Къде е вашият глас?
Преди години моята щерка дружно с няколко други близки деца посещаваше неделните занимания, провеждани в Богословския факултет. Там те се вливаха в една възходяща група от деца и младежи, непринудено и неофициално проведена, само че също по този начин неофициално единна. Бяха осъзнати и с готовност да са дружно и да слушат и да попиват. Да слушат какво? Те получаваха там едно доста живо и налично слово. И то беше споделено не посредством някаква комплицирана просветителна институция, а в ярки, разбираеми за всеки и на моменти смущаващо непосредствени проповеди, поуки и просто диалози с един свещеник. На тип беше младо момче - оправдавам се за израза, само че по този начин от време на време го описваха сюрпризираните новодошли хора в университетския параклис, - едно " момче ", свещеникът Сава Кокудев.
Тези посетители, външни и даже едва осведомени с църковния живот - за някои от тях това беше първият мотив да попаднат на свещенодействие и да останат до неговия край - те като че откриваха нова галактика. Разрушаваше се предубеждението и даже опасението им. Оказваше се, че православният храм - в тази ситуация мъничкият образователен параклис на Духовната академия - е живо място, не някакъв обреден дом за антични и неразбираеми практики. Оказваше се място ярко, цялостно с живот и в което не различен, а децата им желаеха да обитават, да поддържат връзка с духовника и между тях. Защо не - и да се забавляват, да играят - а имаха и такава опция.
Надали младият богослов и духовник отец Сава би могъл да реализира самичък това, без поддръжка от сътрудниците си в академичното дело. Лично знам най-малко двама, доцент Павел Павлов и преподавателя по църковно пеене Калин Кирилов, хора явно всеотдайни. Сигурен съм, че това същинско богатство - споделено време и място на среща с православния църковен живот - беше обгрижвано по забележим или незабележим метод и от още доста други хора от управлението и колегиума на Богословския факултет, на които и до ден сегашен съм признателен. Там и тогава беше, случваше се едно по-насъщно, същинско българско учебно заведение за нашите деца.
В неделите, които ставаха все по-дълги, тъй като децата не желаеха да се разделят и да си потеглят, а от време на време и в съботите, в които се разрастваха тези срещи, имаше часове по музика, църковно пеене, по изобразително изкуство.
От тях вардя записи на прелестно хорово осъществяване на детска ария за св. Климент Охридски, картини от един недовършен, само че голям по формат " комикс ", да го назовем по този начин, едно образно житие на българската книжовност и делото на Първоучителите.
В същото време, за повече от пет-шест години в " естественото " или " светско " учебно заведение, най-малко в това, което аз познавам, по този начин и не се появи опция децата да имат занимания по вероучение. Преподаватели и шеф в централно софийско учебно заведение, макар положителното си предпочитание или най-малко вежлив интерес към такова предложение, не намираха формата. Чувах и тревожното допускане, че несъмнено други родители ще се опълчват, " няма да желаят на децата да се натрапва някаква вяра ".
Оставам настрани тези мисли и доводи, те са част от друга тематика. Ще кажа единствено, че в параклиса на Богословския факултет се показваха родители, които идваха там около другарство на своите деца с други деца, посещаващи храма. Имаше и хора, привлечени от нечий роман, може би от чудноват или неразбираем интерес. Някои за първи път пристъпваха по-осъзнато и за дълго в православен храм и го правеха там, в Богословския факултет, а след това си тръгваха с учудване. Бяха разколебани в някои свои предубеждения за това що е черква и " нещата там ". Тези хора се чудеха на магнетичната мощ, с която литургията, проповедта, дребните празненства след края на службата притеглят и стоплят една общественост. Постепенно стопляха и самите тях, без значение какво и по какъв начин са си мислили преди.
Днес доста от децата, които на фотосите за спомен са дребосъци и будят естественото трогване по предишното време, те са към този момент в университетите, някои са богослови или други хуманитаристи, някои деца са на края на гимназията, само че уверен съм и знам, че множеството от тях са запазили наученото и усетеното, имат до себе си невидимия, само че насъщ облик на свети Климент Охридски, за който схванаха толкоз доста. Те възприеха не от учебник и не по обвързване, а в живо слово, една памет, върху която се крепи съвсем всичко, което назоваваме през днешния ден " родно " и " наше ".
Чрез живо другарство и със сърцата си одобриха, че светителите Седмочисленици и техните почитатели във вековете, проповедници и изповедници, които са основали и отстоявали националната ни духовна просвета и са дали опцията да станем смислена нация - те не са отминали в историята, в противен случай, живеят и оказват помощ на народа си. Стига този народ да не пречи на децата си да отидат при светостта, да заживеят в храма, не да го посещават като музей или да го отбягват като непознато място. Особено в случай че народът пази словото, в случай че обработва себе си с молитва, с грижа да се популяризира и резервира това положително - а делото в Богословския факултет в тези недели беше положително.
Сега - от положителното, към недоброто.
Настъпи жестоката година на пандемията, срещите секнаха. После и Богословският факултет стартира своя дълго предстоящ и належащ ремонт. След промени и разбърквания, които за нас, за елементарните външни хора, не са известни в дълбочина, отец Сава Кокудев продължи своята преподавателска активност във факултета, само че като духовник активността му се придвижи в храма " Света София ". И с него там се реалокира и огромна върволяк от деца, дребни и по-големи, дружно с техните родители, на които в това време този духовник беше станал нравствен ментор и изповедник, както и непосредствен другар, зает с насладата и паниките им.
За няколко години под наставлението и погледа на незабравимия отец Ангел Ангелов, нравствен надзирател на Софийска епархия и ръководител на храма " Света София ", активността на отец Сава Кокудев доби ново измерение, още повече досегаемост.
И дребното, въпреки и надалеч по-камерно неделно учебно заведение още веднъж се случваше. Децата там чуваха и виждаха притчи, жив роман на духовни, църковни и всемирски образци за това що е щедрост, доверие и обич към близък. Както и преди, постоянно родителите към този момент желаеха да тръгнат по делата си, към този момент ставаше следобяд, само че дребните желаят да обитават още в този кръг от нравствен и нравствен уют, слово, скрепено с игра, със занимания един с различен, дребни и по-големи трапези, дружно посрещане на персонални и църковни празници, проучване на песни, изобразяване... Последни изнемогват децата, желаят " още ".
А след това, накъде отива тази история? Няма да е история, в случай че в нея няма и поврат.
Напоследък научих и от опит се уверих, че отец Сава напълно рядко служи в храм " Света София ". Човек даже след месец еженеделни визити на литургия няма по какъв начин да чуе негова проповед, всяка от които през годините се е окозвала по този начин значима, отваряща нови знания и размишления в мозъците и сърцата на десетки и десетки хора
от всякакви възрасти. Защо по този начин?
Къде е отец Сава Кокудев, питат се хората, привикнали с проповедта и наличието му в олтара. Няма го и ръководителят на храма отец Ангел Ангелов, с цел да внесе утешение. Уви, този свещеник си отиде като една от многото загуби по време на грипната пандемия, оставяйки въпреки всичко, за разтуха, с изключение на загатна - и една богослужебна процедура, връзка на духовниците с общността на хората в храма. Част от това завещание, наподобява че беше и делото на отец Сава. С благословията на отец Ангел Ангелов в храм " Света София " се случваше това непрекъснато и неуморно събиране на хората даже отвън времето на литургията, заниманията с децата, чуването сред миряните, дребните богословски лекции, другарство, тръгнало от групово пиянство на кафе и приключило часове по-късно със съществени разисквания на богословски и изобщо духовни въпроси и настоящи тематики на културата, живота, света.
За огромна и горчива изненада, на това някак в последно време се поставя край.
РезиденциятаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Нещо се случи, нещо се счупи. Къде е компликацията? Словото на богослова отец Сава ли е станало некачествено? Нещо в метода му към богослужението, нещо в отношението към църковната общественост?
Чух (и не повярвах), че отец Сава е бил обект на някакви дисциплинарни санкции от новото управление на храма, че му е била наложена и парична санкция. Когато невероятното се оказа истина, аз не желаех да чувам повече. Достатъчно доста рецесии и разтърсвания раздират света, политически водовъртежи и мирски пристрастености тровят всекидневието ни. Достатъчно горчилка от несправедливости има там " на открито ", че да би трябвало да получа още една доза от тях и на това най-чисто и осветено от духа на учителите ни място.
Не знам и не запознат съм вътрешно църковни каузи, от подчиненост и практикуване на властта в църковната подчиненост. Между хората, обаче, измежду нас и нашите деца, отец Сава имаше и продължава да има огромно влияние - не власт да хвали или санкционира, а достъп до нас, право да бъде наш насъщ престиж - и те са му дадени от сърцата и интуицията ни за положително, за истина. Най-малките, малчуганите, най-чисто и откровено усетиха кой ги обича и им дава времето си, силите си, отвън всяка служебна и професионална заръка.
Толкова знам и толкоз мога да кажа. Ще го потвърдят десетки очевидци на личната си промяна - от недоверчиви всемирски хора, всеки в своята черупка, към хора, извоювани за един откровено споделен нравствен живот. Общуване без превземания и триумфални фанфари, простичко, неделя след неделя.
Не би могло това да го има без голямата традиция и духовно завещание, на което свещениците през днешния ден са продължители. Но и не може да се случи без дейната им предприемчивост, на всеки от тях. Ние разпознахме един подобен в лицето на отец Сава Кокудев, познаваме и желаеме да чуваме още веднъж и още веднъж неговия глас, явен и понятен, неговия изказ и език, декориран с богословска мъдрост и сърдечна елементарност. Да оставим даже настрани гения му на църковен артист, даденостите на гласа и умеенето, възпитано в музикалните традициите на родопския край, откъдето той произлиза.
Атлантически експресС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Този глас в този момент не се чува, както преди. Няма повече от две благоприятни условия - или нещо в гласа се е изкривило, изгубило и това към този момент не е нужно или даже не е заслужено да е в допир с хората. Или пък, някой или нещо пречи на този глас да звучи. Знам, още веднъж от опит и дълги години наблюдения, че в нашата духовна общественост нищо не става без прикрит, значим смисъл. Сигурно е трябвало да се случи това замлъкване, та даже човек като мен, неуверен и песимистичен, нерешителен в личните си сили и извънредно безстопанствен в църковно отношение, да се осмели да написа и да приканва - може ли нещо да се направи, така че и други хора и техните деца да имат щастливата среща, която ни се даде на нас?
Вярвам, че всички придвижвания, повърхностни и по-дълбоки, са под погледа на виновните за тях сили, духовни и църковни. След като ни напусна отец Ангел, не се е опразнила длъжността на нравствен надзирател на Софийска епархия. Надали нещо незаслужено ще просъществува дълго, по тази причина, в случай че неналичието, усетена в сърцето на мнозина от нас, е действителна липса, то за нея ще има и грижа. Очаквам да я има, както се надявам и на нещо по-добро, тъй като доста пъти сме слушали това безапелационно напътствие: да се надяваме, да не униваме. И въпреки всичко да имаме дързостта да питаме: Къде е отец Сава Кокудев? Защо не чуваме неговата проповед и неговия глас?
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Тези посетители, външни и даже едва осведомени с църковния живот - за някои от тях това беше първият мотив да попаднат на свещенодействие и да останат до неговия край - те като че откриваха нова галактика. Разрушаваше се предубеждението и даже опасението им. Оказваше се, че православният храм - в тази ситуация мъничкият образователен параклис на Духовната академия - е живо място, не някакъв обреден дом за антични и неразбираеми практики. Оказваше се място ярко, цялостно с живот и в което не различен, а децата им желаеха да обитават, да поддържат връзка с духовника и между тях. Защо не - и да се забавляват, да играят - а имаха и такава опция.
Надали младият богослов и духовник отец Сава би могъл да реализира самичък това, без поддръжка от сътрудниците си в академичното дело. Лично знам най-малко двама, доцент Павел Павлов и преподавателя по църковно пеене Калин Кирилов, хора явно всеотдайни. Сигурен съм, че това същинско богатство - споделено време и място на среща с православния църковен живот - беше обгрижвано по забележим или незабележим метод и от още доста други хора от управлението и колегиума на Богословския факултет, на които и до ден сегашен съм признателен. Там и тогава беше, случваше се едно по-насъщно, същинско българско учебно заведение за нашите деца.
В неделите, които ставаха все по-дълги, тъй като децата не желаеха да се разделят и да си потеглят, а от време на време и в съботите, в които се разрастваха тези срещи, имаше часове по музика, църковно пеене, по изобразително изкуство.
От тях вардя записи на прелестно хорово осъществяване на детска ария за св. Климент Охридски, картини от един недовършен, само че голям по формат " комикс ", да го назовем по този начин, едно образно житие на българската книжовност и делото на Първоучителите.
В същото време, за повече от пет-шест години в " естественото " или " светско " учебно заведение, най-малко в това, което аз познавам, по този начин и не се появи опция децата да имат занимания по вероучение. Преподаватели и шеф в централно софийско учебно заведение, макар положителното си предпочитание или най-малко вежлив интерес към такова предложение, не намираха формата. Чувах и тревожното допускане, че несъмнено други родители ще се опълчват, " няма да желаят на децата да се натрапва някаква вяра ".
Оставам настрани тези мисли и доводи, те са част от друга тематика. Ще кажа единствено, че в параклиса на Богословския факултет се показваха родители, които идваха там около другарство на своите деца с други деца, посещаващи храма. Имаше и хора, привлечени от нечий роман, може би от чудноват или неразбираем интерес. Някои за първи път пристъпваха по-осъзнато и за дълго в православен храм и го правеха там, в Богословския факултет, а след това си тръгваха с учудване. Бяха разколебани в някои свои предубеждения за това що е черква и " нещата там ". Тези хора се чудеха на магнетичната мощ, с която литургията, проповедта, дребните празненства след края на службата притеглят и стоплят една общественост. Постепенно стопляха и самите тях, без значение какво и по какъв начин са си мислили преди.
Днес доста от децата, които на фотосите за спомен са дребосъци и будят естественото трогване по предишното време, те са към този момент в университетите, някои са богослови или други хуманитаристи, някои деца са на края на гимназията, само че уверен съм и знам, че множеството от тях са запазили наученото и усетеното, имат до себе си невидимия, само че насъщ облик на свети Климент Охридски, за който схванаха толкоз доста. Те възприеха не от учебник и не по обвързване, а в живо слово, една памет, върху която се крепи съвсем всичко, което назоваваме през днешния ден " родно " и " наше ".
Чрез живо другарство и със сърцата си одобриха, че светителите Седмочисленици и техните почитатели във вековете, проповедници и изповедници, които са основали и отстоявали националната ни духовна просвета и са дали опцията да станем смислена нация - те не са отминали в историята, в противен случай, живеят и оказват помощ на народа си. Стига този народ да не пречи на децата си да отидат при светостта, да заживеят в храма, не да го посещават като музей или да го отбягват като непознато място. Особено в случай че народът пази словото, в случай че обработва себе си с молитва, с грижа да се популяризира и резервира това положително - а делото в Богословския факултет в тези недели беше положително.
Сега - от положителното, към недоброто.
Настъпи жестоката година на пандемията, срещите секнаха. После и Богословският факултет стартира своя дълго предстоящ и належащ ремонт. След промени и разбърквания, които за нас, за елементарните външни хора, не са известни в дълбочина, отец Сава Кокудев продължи своята преподавателска активност във факултета, само че като духовник активността му се придвижи в храма " Света София ". И с него там се реалокира и огромна върволяк от деца, дребни и по-големи, дружно с техните родители, на които в това време този духовник беше станал нравствен ментор и изповедник, както и непосредствен другар, зает с насладата и паниките им.
За няколко години под наставлението и погледа на незабравимия отец Ангел Ангелов, нравствен надзирател на Софийска епархия и ръководител на храма " Света София ", активността на отец Сава Кокудев доби ново измерение, още повече досегаемост.
И дребното, въпреки и надалеч по-камерно неделно учебно заведение още веднъж се случваше. Децата там чуваха и виждаха притчи, жив роман на духовни, църковни и всемирски образци за това що е щедрост, доверие и обич към близък. Както и преди, постоянно родителите към този момент желаеха да тръгнат по делата си, към този момент ставаше следобяд, само че дребните желаят да обитават още в този кръг от нравствен и нравствен уют, слово, скрепено с игра, със занимания един с различен, дребни и по-големи трапези, дружно посрещане на персонални и църковни празници, проучване на песни, изобразяване... Последни изнемогват децата, желаят " още ".
А след това, накъде отива тази история? Няма да е история, в случай че в нея няма и поврат.
Напоследък научих и от опит се уверих, че отец Сава напълно рядко служи в храм " Света София ". Човек даже след месец еженеделни визити на литургия няма по какъв начин да чуе негова проповед, всяка от които през годините се е окозвала по този начин значима, отваряща нови знания и размишления в мозъците и сърцата на десетки и десетки хора
от всякакви възрасти. Защо по този начин?
Къде е отец Сава Кокудев, питат се хората, привикнали с проповедта и наличието му в олтара. Няма го и ръководителят на храма отец Ангел Ангелов, с цел да внесе утешение. Уви, този свещеник си отиде като една от многото загуби по време на грипната пандемия, оставяйки въпреки всичко, за разтуха, с изключение на загатна - и една богослужебна процедура, връзка на духовниците с общността на хората в храма. Част от това завещание, наподобява че беше и делото на отец Сава. С благословията на отец Ангел Ангелов в храм " Света София " се случваше това непрекъснато и неуморно събиране на хората даже отвън времето на литургията, заниманията с децата, чуването сред миряните, дребните богословски лекции, другарство, тръгнало от групово пиянство на кафе и приключило часове по-късно със съществени разисквания на богословски и изобщо духовни въпроси и настоящи тематики на културата, живота, света.
За огромна и горчива изненада, на това някак в последно време се поставя край.
Нещо се случи, нещо се счупи. Къде е компликацията? Словото на богослова отец Сава ли е станало некачествено? Нещо в метода му към богослужението, нещо в отношението към църковната общественост?
Чух (и не повярвах), че отец Сава е бил обект на някакви дисциплинарни санкции от новото управление на храма, че му е била наложена и парична санкция. Когато невероятното се оказа истина, аз не желаех да чувам повече. Достатъчно доста рецесии и разтърсвания раздират света, политически водовъртежи и мирски пристрастености тровят всекидневието ни. Достатъчно горчилка от несправедливости има там " на открито ", че да би трябвало да получа още една доза от тях и на това най-чисто и осветено от духа на учителите ни място.
Не знам и не запознат съм вътрешно църковни каузи, от подчиненост и практикуване на властта в църковната подчиненост. Между хората, обаче, измежду нас и нашите деца, отец Сава имаше и продължава да има огромно влияние - не власт да хвали или санкционира, а достъп до нас, право да бъде наш насъщ престиж - и те са му дадени от сърцата и интуицията ни за положително, за истина. Най-малките, малчуганите, най-чисто и откровено усетиха кой ги обича и им дава времето си, силите си, отвън всяка служебна и професионална заръка.
Толкова знам и толкоз мога да кажа. Ще го потвърдят десетки очевидци на личната си промяна - от недоверчиви всемирски хора, всеки в своята черупка, към хора, извоювани за един откровено споделен нравствен живот. Общуване без превземания и триумфални фанфари, простичко, неделя след неделя.
Не би могло това да го има без голямата традиция и духовно завещание, на което свещениците през днешния ден са продължители. Но и не може да се случи без дейната им предприемчивост, на всеки от тях. Ние разпознахме един подобен в лицето на отец Сава Кокудев, познаваме и желаеме да чуваме още веднъж и още веднъж неговия глас, явен и понятен, неговия изказ и език, декориран с богословска мъдрост и сърдечна елементарност. Да оставим даже настрани гения му на църковен артист, даденостите на гласа и умеенето, възпитано в музикалните традициите на родопския край, откъдето той произлиза.
Този глас в този момент не се чува, както преди. Няма повече от две благоприятни условия - или нещо в гласа се е изкривило, изгубило и това към този момент не е нужно или даже не е заслужено да е в допир с хората. Или пък, някой или нещо пречи на този глас да звучи. Знам, още веднъж от опит и дълги години наблюдения, че в нашата духовна общественост нищо не става без прикрит, значим смисъл. Сигурно е трябвало да се случи това замлъкване, та даже човек като мен, неуверен и песимистичен, нерешителен в личните си сили и извънредно безстопанствен в църковно отношение, да се осмели да написа и да приканва - може ли нещо да се направи, така че и други хора и техните деца да имат щастливата среща, която ни се даде на нас?
Вярвам, че всички придвижвания, повърхностни и по-дълбоки, са под погледа на виновните за тях сили, духовни и църковни. След като ни напусна отец Ангел, не се е опразнила длъжността на нравствен надзирател на Софийска епархия. Надали нещо незаслужено ще просъществува дълго, по тази причина, в случай че неналичието, усетена в сърцето на мнозина от нас, е действителна липса, то за нея ще има и грижа. Очаквам да я има, както се надявам и на нещо по-добро, тъй като доста пъти сме слушали това безапелационно напътствие: да се надяваме, да не униваме. И въпреки всичко да имаме дързостта да питаме: Къде е отец Сава Кокудев? Защо не чуваме неговата проповед и неговия глас?
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ