (дясна) фискална политика, която кабинетът би трябвало да води сега, е когато толкоз години поред поддържаме висок стопански напредък, всевъзможни бюджетни остатъци, които страната съумява да осъществя, да бъдат заделяни във фискалния запас, с цел да може стопанска система ни да бъде по-добре готова, по-устойчива и постоянна при настъпването на идната икономическа рецесия.
Това, че сега формираме бюджетен остатък, не е мотив за неговото мигновено изхарчване, тъй като не дава отговор на сложните въпроси, като на каква база се реализира това харчене и какво ще се случи, когато икономическият напредък се забави и към този момент няма задоволително запас за поддържането на раздутите обществени разноски.
Кога ще настъпи идната рецесия
Прогнозирането на това, по кое време тъкмо ще настъпи идната икономическа рецесия е мъчно начинание. Затова и не мога да се наемам с планирана по кое време тъкмо ще настъпи тя. Важният миг тук обаче, е да сме изцяло с ясното схващане, че нейното настъпване е въпрос на „ по кое време “, а не на „ дали “ и за жалост най-малко все още наподобява, че ръководещите не осъзнават този факт.
*Авторът е член на управителния съвет на „ Експертен Клуб за Икономика и Политика ” (ЕКИП).
На първо място това желание демонстрира, че политиците ни към момента не са наясно с това по какъв начин действа пазарната стопанска система. Бизнес цикълът е неизменима част от всяка една модерна стопанска система и икономическите рецесии са неизбежно разследване от него, изключително в изискванията на непрекъснати интервенции от страна на централната банка. В Европа към този момент над 10 години не е имало сериозна икономическа рецесия, което значи, че идната рецесия неизбежно ще дойде по-скоро в сравнение с по-късно. Нейната дълбочина ще бъде функционалност на това, какъв брой дълго ЕЦБ ще поддържа лихвените нива на непазарно ниски равнища. Колкото по-дълго продължи този развой, толкоз по-тежка ще бъде идната икономическа рецесия.
В миг като настоящия на висок стопански напредък, когато лихвите са на задоволително ниски равнища, а високият БВП нараства стабилно към този момент близо десетилетие, е елементарно да се харчат пари. Нещо повече, този стопански взрив замаскира потребността от по този начин нужните тежки структурни промени в редица области от националното стопанство, в които изтичат милиарди всяка година. Проблемът тук ще настъпи, когато неизбежната рецесия пристигна. Тогава събираемостта на данъчни приходи ще намалее и свиването на Брутният вътрешен продукт няма да разреши на страната да продължи поддържането на този непрекъснат тренд на славословие на обществените разноски. Тогава ще би трябвало да предприеме редица дейности.
Първото, което би трябвало да направи страната, с цел да избегне генерирането на дефицити, е да прибегне към съкращения на работни места и понижаване на заплати в държавния бранш. Това обаче ще докара до политически негативи, които по предписание политиците заобикалят. Второто и най-логично нещо, което ще се случи, е опит за увеличение на данъчната тежест, с цел да могат да се задържат равнищата на обществени разноски отпреди рецесията. Обаче това в изискванията на стопански рецесии е невероятно, тъй като по предписание събираемостта на налозите спада, а увеличението на данъчната тежест върху бизнеса тъкмо в тази фаза на бизнес цикъла единствено ще забави процеса на възобновяване. В последна сметка ще се образуват бюджетни дефицити, които страната ще би трябвало да финансира с дълг и то на високи лихвени равнища.
На второ място, не стана ясно на каква база ще бъдат изхарчени тези пари. Увеличение на работната заплата е стопански обосновано единствено когато то кореспондира с съразмерно нарастване в продуктивността на труда, другояче то е непазарно и постоянно води до генериране на несъответствия в дълготраен аспект. Тоест, с цел да бъде обосновано нарастването в заплащането на администрацията, всички ние, жителите, би трябвало да сме усетили осезаемо нарастване в качеството на услугите, които администрацията ни дава.
Политическите подбуди зад това решение са разумни и разбираеми. През 2019 година предстоят най-малко европейски и локални избори и няма нищо по-логично от това ръководещите партии да желаят да подсилят поддръжката за тях. В този съответен случай, обаче липсва каквато и да било икономическа обосновка и аргументация. Със сигурност синдикатите и ръководещите ще се обединят в лансирането на тезата, че заплащането в обществения бранш изостава по отношение на това в частния бранш. Това обаче е извънредно повърхностна икономическа теза, тъй като пренебрегва разликите в продуктивността на труда в частния и държавния бранш на стопанската система ни и най-важното, че заплатите в обществения бранш идват от всички нас данъкоплатците и като такива имаме право да знаем на каква база се усилва тяхното равнище, до момента в който в частния бранш бизнесмените образуват равнището на възнаграждение на база своята облага.
Разумната (дясна) фискална политика, която кабинетът би трябвало да води сега, е когато толкоз години поред поддържаме висок стопански напредък, всевъзможни бюджетни остатъци, които страната съумява да осъществя, да бъдат заделяни във фискалния запас, с цел да може стопанска система ни да бъде по-добре готова, по-устойчива и постоянна при настъпването на идната икономическа рецесия.
Това, че сега формираме бюджетен остатък, не е мотив за неговото мигновено изхарчване, тъй като не дава отговор на сложните въпроси, като на каква база се реализира това харчене и какво ще се случи, когато икономическият напредък се забави и към този момент няма задоволително запас за поддържането на раздутите обществени разноски.
Кога ще настъпи идната рецесия
Прогнозирането на това, по кое време тъкмо ще настъпи идната икономическа рецесия е мъчно начинание. Затова и не мога да се наемам с планирана по кое време тъкмо ще настъпи тя. Важният миг тук обаче, е да сме изцяло с ясното схващане, че нейното настъпване е въпрос на „ по кое време “, а не на „ дали “ и за жалост най-малко все още наподобява, че ръководещите не осъзнават този факт.
*Авторът е член на управителния съвет на „ Експертен Клуб за Икономика и Политика ” (ЕКИП).
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ