Откъде извира патологичното русофилство у нас
Преди известно време взех решение съществено да си задам въпроса по какъв начин е допустимо българите настойчиво да не престават да помнят – каквото и да се е случило по-късно – че „ Русия е нашата освободителка (от османското иго) “, т.е. нещо, направено от нея преди цели 144 години, само че в това време да не се впечатляват от това, да не е контузия в националната ни памет, че отново
Русия ни държеше под формена колониална взаимозависимост
единствено допреди 33 години. Че затова българите, „ освободени “ от Русия, това са генерациите на нашите пра-(и пра-пра-)дядовци и баби, а поколенията на колонизираните от нея са тези на нашите татковци и майки и дори на нас самите, достигнали през днешния ден „ на попрището витално в средата “. Как е допустимо съгласно нашата национална памет ние да сме били „ поробени “ от турците, от „ византийците “ (преди 1000 години), само че изобщо, изобщо да не сме били поробени от руснаците – за половин век и, дублирам, единствено допреди три десетилетия?
Няма по какъв начин да не ни направи усещане, че в това отношение ние
осезателно се разграничаваме от на практика всички нации, претърпели руския комунизъм
Защото краят на комунизма за всички тях – за чехите, словаците, унгарците, поляците, прибалтийците и дори за румънците – бе и завършек на съветското (съветското) владичество над страните им, и от този момент насетне освободеността им от комунизма се претърпява точно и най-много като освободеност от съветската им поробеност. В тяхното близко минало травматично се помнят не просто „ комунистите “ им, а натрапената им от Москва колониална администрация. От близкото минало у тези нации е съхранен не просто споменът за тоталитарната несвобода, сивота и невисок витален стандарт, само че за националното оскърбление от руснаците, от които произтичаха всички тези неща. Но ето за какво реактивността им към комунизма и до през днешния ден е – неотлъчно – и реактивност към Русия като негов първоизточник.
У нас е отчетливо друго. Наистина немалка част от днешните българи помнят с злост „ комунистите “ и изобщо комунизма, само че
не изключително тясно свързват комунистите ни с съветската наемна каста,
каквато те бяха, а и комунизмът у нас с един непознат, инороден режим. Ние не претърпяваме близкото си минало като национално оскърбление, а освобождението си от комунизма като освобождение от непознато владичество. Защо това е по този начин?
Като човек, професионално занимаващ се с културна история, и аз, несъмнено, мога незабавно да изредя нещата, които ще ми напомнят. За разлика от унгарците, от румънците, от прибалтийските нации, от окупираните източни германци, ние българите сме славяни и в този смисъл колонизиралите ни за половин век руснаци не са ни по този начин непознати етно-национално, както на изредените нагоре. Да, те се държаха с нас като господари, ние им бяхме прислужници, само че особено за нас това бе, така да се каже, нещо като вътрешно-племенна обстановка. По-нататък: за разлика от гореизброените нации, плюс славяните – поляци, чехи, словаци (тук – единствено без румънците), които всичките са с иноконфесионална (католическа или протестантска, т.е. западна) културна формираност, ние българите сме православни и в този смисъл по-скоро еднообразно, едни с други, дружно с руснаците изстрадвахме тази (дали не подбудена от недрата на общото ни Православие) девиантна идеология. Накрай, когато „ руските приятели “ властнически се обръщаха към подчинените им след 1945 година нации от Източна Европа,
те им заговаряха на непознат (дори за славяноезичните измежду тях) език
и това непрекъснато подсещаше за чужеродността на съветското владичество. Литературният български език обаче е не просто непосредствен до съветския, той – знае се – е образуван през цялото време на ХХ в. точно на основата на съветския и това незабавно може да се види, в случай че го съпоставим с езика на тези, тогава български популации, които след края на Османската империя остават отвън границите на страната ни и го развиват по друг метод (например македонците). В този смисъл ние и единствено ние си говорехме с съветските си „ господари “ на (почти) един език. Бяхме дружно с поробителите си и настрана от останалите поробени на това базисно, съвсем естествено ниво.
Всичко това е правилно и въпреки всичко то не ми се вижда задоволително, с цел да си обясня до дъно разликата ни от народите на останалите някогашни съветски (съветски) спътници – тази удивителна не-травматизираност на българите от – напряко ще го кажа – съветския колониален терор, под който претърпяха детството и младостта си в това число през днешния ден живеещите поколения наши сънародници; тази аберация в българската памет, повтаряща, че „ Русия е нашата освободителка “ (от митичните „ турци “) и като че ли изцяло изтласкала това, че Русия е и поробителката (изтребителката) на нашите татковци и майки, страната, ампутирала нашите най-ранни години. Тази удивителна, споделям, липса на национална реактивност към довчерашния колонизатор, която стига през днешния ден даже до такава степен да съчувства на възобновените му нападателни, имперски инстинкти.
Какви затова биха могли да са по-дълбоките аргументи за тази характерно нашенска патология?
Според мен най-дълбоките (исторически) са на първо място две и са тясно свързани между тях. Първата – колкото и скандално да прозвучи, това, което ще кажа в този момент – е, че за разлика от народите на множеството източно и централноевропейски национални страни от Новото време, пренебрежимо дребна част от българите още от появяването на новата ни страна и до самата 1944 година съумяват да изградят същинско национално самочувствие. И тук аз не приказвам за някакъв шовинизъм (който би могъл да бъде и порок). Говоря за базисното позитивно отношение към националната ти обективираност в света – за това да приемаш, да си приел националността си като нещо значимо за теб и по тази причина да не си апатичен към това някой да си разреши да ти я присвоява или подчинява. Не, огромна част от българите до самата 1944 година нямат базисно национално самочувствие – националността им не им дава самочувствие. Но таман заради това и след съветската окупация през 1944 година масата от тях не се усеща изключително уязвена, че непозната страна е лишила суверенитета ѝ. Нека не си вършим исторически илюзии – под нежната повърхнина на урбанизираното („ буржоазно “) население масата от сънародниците ни и до 1944 година „ овайква “ националната си принадлежност – тази принадлежност не ѝ дава нищо значително, а за това и поначало тя няма сериозен претекст да я отстоява към 9 септември на тази съдбовна година. Тя не се е почувствала нито истински унизена след инсталирането на московската (компрадорска) върхушка в страната (и изтреблението на непознатата ѝ градска „ буржоазия “), нито след краха ѝ през 1989 година се почувства задоволена от освобождението си. Ако сме поробени – постоянно по този начин го е чувствала тази маса – то е „ тъй като сме (уви) българи “ и в това няма особена скандалност (каквато би имала една поробеност за поляците, чехите, унгарците, прибалтийците). Ако пък сме свободни – по този начин го почувства след 1989 година същата тази маса – и в това няма нищо изключително значимо и скъпоценно, защото… „ нали отново сме си (уви) българи “.
Ще кажа, че за това
изключително българско национално само-безразличие
по абсурден метод свидетелства и нашият формален „ шовинизъм “. Всъщност още от самото си „ изобретяване “ и до през днешния ден той е извънредно „ намислен “ и нормално уверено се разминава с актуалното самочувствие на сънародниците ни. Нека се забележи, че той „ се гордее “ и се самонахъсва да „ ревнува “ точно и най-много нашето „ славно минало “, като ще прибавя – толкоз повече „ се гордее “ с него и толкоз повече го „ ревнува “, колкото то е по-далечно. Би могло да се каже, че нашата „ ревнувана “ нация е нашата легенда и точно легендата е нашата истински ревнувана нация. Забележете, че същински удовлетворяващите българите „ българи “ до един са били – „ в миналото “. Сънародниците ни, чиято суверенност нашият формален „ шовинизъм “ брани и от чиито провали се покрусява, са… „ конниците на Аспаруха “, респективно „ ослепените воини на Самуила “, „ вдигащият звук край Босфора (през ІХ в.) Симеон Велики “ и респективно трагичният „ Иван Шишмана “. Напротив, в най-близкото си минало и изключително в сегашното си българският „ националист “ не намира нищо, което „ да брани “, както това правеха през годините на съветската комунистическа поробеност поляците, унгарците, чехите и дори румънците.
И ето: точно заради посочената специфичност на българското национално самопреживяване през цялото време на съществуването ни като независима нация ние
търсим… нещо по-голямо, в което да се впишем,
в което и от което да съумеем да намерим самочувствие. Кое обаче би могло да е то?
Най-естествено – като късно сдобила се със суверенитет нация в Европа – това „ по-голямо “ за нас би трябвало да е точно „ Европа “. Всъщност от това, че са и са се формирали като „ европейски “, се е построило националното самочувствие на множеството национални общности на нашия континент през Новото време – в това число на тези, които след средата на трагичния ХХ в. попаднаха под властта на (съветска) Русия и които точно по тази причина претърпяха тази си подвластност на неевропейския „ Бегемот “ като трагично национално оскърбление, а освобождението си след 1989 година като завръщане в Европа.
Тъкмо тук е втората (и тясно обвързвана с първата) причина за нашето
неповторимо, патологично русофилство
Там е работата, че от самото ѝ пораждане на новоевропейската карта за България „ Европа “ се оказва непостижима. Българите и преди 1944 година, като се изключи нежно малцинство, не съумяват нито да станат, нито истински да се самопреживеят като „ европейци “. В Европа те се усещат или като парии или като „ варвари “, които са отишли да я „ послъгват “ (срв. Алековия Бай Ганю), а самата „ Европа “ усещат като земята на враждебните и играещи си с нас „ велики сили “. Да, до 1944 година (и изключително след 1917 г.) „ своя “ на българите не е и Русия. Те са си сами измежду тия „ велики сили “ и „ съюзници-разбойници “. След 9 септември обаче – по този начин и останали си „ чужденци “ в Европа, невписали се в никакъв „ по-голям “, с цел да им даде самочувствие свят – българите внезапно се намират в нова „ метрополия “. И тази „ метрополия “ не ги сграбчва от един техен свят, какъвто е била Европа за поляците, унгарците, чехите и дори румънците, само че в действителност от една културна „ чужбина “, в която те са били, в случай че не парии, то най-малкото „ маргинали “. И въпреки за новата съветска „ метрополия “ ние също – като всички завоювани страни – да ставаме „ провинциали “, ние и наподобява единствени ние не се претърпяваме като провинциали, откъснати от историческата си „ татковина “ Европа. Напротив – в този момент българите като че ли са станали забележими, неповторими в новата империя. Те са като че ли най-заедно с новия стопанин на Източна Европа, в която преди този момент са били непознати. Да, ние поначало не сме и не сме били „ близки “ с останалите поробени нации от Източна Европа, и по тази причина като че ли и след 1944 година не сме поробени тъкмо като тях. Напротив: ние даже сме си намерили „ по-голямото “, в което можем да се впишем, и от което да се сдобием с отсъствалото ни в Европа самочувствие. Неслучайно в руската империя ние станахме лично „ по-малкият брат “ на „ Големия “. Да, ние бяхме – също като поляците, унгарците, чехите, прибалтийците поробени, само че всред поробените бяхме в „ братска “ връзка с „ господаря “. В каквато не бяха останалите и в каквато не бяхме ние с тях.
Е, добре, след половинвековното местонахождение отвън „ непостижимата “ ни Европа, през 1989 година ние още веднъж се намерихме в нея. За нас обаче, дано си дадем сметка, това на дълбинно културно равнище не бе завръщане вкъщи, каквото бе за останалите някогашни комунистически страни. Бе по-скоро начало на
наново – след 1878 година – изпитание да се интегрираме
в тази Европа, да изградим лично национално самочувствие. А нас, както тогава, по този начин и през днешния ден, напъните ни обезсърчават. Ето за какво много бързо започнахме да изпитваме носталгия към 45-годишната си историческа сънливост в комунистическата Руска империя и в скута на „ Големия брат “, който – изключително през днешния ден – не би имал нищо срещу да си сънуваме „ националистичните “ митове от Аспаруха до Шишмана.
И да избираме „ Възраждане “, с цел да ни направи „ самостоятелни “ от Евро-Атлантика, която, за разлика от Русия е, видиш ли, „ колонизатор “.
Русия ни държеше под формена колониална взаимозависимост
единствено допреди 33 години. Че затова българите, „ освободени “ от Русия, това са генерациите на нашите пра-(и пра-пра-)дядовци и баби, а поколенията на колонизираните от нея са тези на нашите татковци и майки и дори на нас самите, достигнали през днешния ден „ на попрището витално в средата “. Как е допустимо съгласно нашата национална памет ние да сме били „ поробени “ от турците, от „ византийците “ (преди 1000 години), само че изобщо, изобщо да не сме били поробени от руснаците – за половин век и, дублирам, единствено допреди три десетилетия?
Няма по какъв начин да не ни направи усещане, че в това отношение ние
осезателно се разграничаваме от на практика всички нации, претърпели руския комунизъм
Защото краят на комунизма за всички тях – за чехите, словаците, унгарците, поляците, прибалтийците и дори за румънците – бе и завършек на съветското (съветското) владичество над страните им, и от този момент насетне освободеността им от комунизма се претърпява точно и най-много като освободеност от съветската им поробеност. В тяхното близко минало травматично се помнят не просто „ комунистите “ им, а натрапената им от Москва колониална администрация. От близкото минало у тези нации е съхранен не просто споменът за тоталитарната несвобода, сивота и невисок витален стандарт, само че за националното оскърбление от руснаците, от които произтичаха всички тези неща. Но ето за какво реактивността им към комунизма и до през днешния ден е – неотлъчно – и реактивност към Русия като негов първоизточник.
У нас е отчетливо друго. Наистина немалка част от днешните българи помнят с злост „ комунистите “ и изобщо комунизма, само че
не изключително тясно свързват комунистите ни с съветската наемна каста,
каквато те бяха, а и комунизмът у нас с един непознат, инороден режим. Ние не претърпяваме близкото си минало като национално оскърбление, а освобождението си от комунизма като освобождение от непознато владичество. Защо това е по този начин?
Като човек, професионално занимаващ се с културна история, и аз, несъмнено, мога незабавно да изредя нещата, които ще ми напомнят. За разлика от унгарците, от румънците, от прибалтийските нации, от окупираните източни германци, ние българите сме славяни и в този смисъл колонизиралите ни за половин век руснаци не са ни по този начин непознати етно-национално, както на изредените нагоре. Да, те се държаха с нас като господари, ние им бяхме прислужници, само че особено за нас това бе, така да се каже, нещо като вътрешно-племенна обстановка. По-нататък: за разлика от гореизброените нации, плюс славяните – поляци, чехи, словаци (тук – единствено без румънците), които всичките са с иноконфесионална (католическа или протестантска, т.е. западна) културна формираност, ние българите сме православни и в този смисъл по-скоро еднообразно, едни с други, дружно с руснаците изстрадвахме тази (дали не подбудена от недрата на общото ни Православие) девиантна идеология. Накрай, когато „ руските приятели “ властнически се обръщаха към подчинените им след 1945 година нации от Източна Европа,
те им заговаряха на непознат (дори за славяноезичните измежду тях) език
и това непрекъснато подсещаше за чужеродността на съветското владичество. Литературният български език обаче е не просто непосредствен до съветския, той – знае се – е образуван през цялото време на ХХ в. точно на основата на съветския и това незабавно може да се види, в случай че го съпоставим с езика на тези, тогава български популации, които след края на Османската империя остават отвън границите на страната ни и го развиват по друг метод (например македонците). В този смисъл ние и единствено ние си говорехме с съветските си „ господари “ на (почти) един език. Бяхме дружно с поробителите си и настрана от останалите поробени на това базисно, съвсем естествено ниво.
Всичко това е правилно и въпреки всичко то не ми се вижда задоволително, с цел да си обясня до дъно разликата ни от народите на останалите някогашни съветски (съветски) спътници – тази удивителна не-травматизираност на българите от – напряко ще го кажа – съветския колониален терор, под който претърпяха детството и младостта си в това число през днешния ден живеещите поколения наши сънародници; тази аберация в българската памет, повтаряща, че „ Русия е нашата освободителка “ (от митичните „ турци “) и като че ли изцяло изтласкала това, че Русия е и поробителката (изтребителката) на нашите татковци и майки, страната, ампутирала нашите най-ранни години. Тази удивителна, споделям, липса на национална реактивност към довчерашния колонизатор, която стига през днешния ден даже до такава степен да съчувства на възобновените му нападателни, имперски инстинкти.
Какви затова биха могли да са по-дълбоките аргументи за тази характерно нашенска патология?
Според мен най-дълбоките (исторически) са на първо място две и са тясно свързани между тях. Първата – колкото и скандално да прозвучи, това, което ще кажа в този момент – е, че за разлика от народите на множеството източно и централноевропейски национални страни от Новото време, пренебрежимо дребна част от българите още от появяването на новата ни страна и до самата 1944 година съумяват да изградят същинско национално самочувствие. И тук аз не приказвам за някакъв шовинизъм (който би могъл да бъде и порок). Говоря за базисното позитивно отношение към националната ти обективираност в света – за това да приемаш, да си приел националността си като нещо значимо за теб и по тази причина да не си апатичен към това някой да си разреши да ти я присвоява или подчинява. Не, огромна част от българите до самата 1944 година нямат базисно национално самочувствие – националността им не им дава самочувствие. Но таман заради това и след съветската окупация през 1944 година масата от тях не се усеща изключително уязвена, че непозната страна е лишила суверенитета ѝ. Нека не си вършим исторически илюзии – под нежната повърхнина на урбанизираното („ буржоазно “) население масата от сънародниците ни и до 1944 година „ овайква “ националната си принадлежност – тази принадлежност не ѝ дава нищо значително, а за това и поначало тя няма сериозен претекст да я отстоява към 9 септември на тази съдбовна година. Тя не се е почувствала нито истински унизена след инсталирането на московската (компрадорска) върхушка в страната (и изтреблението на непознатата ѝ градска „ буржоазия “), нито след краха ѝ през 1989 година се почувства задоволена от освобождението си. Ако сме поробени – постоянно по този начин го е чувствала тази маса – то е „ тъй като сме (уви) българи “ и в това няма особена скандалност (каквато би имала една поробеност за поляците, чехите, унгарците, прибалтийците). Ако пък сме свободни – по този начин го почувства след 1989 година същата тази маса – и в това няма нищо изключително значимо и скъпоценно, защото… „ нали отново сме си (уви) българи “.
Ще кажа, че за това
изключително българско национално само-безразличие
по абсурден метод свидетелства и нашият формален „ шовинизъм “. Всъщност още от самото си „ изобретяване “ и до през днешния ден той е извънредно „ намислен “ и нормално уверено се разминава с актуалното самочувствие на сънародниците ни. Нека се забележи, че той „ се гордее “ и се самонахъсва да „ ревнува “ точно и най-много нашето „ славно минало “, като ще прибавя – толкоз повече „ се гордее “ с него и толкоз повече го „ ревнува “, колкото то е по-далечно. Би могло да се каже, че нашата „ ревнувана “ нация е нашата легенда и точно легендата е нашата истински ревнувана нация. Забележете, че същински удовлетворяващите българите „ българи “ до един са били – „ в миналото “. Сънародниците ни, чиято суверенност нашият формален „ шовинизъм “ брани и от чиито провали се покрусява, са… „ конниците на Аспаруха “, респективно „ ослепените воини на Самуила “, „ вдигащият звук край Босфора (през ІХ в.) Симеон Велики “ и респективно трагичният „ Иван Шишмана “. Напротив, в най-близкото си минало и изключително в сегашното си българският „ националист “ не намира нищо, което „ да брани “, както това правеха през годините на съветската комунистическа поробеност поляците, унгарците, чехите и дори румънците.
И ето: точно заради посочената специфичност на българското национално самопреживяване през цялото време на съществуването ни като независима нация ние
търсим… нещо по-голямо, в което да се впишем,
в което и от което да съумеем да намерим самочувствие. Кое обаче би могло да е то?
Най-естествено – като късно сдобила се със суверенитет нация в Европа – това „ по-голямо “ за нас би трябвало да е точно „ Европа “. Всъщност от това, че са и са се формирали като „ европейски “, се е построило националното самочувствие на множеството национални общности на нашия континент през Новото време – в това число на тези, които след средата на трагичния ХХ в. попаднаха под властта на (съветска) Русия и които точно по тази причина претърпяха тази си подвластност на неевропейския „ Бегемот “ като трагично национално оскърбление, а освобождението си след 1989 година като завръщане в Европа.
Тъкмо тук е втората (и тясно обвързвана с първата) причина за нашето
неповторимо, патологично русофилство
Там е работата, че от самото ѝ пораждане на новоевропейската карта за България „ Европа “ се оказва непостижима. Българите и преди 1944 година, като се изключи нежно малцинство, не съумяват нито да станат, нито истински да се самопреживеят като „ европейци “. В Европа те се усещат или като парии или като „ варвари “, които са отишли да я „ послъгват “ (срв. Алековия Бай Ганю), а самата „ Европа “ усещат като земята на враждебните и играещи си с нас „ велики сили “. Да, до 1944 година (и изключително след 1917 г.) „ своя “ на българите не е и Русия. Те са си сами измежду тия „ велики сили “ и „ съюзници-разбойници “. След 9 септември обаче – по този начин и останали си „ чужденци “ в Европа, невписали се в никакъв „ по-голям “, с цел да им даде самочувствие свят – българите внезапно се намират в нова „ метрополия “. И тази „ метрополия “ не ги сграбчва от един техен свят, какъвто е била Европа за поляците, унгарците, чехите и дори румънците, само че в действителност от една културна „ чужбина “, в която те са били, в случай че не парии, то най-малкото „ маргинали “. И въпреки за новата съветска „ метрополия “ ние също – като всички завоювани страни – да ставаме „ провинциали “, ние и наподобява единствени ние не се претърпяваме като провинциали, откъснати от историческата си „ татковина “ Европа. Напротив – в този момент българите като че ли са станали забележими, неповторими в новата империя. Те са като че ли най-заедно с новия стопанин на Източна Европа, в която преди този момент са били непознати. Да, ние поначало не сме и не сме били „ близки “ с останалите поробени нации от Източна Европа, и по тази причина като че ли и след 1944 година не сме поробени тъкмо като тях. Напротив: ние даже сме си намерили „ по-голямото “, в което можем да се впишем, и от което да се сдобием с отсъствалото ни в Европа самочувствие. Неслучайно в руската империя ние станахме лично „ по-малкият брат “ на „ Големия “. Да, ние бяхме – също като поляците, унгарците, чехите, прибалтийците поробени, само че всред поробените бяхме в „ братска “ връзка с „ господаря “. В каквато не бяха останалите и в каквато не бяхме ние с тях.
Е, добре, след половинвековното местонахождение отвън „ непостижимата “ ни Европа, през 1989 година ние още веднъж се намерихме в нея. За нас обаче, дано си дадем сметка, това на дълбинно културно равнище не бе завръщане вкъщи, каквото бе за останалите някогашни комунистически страни. Бе по-скоро начало на
наново – след 1878 година – изпитание да се интегрираме
в тази Европа, да изградим лично национално самочувствие. А нас, както тогава, по този начин и през днешния ден, напъните ни обезсърчават. Ето за какво много бързо започнахме да изпитваме носталгия към 45-годишната си историческа сънливост в комунистическата Руска империя и в скута на „ Големия брат “, който – изключително през днешния ден – не би имал нищо срещу да си сънуваме „ националистичните “ митове от Аспаруха до Шишмана.
И да избираме „ Възраждане “, с цел да ни направи „ самостоятелни “ от Евро-Атлантика, която, за разлика от Русия е, видиш ли, „ колонизатор “.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ