Позволяваше му само едва да си поеме дъх когато задушаването

Позволяваше му единствено едвам да си поеме мирис когато задушаването доближаваше до краен лимит и тогава той инстинктивно вдигаше глава нагоре, с цел да види това, което непрекъснато, без никаква смяна беше там – тъмносива облачна пелена, в никакъв случай нито просветляваща, нито смрачаваща се – безизходно, безизходно тъмносива.

Не помнеше Владимир Владимирович и от кой момент престана да крещи и да вика тези, които – първоначално към момента помнеше – би трябвало да дотичат при неговия зов, да отворят вратата и… Каква врата обаче? Тук изобщо нямаше врата, въобще не беше ясно даже пространство ли е това, в което се пържеше, в което не можеше да помръдне. Прав ли стоеше Владимир Владимирович? Сякаш да, само че и в това не можеше да бъде сигурен, тъй като жегата безусловно го разтапяше и не спираше да го разтапя като парче месо в олио. Всичко беше черно в главата му и се трупаше, трупаше… Докато – три ли, четири пъти ли дневно (това ден ли беше или нощ, или нищо подобно) той не устояваше повече и изреваваше с всичка мощ в пустотата.

И тогава – това се повтаряше безусловно всякога – нещо горе, в тъмносивата пелена просветляваше като в кръг – нещо като че ли започваше да се прожектира върху сивотата, единствено че с дълбочина и той виждаше от тази дълбочина личицето на едно напълно мъничко детенце. Около главичката му се виеха клони с бели цветчета, излъчващи хладина и то гледаше сякаш напряко през тях. Гледаше го необикновено тъжно, изпитателно тъжно и… му протягаше ръчичката си. Протягаше му я всякога, в който крясъкът на Владимир Владимирович разцепваше пустотата, тъй като той не можеше, не можеше, не можеше повече-е-е-е!

И ето той също се протягаше и – необикновено – въпреки като че ли ръчичката да се виждаше в друго измерение, той успяваше да я хване. За момент усещаше цялата ѝ осезателност и блажена студенина. Хващаше ръчичката на детето, напрягаше се и… в идващия момент тя го изпускаше. Защото по какъв начин би могла да го удържи, камо ли пък да го изтегли от тук тази толкоз слаба, толкоз нежна детска ръчица? И Владимир Владимирович още веднъж потъваше в нетърпимата горещина, започваше още веднъж да се задушава в нея, до момента в който не доближаваше до неможенето повече да устоя и до крясъка. И тогава детенцето още веднъж се „ прожектираше “ горе и ръчичката му отново се протягаше, той отново я улавяше, и тя отново го изпускаше…

– Какво е това-а-а-а (Что это такое-е-е-е) – чу се (чу ли се?) да извиква Владимир Владимирович (ако в нетърпимата му тъга въобще можеше да става дума за разнообразни моменти). Но наподобява в действителност би трябвало да е било миг, тъй като от задушаващата безконечност ненадейно го облъхна някакъв, о, да, същински студ и не, не от въздушно придвижване – тук изобщо нямаше въздух, а студ от някакво… наличие. И ужасно, и невидимо, и грамадно наличие.

Калин Янакиев, портал Култура

– Какво е това ли? – чу глас Владимир Владимирович, без да може да осъзнае къде точно го чува – до себе си или в себе си, или над себе си. – Какво е това ли? – изрече гласът – ще ти кажа. Това е едно малко детенце, което се беше родило в Днипро, в Украйна. Беше преди малко навършило пет годинки, когато стартира войната – твоята война. И то, което преди този момент си имаше там стая с доста играчки, легълце до стената, нашарена с цветчета и ги разглеждаше заран като се разсъни, когато стартира твоята война, три-четири пъти дневно тичаше, хванало се с смут за ръката на майка си към подземното укритие, където прилепено до нея слушаше страшния екот на ракетите и сърцето му биеше, биеше. Да, това беше ден след ден и ставаше все по-страшно. Ужасът на детенцето растеше и то към този момент не можеше да го устоя. Не можеше тъй като ужасът беше безконечен. За него беше точно без-краен. И тъй като беше безконечен, а безкрайността няма край, сърчицето му, което не можеше да устоя до безкрайност, се пръсна и то умря – там в скута на майка си, в подземното укритие. Та ти си тук, където тъгата няма край, тъй като и за неговата тъга нямаше край. И знаеш ли – тъй като това тук е след нямането на край, единственият метод да му се тури край е то, това дете да те изтегли от тук, от без-края.

– Но по какъв начин може да стане това – извика Владимир Владимирович (прохладата от незримото наличие, осъзна той, му бе дала опция да стартира да мисли и да говори) – по какъв начин когато ръчичката му е толкоз слаба, когато е ръчичка на дете, а аз…

– Е, таман тъй като това е единственият метод да излезеш отсам, ти в никакъв случай няма да излезеш – отвърна му гласът. Както единственият метод да не бе пристигнал тук, беше сърчицето на това дете да не се беше пръснало. Но то се пръсна и това също в никакъв случай към този момент няма да стане нестанало.

– Значи ли това, че тук е пъкълът? – въздъхна Владимир Владимирович – това ли искаш да ми кажеш?

– Да, това е пъкълът – отвърна наличието.

– И аз съм в него поради това детенце? Именно поради това детенце?

– Заради него, да – чу още веднъж гласа Владимир Владимирович.

– Искаш да ми кажеш, че съм в пъкъла таман поради него, единствено поради него? Но толкоз доста хора също умряха. Толкова много…

– Да, само че знаеш ли ти какъв брой доста условия трябваше да се изпълнят, с цел да се роди това детенце? Колко условия на изискванията, обусловили изискванията, с цел да се стигне до появяването точно на това детенце? Ще ти кажа – без-крайно доста, тъй като всяко изпълнило се за неговото раждане изискване, е изисквало да се извърши изискването за него, а за него – неговото изискване и т. н. до безкрайност. И ето: тази безконечност – обръщам ти внимание – без-крайност се бе изпълнила. Детето се роди, а ти унищожи тази изпълнила се безконечност и тя в никакъв случай, в никакъв случай повече няма да се извърши. Малко ли ти се коства това? Е, за тази безконечност ти си безконечен дебитор. Дори единствено за нея.

– Аз обаче бях сигурен – продължи да приказва Владимир Владимирович – че всичко това са религиозни мечти. Не подозирах, че са правилни. Пък и в никакъв случай, ще признаеш, вие, отвъдните сили не ми дадохте явен знак, че в действителност ви има. Казвате ми го едвам в този момент, след всичко. Колко пъти съм виждал мъртъвци и съм виждал, виждал съм, че те към този момент изобщо не съществуват. Че са чисто и просто месо – развалящо се, разкапващо се месо. Всичко е единствено до момента в който съществуваме, след гибелта няма битие. Виждах го ясно и по тази причина споделях, че светът няма за какво да съществува, в случай че ние не сме спечелили в него. Бях сигурен в това, науката ми го споделяше. Защо ме излъга тя?…

– Науката изобщо не те е лъгала, драги – прозвуча още веднъж гласът – след гибелта в действителност няма битие.

– Но тогава? – съвсем заекна Владимир Владимирович…

– Какво тогава – отвърна му гласът – та ти и в този момент несъмнено не съществуваш. Не съществуваш откакто умря. Тук обаче изобщо не става дума за битие – за твоето или на детенцето, чието сърчице се пръсна. Става дума за истината. А тя е нещо друго.

– Как по този начин друго? – продължи да заеква Владимир Владимирович.

 

– Ще ти кажа – изрече гласът – съществуват ли през днешния ден, да речем, Моцарт или Бетовен? Много от дълго време не съществуват и даже прахуляк от тях не е останала. Съществуват ли по-нататък хилядите, които са слушали тяхната музика? Отдавна не съществуват и скоро, доста скоро няма да съществуват и още хиляди, които я слушат през днешния ден. Тя обаче – самата музика, която са сътворили, съществува ли? Нещо повече, ще те попитам – когато на следващия ден на този свят се тури край и към този момент няма да има уши, които биха могли изобщо да слушат, няма да има въздух, в който въобще да може да звучи каквото и да било звучащо, тези гениални нанизи от тонове ще престанат ли да бъдат гениални? Разбира се, че не. Защото те са гениални, тъй като това че са гениални е истина, без значение дали тази истина има или изобщо би могла да има битие? Ще ти го кажа и по-просто: когато на целия този свят се тури край и към този момент нищо, безусловно нищо няма да съществува, две и две ще престане ли да е четири? Разбира се, че не, тъй като това е истина. И всички неща съществуват краткотрайно, само че истината си е истина. А тъкмо по този начин е истина и че това, което извърши ти е зло. И ето – в този момент я има единствено тази истина. А истината за злото е следната: то е това, което не би трябвало, абсолютно не би трябвало да бъде – даже когато е осъществено не би трябвало да бъде. Затова то би трябвало да изгори – това е истината. Истината обаче е и че в случай че то успее да изгори към този момент няма да има значение, че то, не трябващото да бъде, бе сторено. А това не е истина. Не може да престане да има значение, че сърчицето на детенцето се пръсна от смут. Ето за какво това, че сърчицето му се пръсна, ще изгори и същевременно… това че то се пръсна, в никакъв случай няма да изгори. Това е истината. И двете са истина. Или което е същото: то в никакъв случай няма да изгори, тъй като няма да изгуби значение, че то стана и в същото време постоянно ще изгаря, тъй като в никакъв случай няма да може и да остане откакто не биваше да стане. А що е това постоянно да изгаря и в същото време в никакъв случай да не изгори? Не е ли това, което е с теб в този момент, Владимир Владимирович? И назад: това детенце не биваше да умира, само че – заради тебе – то умря. Ето за какво то не може да остане мъртво и в същото време не може и да се върне в съществуването, с цел да те избави от дълга ти. Това е истината. И тя е – и за теб и за него. Въпреки че, да – както казваш, вие не съществувате. Истината обаче съществува и съществува постоянно, както две и две ще е четири и когато нищо към този момент няма да съществува.

След тези думи хладината на незримото наличие отново така ненадейно изчезна и Владимир Владимирович още веднъж бе налегнат от страховитата жега; съзнанието му угасна, сивата пелена над него още веднъж се похлупи. Той не помни всичко станало край него доскоро и когато за следващ път изкрещя и съзря над себе си протегнатата детска ръчица, хвана се конвулсивно за нея, а тя… за следващ път го изпусна.

 

Калин Янакиев,