Преди 680 години, на 7 юли 1345 г. се състои

Преди 680 години, на 7 юли 1345 година се състои борбата край стените на крепостта Перитеорион в днешна Северна Гърция. Макар и част от комплицираните византийски междуособици, тя остава завинаги в българската памет като мястото, където умира Момчил челник - един от първите и най-ярки български борци против настъпващата османска опасност. Неговата смелост, трагична гибел и затулен в тайнственост живот го трансформират от историческа фигура в легенда, чийто облик е жив и през днешния ден.

Макар в националната памет Момчил да остава като бунтовник, тръгнал от суровите Родопи, византийските хронисти, в това число неговият съперник Йоан Кантакузин, рисуват надалеч по-сложен портрет. Те го разказват не просто като бандит, а като извънредно кадърен пълководец и лидер, който съумява да се възползва от политическия безпорядък, с цел да построи свое лично, въпреки и кратковременно, без значение притежание в Родопите и Беломорието. Властта му се крепи на контрола над стратегически проходи и градове, както и на умелото потребление на районните запаси. Момчил не се свени да ползва тактики на " изгорената земя ". Това разкрива един прагматичен, а от време на време и безсъвестен метод, който се отличава от сантименталния облик на рицар-герой.

" Изгорената земя " е била постоянно употребена тактичност през Средновековието от по-малобройни армии или отбраняващи се страни, с цел да се компенсира численото предимство на врага. В случая на Момчил, който е трябвало да се опълчи на доста по-големи и добре проведени сили - първо на византийския император Йоан Кантакузин, а по-късно и на обединените византийско-османски армии, е била логически, въпреки и обезверен, ход. Тактиката се показва в опустошение на всичко потребно за съперника по пътища и в региони, през които е очаквал да минат противников войски. Това включва изгаряне на посеви, хранилища със зърно и хранителни запаси, разрушение на кладенци и водоизточници, даже подпалване на изоставени селища. Целта е била да се лишат вражеските сили от храна, вода и заслон, правейки напредването им постепенно, мъчно и деморализиращо. Въпреки своята грубост, " изгорената земя " е била неизбежна тактичност за оцеляване в подтекста на XIV век.

Виж още Караджата: Никой не ни е изпратил, а сме тръгнали да се бием за правдини на българския народ!

Времето, в което живее Момчил, е ера на непрекъснати войни и сменящи се съюзи на Балканите. В тази бурна среда той работи с изключителна смелост, като ловко лавира сред Византия, сърбите и османските бейове, сменяйки съдружниците си съгласно изгодата на момента. Този опит за балансиране сред мощните сили в последна сметка не съумява да го избави, само че показва изострен политически инстинкт. Интересен, въпреки и едва изследван, е въпросът за вероятното му взаимоотношение с каталунските наемници (алмогаварите). Макар да липсват директни доказателства за съюз, неговите тактики - бързи нападения, потребление на планински терен и поддържане на самостоятелна войска - носят сходства с техния метод на воюване, което допуска, че Момчил може да е черпил опит от тяхното военно изкуство.

Битката при Перитеорион не е изолиран конфликт, а кулминационна точка на спора сред Момчил и Йоан Кантакузин. Преди нея войводата към този момент е отблъсквал офанзиви и е нанасял загуби на византийския император, което единствено ускорява решимостта на Кантакузин да го унищожи. За задачата той притегля като съдружник могъщия османски емир Умур бег от Айдън. Участието на неговата армия се оказва решаващо освен за изхода на борбата, само че и за бъдещето на Балканите, защото проправя път за османското настъпление. Затова събитието съществува в историята и с турското си название - Битката при Буруград. Умур бег се отзовава с внушителна войска от към 12 000 бойци. Заедно със силите на Кантакузин, тази коалиция е голямо и превъзхождащо числено болшинство, против което Момчил, въпреки и с храбри и добре подготвени бойци, няма никакъв късмет в открит конфликт.

Знаейки всичко това, Момчил отхвърля опцията да се съобщи и избира открит пердах. Той се отдръпва към сигурността на укрепената цитадела Перитеорион, ситуирана стратегически близо до Ксанти, надявайки се стените ѝ да му обезпечат леговище, до момента в който измисли контраофанзива или най-малко да изтощи съперника. Скоро обединените византийско-османски сили обсаждат крепостта. Кантакузин предлага на Момчил да се съобщи, само че получава съдбоносен отвод. Момчил знае, че този капан би означавал сигурна гибел или унизително пленничество. Вместо това той взема съдбоносното решение да излезе от крепостта и да се бори в открит пердах. 

Виж още

Битката стартира на равнината пред Перитеорион. Сблъсъкът е яростен и кървясъл. Въпреки че Момчиловата армия е неведнъж по-малобройна (бел.ред. - източниците не дават точна цифра, само че евентуално става дума за няколко хиляди души против над 15 000 противников войници), неговите бойци се борят обезверено, водени от персоналната смелост на своя лидер. Въпреки героичната опозиция, численото предимство на съдружниците се оказва непреодолимо. Османците, известни със своята устремност и дисциплинираност, дружно с византийската войска последователно обкръжават и притискат войската на Момчил.

В разгара на този неравномерен и обезверен пердах Момчил челник намира своята героична гибел. Дори враждебните към него хронисти означават персоналната му смелост, до момента в който се бори паралелно със своите бойци, преди да загине под стените на крепостта.

Около това трагично събитие обаче, изключително в националната памет и по-късни разкази, витае сянката на измяната. Макар византийските извори да не го загатват категорично в подтекста на самия пердах, по-късни национални предания и някои исторически тълкования позволяват, че вътрешно изменничество е могло да изиграе роля.

Една от най-разпространените версии, мощно застъпена във фолклора, е тази за участие на личната му брачна половинка. Според легендата, Есмералда, може би подкупена или подтикната от персонално неодобрение, е била способна да изиграе основна роля в отслабването на отбраната на крепостта или даже да е разкрила тактически проекти на Момчил. Някои версии настояват, че преднамерено е пропуснала врага през загадка врата или е дала сигнал, който е разрешил на Кантакузин и Умур бей да изненадат Момчил. Народните разкази постоянно преплитат романтика, драма и вероломство, като придават на трагичната гибел на Момчил челник още по-силен прочувствен заряд. Въпреки че липсват безапелационни исторически доказателства за такова изменничество, изключително от брачната половинка му, тези митове отразяват надълбоко вкоренения боязън от вътрешен ерес и изменничество, които постоянно са съпътствали балканската история. Те също по този начин придават на Момчил ореола на страдалец, умрял освен от вражеска ръка, само че и от лукавство.

Виж още

След гибелта на своя лидер, съпротивата на Момчиловата армия е сломена. Остатъците от нея са разрушени, а някои евентуално се пробват да се спасят с бягство или намират леговище в планинските глъбини. Победата при Перитеорион е цялостна за Йоан Кантакузин. Той причислява региона Меропа към своите територии. Умур бей, от своя страна, се отдръпва назад в Мала Азия, защото Смирна е застрашена от венецианците.

За българската история тази борба е драматичен преломен миг. Тя бележи края на едно от първите самостоятелни владения, които се пробват да се опълчват на разпада на Балканите и на настъпващата османска вълна. Смъртта на Момчил челник оставя празнина и способства за още по-голямото разпокъсване на българските земи, улеснявайки бъдещото османско завземане на Балканския полуостров.

Именно тази трагична крах в борба против надалеч по-силен зложелател трансформира Момчил в един от най-обичаните герои на българския национален епос. В песните и преданията историческата фигура е идеализирана и придобива митични черти. Той към този момент не е просто прагматичен държател, а смел бранител на народа, знак на битката за независимост. Епосът го възпява като непостижим по мощ и смелост боец, който води дружината си към победи. Така, епохи след гибелта си, Момчил се трансформира във безконечен знак на българската опозиция, вдъхновявал генерации в битката за независимост.

Въпреки славата си, доста страни от живота на Момчил остават забулени в тайнственост. Липсват сигурни сведения за произхода му, а историческите извори постоянно са пристрастни, описвайки го през призмата на неговите врагове. Наследство му обаче е несъмнено. 

Виж още

Интересен факт, въпреки и предмет на научни диспути, е националното поверие, свързващо Момчил челник с по-късния бунтовник и воин Стефан Караджа. Според някои проучвания и фолклорни сведения, Стефан Караджа, роден в село Ичме (днес Стефан Караджово), Ямболско, е бил директен потомък на Момчил челник. Тази последователност на героичния дух през вековете, от първия герой против османското робство до един от водачите на българската националноосвободителна гражданска война, е мощно застъпена в националната памет и акцентира непрекъснатостта на българската битка за независимост.