Повечето съвременници имат в главите си твърде опростена версия за

Повечето съвременници имат в главите си прекомерно опростена версия за научната гражданска война и откриването на главните обстоятелства за устройството на света. Те считат, че в продължение на хилядолетия хората са си мислили, че Земята е в центъра на Вселената, само че след това се появил един Николай Коперник, който почнал да учи противоположното. Тесногръдите попове не му повярвали и го репресирали. После се появил и Галилео, който е учил хората, че Земята се върти, заради което църквата го подложила на инквизиция. Накрая откакто получил присъда споделил: “И въпреки всичко тя се върти! ”. Дълги години необразованите свещеници оспорвали научните обстоятелства, само че най-после учените победили.

Но това е много неточна визия за историята на науката. В днешната публикация ще ви опиша за какво е лишило толкоз хилядолетия на човечеството да разбере, че Земята е тази, която се върти към Слънцето, а не противоположното.

Противно на това, което може би си мислите, хелиоцентричният модел не е бил непознат на човечеството още от дълбока античност. Вярно е, че авторитетните гръцки философи Платон и Аристотел са били геоцентрици. В Аристотеловата галактика сферичната Земя се намира в центъра, до момента в който другите небесни тела обикалят към нея в границите на своите небесните сфери. Аристотел е вярвал, че Луната се намира върху най-вътрешната сфера и съприкосновението й с обсега на Земята е повода за нейните тъмни петна. Устройството на системата е било обяснявано чрез свойствата на петте детайла: земя, вода, въздух, огън и звезден етер. Аристотел е постулирал, че Земята е най-тежкият детайл, а водата се разполага в кръг към нея. Огънят и въздухът имат свойства да вървят нагоре, като огънят е по-лекият от двата детайла и надлежно най-външен. Отвъд сферата на огъня се намират твърдите сфери от етер, където са вградени небесните тела. Аристотел е бил на мнение, че планетите и останалите тела са построени напълно от етер.

Но различен гръцки мъдрец на име Аристарх (310-230 година прочие н.е.) е бил хелиоцентрик. Той пръв предложил, че Земята се върти към Слънцето. Тогава за какво античният свят е възприел възгледите на Аристотел, а не на Аристарх, още повече, че тогава не е имало репресираща черква? Истината е, че хелиоцентричният модел е имал доста проблеми, които мъчно могли да бъдат позволени с технологиите отпреди 1500-тната година след Христа. Аргументите на Аристарх били отхвърлени от останалите философи заради три аргументи:

1. Ако Земята обикаля към Слънцето, това значи, че тя е в придвижване. Но преди откриването на законите на Исак Нютон (1642-1727 г.) от класическата механика е било доста мъчно да си показа човек, че даден обект може да се движи, без да бъде усетен със сетивата. Как може Земята да се движи, без да усещаме нищо?

2. Ако Земята обикаля към Слънцето, тогава би следвало да можем да следим изместването на звездите – така наречен паралакс (термин, който характеризира забележимото изместване на ситуацията на един следен обект, дължащо се на неговото наблюдаване от две разнообразни точки). Астрономите на антична Гърция не са знаели, че звездите се намират на големи дистанции. Поради незадоволителното развиване на технологиите първият паралакс е бил открит чак през 1838 година от Фридрих Бесел. На базата на паралакса Бесел пръв съумял да мери тъкмо дистанцията от Слънцето до друга звезда.

3. Геоцентричната концепция е изглеждала по-привлекателна и естествена за философите (източник).

Безспорно индивидът, който изиграва решаваща роля за одобряването на геоцентричния, а не на хелиоцентричния модел, това е римският математик, астроном, географ и астролог Клавдий Птолемей (100-170 година сл. н.е.). Птолемей за пръв път облича геоцентризма в сериозна математика. Нещо повече – той написва сериозен теоретичен етюд, който носи името “Алмагест ” и е разграничен на 13 книги. Птолемеевият труд е най-сериозният енциклопедичен труд, обхващащ столетни знания на антични гърци и римляни и точно това достолепие го прави толкоз решителен, с цел да дефинира образа на астрономията за хилядолетия наред. Въпреки че огромната библиотека в Александрия е опожарена през 272 година сл. хр., трудът на Клавдий Птолемей оцелява. Църквата асимилира неговия модел дружно с космологията на Аристотел и дефинира насъбраните астрономически познания до тогавашния миг за теория.

Ето по какъв начин наподобява нашата Слънчева система съгласно Птолемей: Земята е наоколо до центъра на Вселената, а самият център е една точка в съседство до нея (противно на названието геоцентризъм), която се назовава ексцентрика и към която обикалят Луната, Меркурий, Венера, Слънцето, Марс, Юпитер и Сатурн. Геоцентризмът има една доста сериозна компликация: като предписание планетите се движат в източна посока върху нощното небе, само че понякога се връщат на запад, преди още веднъж да поемат на изток. Това се назовава ретроградно придвижване (източник). Как бихме могли да разбираем явлението?

Решението на Клавдий Птолемей е да създаде система от кръгове. Те се назовават епицикли и деференти. Главната орбита е деферент, дребната е епицикъл. Системата е много комплицирана – нужни са 28 епицикли, с цел да се обяснят придвижванията на съответната планета. Как е могъл Птолемей да схване такова сложно пояснение? Изглежда, че той е бил наясно, че планетите са много по-близо до Земята от неподвижните звезди, само че е вярвал в постулираното от древногръцките философи съмнение за съществуването на кристални сфери, към които са приковани небесните тела. Птолемей е предположил, че оттатък сферта на неподвижните звезди се намират други сфери, които завършват с primum mobile – “двигател ”, който задвижва цялата Вселена.

Основните детайли от Птолемеевата астрономия, която демонстрира планета върху епицикъл (малък пунктиран кръг), деферент (голям пунктиран кръг), ексцентрика ( X ) и еквант (•)

Моделът е много комплициран, само че все пак съставлява първото в историята на човечеството съществено математическо пояснение на структурата на света. Църквата го възприема в продължение на повече от хилядолетие. Тук би трябвало да подчертаем, че въпреки и да наподобява остарял за актуалната просвета, птолемеевият модел може да разказва много тъкмо планетарните придвижвания и да оказва помощ за правенето на звездни карти.

В началото на 16-ти век Николай Коперник разгласява своя първи хелиоцентричен модел, базирайки се на Аристарх и на някои философи от ислямския свят. Към 1514 година той разпраща своите първи съчинения до близки астрономи и учени. Първата му обява е много къса – 40 страници, в които са разказани общите правила на хелиоцентризма: В центъра на Земята лежи центърът на лунната сфера, останалите сфери се въртят към Слънцето, дистанцията сред Земята и Слънцето е доста по-малко от това сред Слънцето и останалите звезди, звездите са неподвижни и отдалечени, заради което паралакс не се следи. Oт 1532 година нататък Коперник събира материали за своя огромен труд De revolutionibus orbium coelestium, само че се въздържа да го разгласява до 1542 година, тъй като се опасява да не бъде непризнат от църквата.

Изненадващото е, че макар страховете на Коперник, той не е жигосан. Получава единствено умерено опетняване от някои религиозни водачи (източник). Причината за това относително “радушно ” приемане е, че към това време хелиоцентричната доктрина продължава да звучи неубедително и се възприема като една от многото теории за устройството на света. Коперник към момента се придържа към вижданията на Аристотел, че планетите се движат по кръгови орбити (докато в действителността те са елипси) и също се базира на епицикли и деференти, с цел да изясни ретроградните придвижвания. На процедура хелиоцентризмът на Коперник е даже по-сложен за времето си от геоцентризма на Птолемей (източник), заради което не може да бъде взет насериозно. Църквата към този миг още не демонстрира сериозен интерес. Коперник е почитан астроном, е, хубаво, има си някои ексцентрични визии за времето си, само че кому пречат? Едно потомство по-късно Йохан Кеплер (1571-1630) пази Коперник не въз основата на физиката и на математиката, а на богословието – той споделя, че тъй като синът на Бог е в центъра на християнската религия, а не бог-Отец, по този начин и Слънцето би трябвало да е в центъра на Вселената (източник). Проблемите с църквата и главоболията за астрономите почват години по-късно – едвам след наблюденията на Галилео.

Заслугите на Кеплер са за това, че се сеща пръв да употребява елипси за орбитите на планетите и по този начин отстрани потребността да се употребяват епицикли. Той е възпитаник на Тихо Брахе, а Тихо Брахе (1546-1601) е първият астрономически наблюдаващ в актуален смисъл – той построява Датската обсерватория, в която се употребяват секстанти, тъй като телескопите към момента не са измислени. С помощта на математически калкулации Брахе потвърждава, че Слънцето е по-далече от Луната.

И най-после стигаме до Галилео Галилей (1564-1642), с който проблемите стартират. Но в тази история има нюанси, които мъчно се вписват в общите клиширани показа.

Започва се с откриването на телескопа. Галилео не е тъкмо негов откривател – още през късното лято на 1608 година стартира разпространяването на дребни далекогледи в Европа (източник). Тези далекогледи усилват отдалечените обекти едвам няколко пъти, само че това е задоволително за Галилео да стъпи върху дизайна и да го усъвършенства. Резултатът от модерна позиция не е изключително замайващ – конструираният първи телескоп може да усилва обектите до 10 пъти. С този телескоп Галилео стартира да следи Луната и това довежда до цялостна гражданска война в астрономията.

Можете да си визиите какъв е шокът, когато Галилео вижда, че Луната е (по неговите думи) “неравна, груба, цялостна с дупки и хълмове ”! Но това е единствено началото – на 7-ми януари 1610 година астрономът насочва своя нов и по-мощен телескоп, увеличаващ обектите до 30 пъти, към планетата Юпитер. Там намира три дребни, ярки “звезди ”, за които през днешния ден знаем, че са луни (т.нар. Галилееви спътници). Едната е на запад, другите две – на изток, само че всички подредени в права линия. На идната вечер той още веднъж следи планетата и вижда трите звезди от западната част на планетата – само че отново в права линия. Галилео разгласява наблюденията си в дребната брошура Sidereus Nuncius през същата 1610 година.

Така Галилео, който в началните стадии от кариерата си е геоцентрик, се обръща към хелиоцентризма, разказан по-рано от Коперник. През 1615 година един доминикански духовник подава документално недоволство против Галилео, а различен се обръща персонално към инквизицията. Монасите упрекват учения, че вярванията му в хелиоцентризма опонират на Библията, например на чудесата съгласно библейската книга Исус Навин 10:12-13 (източник).

Към този миг инквизицията стартира за пръв път да се тормози по отношение на набиращото последователи течение на хелиоцентризма. Свикан е съвет от богословски специалисти, които преглеждат в детайли хелиоцентричната концепция и на 24-ти февруари 1616 година вземат решение, че е неправилна от философска позиция и заради това еретична. На 26-ти февруари кардинал Робърт Белармин се среща скрито с Галилей и го предизвестява, че църквата има желание да оповести хелиоцентризма за разкол и следователно би било невероятно той да бъде защитаван и подкрепян. Галилео се преценява с църковните рекомендации. През 1616 година църквата публично не разрешава книгата на Коперник.

Въпреки това след няколко ремонти, които подсигуряват, че теорията за хелиоцентризма ще бъде показана просто като една от многото, а не като безапелационна истина, църквата дава благословия да разгласява творбата на Коперник още веднъж през 1620 година (източник).

Галилео Галилей мълчи до 1623 година, когато е определен нов папа – Урбан VIII. След близо десетилетие работа, през 1632 година разгласява съчинението “Диалог сред две международни системи: птолемеева и коперникова ”. Аргументите в интерес на хелиоцентризма са повече от тези в интерес на геоцентризма, въпреки и да не може да се потвърди изрично нито една от двете. Като умозаключение Галилео доближава до извода, че придвижването на Земята е по-вероятно да е правилно. Книгата на Галилео е написана на сдържан език, само че през 1633 година инквизицията още веднъж приканва учения на правосъден спор. Галилео е разгласен за отговорен “в съмнение за разкол ”, за това, че пази придвижването на Земята и че отхвърля престижа на Библията.

“Подозрение за разкол ” е относително лека присъда. Ако е бил упрекнат във “формална разкол ”, той е щял да бъде изгорял на клада. Галилео се отървава единствено с домакински арест и възбрана на неговата книга.

Към момента на осъждането Галилео е към този момент 70-годишен и прекарва остатъка от живота си в комфортна вила (източник). Иначе се смята, че изразът “И въпреки всичко тя се върти ” е легенда, зародила вследствие на по-късни сантиментални показа. Няма данни, че Галилео в действителност е изговарял сходни думи. В интерес на обективната истина можем да кажем, че през последващите епохи правосъдните разногласия против Галилео са били много опростявани и раздухвани, най-много под въздействието на късни просвещенски философи като Волтер. Модерни откриватели считат, че разногласието сред Галилео и църквата не може да се сведе единствено до спор сред попска назадничавост и теоретичен напредък, само че в него са играели роля и дворцови интриги и метафизичен издребнявания.

Истинската заслуга на Галилео е в неговите изобретения – телескопи, компаси, микроскопи. Те водят до цялостна гражданска война в науката и дf следващо одобряване на откритието, че Земята се върти към Слънцето.

Век по-късно, през 1744 година, църквата анулира възбраната за “Диалог сред две международни системи: птолемеева и коперникова ” и книгата още веднъж излиза на бял свят. А през 20-ти век папа Пий XII, а след това и Йоан Павел II публично излизат с изказване, че съжаляват за това по какъв начин църквата се отнесла с Галилео.

Защо Галилео заобикаля ориста на Джордано Бруно, който е изгорял на клада през 1600 година? Бруно е забавна историческа персона – считан е от някои модерни популяризатори като Нийл деГрас Тайсън за учредител на актуалната астрономия, тъй като е харесвал схващанията на Коперник и е вярвал, че Вселената е безкрайна, както и че звездите са далечни слънца. И все пак той е наказан 10 години преди изобретяването на галилеевия телескоп, който удостоверява хелиоцентричната доктрина.

Тук би трябвало да подчертаем, че Бруно не е първият мъдрец, който е смятал, че космосът е безконечен. За пръв път концепцията се появява в творбите на Николай Кузански век по-рано, който обаче ги разгласява в границите на католическия мироглед и заради това не е подложен на гонения. Бруно е описван най-вече като човек с богословски ползи, до момента в който неговите способности в региона на физиката и астрономията са по-слаби. Това, че е вярвал в други обитаеми светове, е единствено част от историята. Джордано Бруно е отричал божествеността на Христос, непорочното зачатие на Дева Мария, отричал е превръщането на знаците на причастието, хляба и виното, в плът и кръв, и също така (изненада!) е смятал, че животните и другите предмети (включително Земята) имат душа. Вярванията на Бруно за устройството на космоса са били плод на философските и религиозните му визии, а не на измервания и проучвания. Можем да кажем, че Бруно е страдалец за религиозната независимост и за плурализма на отзиви, само че не и страдалец в името на астрономията. Нещо повече – другите астрономи като Кеплер и Галилео не са имали високо мнение за него, дори Кеплер е изразил мнение, в което обществено оборил концепциите на Бруно (източник).

Всичко това демонстрира, че историята на науката е много по-сложен предмет, в сравнение с си мислим, и мъчно може да бъде опростена, изключително до циркулиращите в съвремието митове.

Харесвате ли публикациите на КОСМОС БГ? Подкрепете блога в Patreon!