Клонирането на Пол Ами
Преди две години по време на пандемията по пустите улици на Париж изникват големи 3D скулптури на човешки лица, ръце и крайници, направени от клони на дървета – като естествена част от околната среда. Техен създател е френският артист и образен актьор Пол Ами (Paul Hamy), а ние измислихме на заниманието му и съответно име – клониране. Тази година той беше в журито на седмия кино фестивал Burgas Intеrnational Film Festival и негова статуя беше изложена в експозицията в Царево, част от летния морски фестивал „ Арт поток “.Пол е артист, модел и образен актьор. В началото на кариерата си е бил треньор по баскетбол, музикален продуцент, рекламно лице за Coca Cola light и Lacoste. После следва актьорство в Париж и става създател на артистичната групировка POK (PainOchoKolat – в прев. от френски, кроасан с шоколад). Има номинация за Сезар за „ Изгряваща звезда “ за ролята си във кино лентата „ Сузана “, който открива Седмицата на рецензията на фестивала в Кан през 2013 година В същата година играе ухажор за една нощ на Катрин Деньов в „ Тя си отива “ на Еманюел Берко. В режисьорския филм на Фани Ардан „ Диванът на Сталин “ е млад художник, на който е предоставено проектирането на монумент на руския деспот (чиято роля извършва Жерар Депардийо). На екран партнира и на артисти като Даян Крюгер, Венсан Касел, Жан Рено. Участва в епизод на телевизионния сериал „ Борджиите “. През 2021 година го гледахме във кино лентата „ Вила Каприз “ по време на Киномания.Пол Ами живее в Париж, само че дружно със брачната половинка си Деница Стефанова, която е от български генезис, обича да прекарва летата си у нас. 
Обичаш ли кроасани с шоколад? О, да, само че ти несъмнено намекваш за артистичната групировка POK (PainOchoKolat), която сътворих с приятелите ми, когато бях на 20 години. Един ден взехме решение да организираме музикален фестивал в квартала ни – в Пигал. Започнахме да каним актьори да демонстрират своето изкуство, да организираме изложения, концерти и по този начин сформирахме група от към десетина души – художници, танцьори, дизайнери, видеооператори. Нарекохме я POK (PainOchoKolat), тъй като е доста френски знак, с който се гордеем и който приказва на всички. Ако бяхме българи, несъмнено щяхме да я назовем „ Баница “. Съвместният ни културен живот продължи към 4–5 години и роди прет-а-порте марки като Pigalle Paris и Casablanca, дискотеката Le Pompon. Беше доста хубав интервал от живота ни. Днес всички вървим по разнообразни пътища. Дефилирал си за Жан Пол Готие и Хеди Слиман. Как наподобява животът зад кулисите на дефиле на това равнище? Започнах да работя като манекен, когато бях на 15. И съм дефилирал за Marc Jacobs, Puff Daddy, за Хеди Слиман, когато работеше за Yves Saint Laurent. Зад кулисите е фрустриращо. Ревютата траят по една минута, а ти би трябвало да си на мястото шест часа преди този момент. Дефилираш в 14 ч., а пристигаш в 9. Гримират те и чакаш. Ясно е, че носиш забавна книга, четеш или рисуваш, майтапиш се с приятелите, забавляваш се, пийваш малко алкохол. Когато си млад, на 15–16, е готино, само че по-късно животът зад кулисите стартира да ми се коства все по-безинтересен. Имаш ли обичан дизайнер и какъв е стилът ти на обличане? Аз не диря облеклата, които да обличам, просто ги срещам. Ако би трябвало да назова нещо, обвързвано с модата, което доста одобрявам, това ще е плисето от Issey Miyake, който, за жалост, ни напусна наскоро. Вярно ли е, че когато си бил седемгодишен, майка ти те е водела на филми на Куросава и Хичкок? Тя ме водеше на кино със себе си от напълно дребен, от една-две-годишен. Никога не се е тормозила по какъв начин ще се държа, че ще се разплача или че ще подвигам олелия. Гледал съм филми и без наложително да ги разбирам. Детството ми беше готино. Живеех през половината време в Париж, а другата половина – в Ню Йорк. И като французин като майка си несъмнено обичаш алено вино и сирене, а като американец като татко си – си добър на баскетбол? Ха-ха-ха. Да. Но светът към този момент е друг. Навсякъде обичат алено вино и играят баскетбол. А за мен той е огромна пристрастеност! Бил съм и треньор, и арбитър. Все още играя. 
Как се запознахте със брачната половинка ти Деница? Деница е отраснала в Париж. Нейни родители са художниците Нина Ковачева и Валентин Стефанов. Оказа се, че двамата имаме общи познати, по този начин се и срещнахме и сме дружно към този момент седем години. Деница също е актьор. Занимава се с графичен дизайн, графика и образно изкуствo. За последната галерия в границите на фестивала „ Арт поток “ в Царево (организирана от художника Стефан Божков) създадохме взаимна статуя. Разкажи повече за партньорството с Катрин Деньов. Тя е баснословен човек, доста блага. Първият ми кастинг изобщо за филм беше пет години преди да ѝ партнирам на екран, и отново беше за филм с нейно присъединяване. Тогава не ме избраха, а мечтаех да играя с нея. И в последна сметка завоювах кастинг отново за филм с Катрин Деньов. Историята е доста занимателна. Героинята ѝ е в екзистенциална рецесия и една заран се буди в леглото ми с безспорен блекаут. Абсолютно е не запомнила какво се е случило посред ни предходната вечер. Пита ме – какво върша тук в тази хотелска стая, а аз ѝ нося кроасан с шоколад. Разказвам ѝ, че съм я гледал, до момента в който сме правили обич и че би трябвало да е била хубава като млада – такива неща. Свалям я, което я кара да се усеща доста неловко и най-после заобикаля. Много смешно. Сигурно и срещата ти с Фани Ардан и Жерар Депардийо е била вълнуваща? Приятно е да работиш с митове, някак си… еднакво е на самопризнание от родителите ти. Имаш чувството, че растеш. Да те режисира Фани Ардан и да играеш с Жерар Депардийо те слага като артист на картата. Шансът да можеш да обменяш сила с тях е превъзходен. Огромно зареждане е. 
За какво си говорехте отвън фотосите? Доста се забавлявахме. Снимките бяха в един палат в Португалия. Срещахме се на снимачната площадка, само че и излизахме. Жерар беше снимал доста в Португалия, познаваше локалните производители на свинско – специалитетът на района, който той самият също е произвеждал в предишното. Спомням си, че ни заведе целия екип да ядем прасенце при приятелите си производители. Беше доста прекрасен миг. Откога се занимаваш със статуя? Рисувам, откогато се помня, а със статуя започнах да се занимавам на 17 години. Първият материал, който доста харесах за работа, бяха клетките за птици. Към тях прибавих скоча, който се употребява в киното. Харесвам и клоните на дървета. С тях върша статуи – лица, крайници, ръце, които наподобяват като изтъкани от стоманени влакна. Клоните групирам от парковете и горите, или когато са паднали по улиците. Отдадох се на тази си пристрастеност по време на локдауна в Париж. И използвах улиците като ателие, събирах клони и създавах статуи. Обичам да се включвам в пейзажа на открито и творбите ми да си взаимодействат с хората. Мисля, че положителното изкуство би трябвало да е налично за всички и да разрешава да излезеш малко от света, който ни оферират медиите или публичните правила. Мога да върша статуи, без да се храня, без да дремя. Мога да прибавя другари и една бира, само че зависи, тъй като самотата ме въодушевява. Тя ми дава опция да се чуя, да се срещна със себе си.
Обичаш ли кроасани с шоколад? О, да, само че ти несъмнено намекваш за артистичната групировка POK (PainOchoKolat), която сътворих с приятелите ми, когато бях на 20 години. Един ден взехме решение да организираме музикален фестивал в квартала ни – в Пигал. Започнахме да каним актьори да демонстрират своето изкуство, да организираме изложения, концерти и по този начин сформирахме група от към десетина души – художници, танцьори, дизайнери, видеооператори. Нарекохме я POK (PainOchoKolat), тъй като е доста френски знак, с който се гордеем и който приказва на всички. Ако бяхме българи, несъмнено щяхме да я назовем „ Баница “. Съвместният ни културен живот продължи към 4–5 години и роди прет-а-порте марки като Pigalle Paris и Casablanca, дискотеката Le Pompon. Беше доста хубав интервал от живота ни. Днес всички вървим по разнообразни пътища. Дефилирал си за Жан Пол Готие и Хеди Слиман. Как наподобява животът зад кулисите на дефиле на това равнище? Започнах да работя като манекен, когато бях на 15. И съм дефилирал за Marc Jacobs, Puff Daddy, за Хеди Слиман, когато работеше за Yves Saint Laurent. Зад кулисите е фрустриращо. Ревютата траят по една минута, а ти би трябвало да си на мястото шест часа преди този момент. Дефилираш в 14 ч., а пристигаш в 9. Гримират те и чакаш. Ясно е, че носиш забавна книга, четеш или рисуваш, майтапиш се с приятелите, забавляваш се, пийваш малко алкохол. Когато си млад, на 15–16, е готино, само че по-късно животът зад кулисите стартира да ми се коства все по-безинтересен. Имаш ли обичан дизайнер и какъв е стилът ти на обличане? Аз не диря облеклата, които да обличам, просто ги срещам. Ако би трябвало да назова нещо, обвързвано с модата, което доста одобрявам, това ще е плисето от Issey Miyake, който, за жалост, ни напусна наскоро. Вярно ли е, че когато си бил седемгодишен, майка ти те е водела на филми на Куросава и Хичкок? Тя ме водеше на кино със себе си от напълно дребен, от една-две-годишен. Никога не се е тормозила по какъв начин ще се държа, че ще се разплача или че ще подвигам олелия. Гледал съм филми и без наложително да ги разбирам. Детството ми беше готино. Живеех през половината време в Париж, а другата половина – в Ню Йорк. И като французин като майка си несъмнено обичаш алено вино и сирене, а като американец като татко си – си добър на баскетбол? Ха-ха-ха. Да. Но светът към този момент е друг. Навсякъде обичат алено вино и играят баскетбол. А за мен той е огромна пристрастеност! Бил съм и треньор, и арбитър. Все още играя. Как се запознахте със брачната половинка ти Деница? Деница е отраснала в Париж. Нейни родители са художниците Нина Ковачева и Валентин Стефанов. Оказа се, че двамата имаме общи познати, по този начин се и срещнахме и сме дружно към този момент седем години. Деница също е актьор. Занимава се с графичен дизайн, графика и образно изкуствo. За последната галерия в границите на фестивала „ Арт поток “ в Царево (организирана от художника Стефан Божков) създадохме взаимна статуя. Разкажи повече за партньорството с Катрин Деньов. Тя е баснословен човек, доста блага. Първият ми кастинг изобщо за филм беше пет години преди да ѝ партнирам на екран, и отново беше за филм с нейно присъединяване. Тогава не ме избраха, а мечтаех да играя с нея. И в последна сметка завоювах кастинг отново за филм с Катрин Деньов. Историята е доста занимателна. Героинята ѝ е в екзистенциална рецесия и една заран се буди в леглото ми с безспорен блекаут. Абсолютно е не запомнила какво се е случило посред ни предходната вечер. Пита ме – какво върша тук в тази хотелска стая, а аз ѝ нося кроасан с шоколад. Разказвам ѝ, че съм я гледал, до момента в който сме правили обич и че би трябвало да е била хубава като млада – такива неща. Свалям я, което я кара да се усеща доста неловко и най-после заобикаля. Много смешно. Сигурно и срещата ти с Фани Ардан и Жерар Депардийо е била вълнуваща? Приятно е да работиш с митове, някак си… еднакво е на самопризнание от родителите ти. Имаш чувството, че растеш. Да те режисира Фани Ардан и да играеш с Жерар Депардийо те слага като артист на картата. Шансът да можеш да обменяш сила с тях е превъзходен. Огромно зареждане е. За какво си говорехте отвън фотосите? Доста се забавлявахме. Снимките бяха в един палат в Португалия. Срещахме се на снимачната площадка, само че и излизахме. Жерар беше снимал доста в Португалия, познаваше локалните производители на свинско – специалитетът на района, който той самият също е произвеждал в предишното. Спомням си, че ни заведе целия екип да ядем прасенце при приятелите си производители. Беше доста прекрасен миг. Откога се занимаваш със статуя? Рисувам, откогато се помня, а със статуя започнах да се занимавам на 17 години. Първият материал, който доста харесах за работа, бяха клетките за птици. Към тях прибавих скоча, който се употребява в киното. Харесвам и клоните на дървета. С тях върша статуи – лица, крайници, ръце, които наподобяват като изтъкани от стоманени влакна. Клоните групирам от парковете и горите, или когато са паднали по улиците. Отдадох се на тази си пристрастеност по време на локдауна в Париж. И използвах улиците като ателие, събирах клони и създавах статуи. Обичам да се включвам в пейзажа на открито и творбите ми да си взаимодействат с хората. Мисля, че положителното изкуство би трябвало да е налично за всички и да разрешава да излезеш малко от света, който ни оферират медиите или публичните правила. Мога да върша статуи, без да се храня, без да дремя. Мога да прибавя другари и една бира, само че зависи, тъй като самотата ме въодушевява. Тя ми дава опция да се чуя, да се срещна със себе си. Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ