Повторното завладяване на Афганистан от талибаните е горчив епилог за

Повторното завземане на Афганистан от талибаните е горчив завършек за двадесетгодишното наличие на Съединени американски щати и съдружниците от НАТО във въпросната страната. За да се стигне дотук обаче, има редица аргументи. Някои от тях от същностно, други – от второстепенно естество (като преустановяването на американските бомбардировки по цели на талибаните и сериозно слабата мотивация за бойни дейности на афганистанските сили за сигурност). Една от главните аргументи от същностен темперамент за сходно развиване на събитията бе композиция от неточности, позволени от последните две американски администрации. Предишната на Доналд Тръмп, която водеше гнила дипломация с талибаните, както и настоящата, лидирана от Джо Байдън, която показва недостиг на водачество и съответна преценка за протичащото се на терен. По отношение на Доналд Тръмп, неговата администрация пое обещанието Алиансът да изтегли военните си контингенти от Афганистан, само че без в подмяна да е получила ангажимент за помирение сред талибаните и управляващите в Кабул. А такова стичане на договарянията означаваше следното: (1) до момента в който няма помирение, войната е главното средство, а самодейността в нея, както се видя последните месеци, е на страната на талибаните против силите на локалното правителство; (2) талибаните не можеха да договарят от позицията на силата с Вашингтон, само че тъкмо от позицията на силата им предстоеше да водят диалози с Кабул (а бъдещето на Афганистан трябваше да бъде контрактувано точно сред ислямистите и формалните власти); (3) за какво талибаните да вършат отстъпки в границите на договарянията с локалното държавно управление, когато още преди този момент те са получили от американците това, което желаят най-вече – отдръпването на войските на НАТО? По отношение на Джо Байдън, очевидно е, че актуалната американска администрация нито съумя да планува нуждата от незабавна евакуация, нито се оправя в нейното настоящо осъществяване (Пентагонът самичък си сложи за цел да бъдат евакуирани сред 5000 и 9000 души дневно, от постигането на което е към момента далеч). В допълнение, Байдън взе решението да отсрочи с няколко месеца плануваното овакантяване на силите на Алианса, което, в случай че не е ясно какви стратегически активи донесе на НАТО, то сигурно послужи на талибаните като оправдание, с цел да предизвикват военната си акция в страната, обвинявайки Съединени американски щати, че Вашингтон е нарушил съглашението от Доха. Но може би като венец на несполуките в преценката на сегашната администрация по отношение на протичащото се в Афганистан са думите на Джо Байдън, произнесени единствено преди месец и половина, съгласно които „ вероятността, че талибаните ще прегазят всичко и ще имат цялата страна е извънредно невероятна ”. Та, най-директният отговор на питането за какво се стигна до тези апокалиптични картини на интернационалното летище „ Хамид Карзай ” в Кабул е, че това е акумулация на неточности от страна на самите американци. Но аргументите за контрола на Афганистан от страна на талибаните надалеч не се изчерпват с това. Другата такава от същностен темперамент е дългогодишната поддръжка, която Исламабад (и съответно Междуведомственото разузнаване на Пакистан, ISI) оказва на талибаните. И в случай че измежду самите талибани има разнообразни ползи и лобита, в това число такива на прилежащите на Афганистан страни, то една формация в границите на талибаните – мрежата на Хакани – постоянно е възприема за продължението на ръката на Пакистан на територията на Афганистан. В продължение на десетилетия Исламабад се опитваше да практикува двойна игра сред талибаните, от една страна, и американците, от друга (това бе една от аргументите, заради които през 2018-та година Тръмп упрекна Пакистан, че от тях Съединени американски щати не получават „ нищо, само че неистини и измама) ”. С оглед на дългогодишните вложения, които Исламабад е влагал в талибаните – от образованието до снабдяването с оръжие - настоящият процес на събитията в Афганистан прави Пакистан една от немногото удовлетворени страни.   Успоредно на това, през последните години Русия също изигра своята роля, тъй че талибаните да преодолеят своята изолираност и да си обезпечат някакво дипломатическо маневриране (Иран е различен образец в тази посока). За задачата Москва инициира два вида мероприятия с ислямистите. Едните бяха конгреси с друго и необятно посланичество, чиято цел бе огромната полемика за примирието в Афганистан и бъдещето на страната. А другите бяха двустранни срещи сред ислямистите и разнообразни представители на съветската власт, които касаеха по-скоро приемането на гаранции за сигурността както на съветски републики като Чечения и Дагестан, по този начин и за тази на страните от Централна Азия, с които Русия е сътрудник в Организацията на контракта за групова сигурност (Таджикистан, Киргизстан и Казахстан). В този аспект става дума за транспорт на ислямски фундаментализъм и опиати. Добавете към тази дипломатическа интензивност на Москва и онази на Пекин: преди няколко седмици се състоя среща в Тянцзин сред китайския външен министър Ван И и делегацията на талибаните, водена от Абдул Гани Барадар. В допълнение на външно-политическата легитимност обаче Китай може да обезпечи на ислямистите и стопански запас – било посредством инфраструктурни планове (във Ваханския кулоар или свързването на Афганистан към Китайско-Пакистанския стопански коридор), било посредством създаването на добива на потребните изкопаеми, с които е богат Афганистан (Китай към този момент има опит, въпреки и не обезателно добър, в този отрасъл, в тази страна). На фона на тези дипломатически и стопански „ малки врати ”, които Москва и Пекин отваряха пред талибаните, политиката на наказания на Съединени американски щати и съдружниците, както и заканите на страните членки на НАТО, че те няма да признаят държавно управление, пристигнало на власт посредством мощ в Кабул, имаха незадоволително значение.  Да се сложи под карантина и в изолираност формация, която има диалог с Москва и бизнес с Пекин, е в действителност мъчно. Но в случай че американците си бяха изиграли картите вярно (при това, имаха 20 години да го направят), нямаше да има толкоз огромно значение какво вършат през днешния ден Руската Федерация и Китай. Вместо това, Вашингтон не просто загуби войната в Афганистан, само че изпитва компликации и в евакуацията на достолепието си оттова. *** доктор Мартин Табаков е ръководител на Института за дясна политика. Бивш консултант към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов