Повечето родители искат децата им да са успешни в живота

Повечето родители желаят децата им да са сполучливи в живота и по тази причина ги учат на държание, което считат, че ще им обезпечи ярко бъдеще. Но това, което научих, до момента в който върших изследвания за книгата си „ По следите на щастието “, е, че доста от необятно публикуваните теории за това кое дефинира триумфа са в действителност нездравословни.

Да, те могат да доведат до триумф в кратковременен проект, само че в последна сметка, съвсем постоянно се стига до прегаряне и в действителност – по-малко триумф.

Ето няколко от най-вредните неща, на които учим децата си, и какво в действителност би трябвало да им споделяме:

1. Какво споделяме на децата си: „ Мисли за бъдещето! “.

Вместо това: „ Живей и работи в този момент “.

Човек, който от самото начало е ангажиран с мисли за бъдещето (например по какъв начин да получи отлични оценки или да постъпи в университет), изпитва сериозен стрес.

А когато някой е в непрекъснат стрес, това се отразява на неговото здраве и интелектуални качества (нарушават се функционалностите на вниманието и паметта). Получава се по този начин, че в случай че сме прекомерно съсредоточени в бъдещето, нашата продуктивност понижава.

Децата, които са научени да живеят в сегашното, се усещат щастливи. А когато хората изпитват благополучие, те стартират да учат по-бързо, да мислят по-креативно и по-бързо да вземат решение поставените задания.

Положителните страсти ни вършат по-малко податливи на напрежението, оказват помощ ни да се оправяме по-леко с проблемите и да не се предаваме след неуспех.

Разбира се, децата би трябвало да умеят да си слагат цели и да ги реализират. Но не би трябвало непрекъснато да подсещаме на детето коя е идната точка от листата му. По-добре му помогнете с настоящата задача.

2. „ Всички се уморяват! Ако искаш да имаш повече – работи повече! “.

Вместо това: „ Да се почива, е значимо. Хайде да отидем на кино “.

Ученическите години, по принцип, са много стресиращи. Децата се тревожат за оценки, намират се под непрекъснатия напън на родителските упования.

Начинът, по който живеят възрастните, постоянно се отразява на децата: коства им се, че стресът е неизбежна част от сполучливия живот. Ние се претрупваме в границите на работния ден.

Нощем сме толкоз превъзбудени, че пием алкохол, сънотворни или успокоителни – единствено и единствено да заспим. Това не дава добър образец на децата ни.

Децата не би трябвало да се учат по какъв начин да живеят в стрес, а по какъв начин да се оправят с него и да го заобикалят. Разбира се, ние не можем да променим житейските си условия или условията на работата си, само че можем да се научим да се оправяме с натиска.

Децата би трябвало да могат да привеждат своята нервна система в положение „ почини си и намерения “, а не в стресовото „ бори се или бягай “.

3. „ Не спри без работа ! “.

Вместо това:   „ Не е срамно да безделничиш “.

Не знам за какво всички повече ценят ярките позитивни страсти вместо сдържаните (като простичкото възприятие на мира и умиротворение). Мисълта, че би трябвало непрестанно да вършим нещо, трансформира нашия и живота на децата ни в изтощителен маратон.

Свободното време на децата е запълнено с всевъзможни извънкласни занимания и наложителни фамилни задължения. Ние просто не им даваме опцията да си отдъхнат.

Гениалните хрумвания идват най-често в моментите, в които не сме съсредоточени върху нещо съответно. Ето за какво те ни осеняват на необикновени места като под душа или до момента в който мием чинии да вземем за пример.

Нека да оставим децата на мира. Нека сами да вземат решение с какво желаят и с какво не желаят да се занимават. Децата са подготвени на игра във всяка обстановка – пред лекарския кабинет или по пътя към учебно заведение.

А в случай че решат, могат просто да почетат книга, да разходят кучето или да се потъркалят в снега. Това им оказва помощ да гледат на живота по-спокойно. Научете децата си да се отпускат.

Разбира се, ние сме длъжни да задаваме комплицирани задания на децата си, а те би трябвало да се учат да работят съзнателно и качествено. Но не трябва поради това да им лишаваме опцията да играят независимо, да бъдат уединено със себе си и да мечтаят.

Децата би трябвало да схванат: можеш да си благополучен просто тъй като си жив, а не наложително поради това, че си постигнал някакви цели.

4. „ Бъди най-хубавият! “.

Вместо това:   „ Човешко е да се бърка “.

Родителите постоянно категоризират своите деца единствено тъй като нещо им се отдава елементарно. Те поставят етикети: той е математик/художник/душата на компанията. Но този метод вкарва детето в рамки. Като резултат се поражда страхът да се опитва нещо ново.

Ако непрекъснато говорите на детето, че е състезател – надали то ще изиска да излезе от зоната си на комфорт и да отиде в театрално студио (а може би щеше да се осмели да го направи, в случай че не бяхте побързали да му кажете в какво съгласно вас е добро).

Оттук следват стрес и непрекъснат боязън да не сгреши. И твърдото разбиране – в случай че изпитвам компликации в нещо, това е, тъй като не ме бива изключително в тази област.

Но нашият разум е организиран по този начин, че има непрекъсната потребност да учи нещо ново. И до момента в който сме млади, да се учим от личните си неточности, е два пъти по-ефективно. Затова, вместо единствено да подчертавате мощните страни на детето си, му обяснете, че може да се научи на всичко , стига да постави старания.

Трябва да му кажете, че неуспехът не е вечно, просто би трябвало да опита още веднъж. Така то ще е въоръжено и няма да се опасява от грешките , а ще се отнася към тях като към краткотраен резултат (макар и отрицателен).

5. „ Познавай слабостите си. Не се размеквай “.

Вместо това: „ Отнасяй се добре към себе си “.

Често си мислим, че рецензията е потребна за самоусъвършенстването. И до момента в който самопознаването е в действителност значимо, родителите несъзнателно учат децата си да са прекомерно сериозни към себе си.

Ако родител каже на детето си, че би трябвало да е по-общително, то може да го изтълкува като рецензия към неговия по-затворен темперамент.

Изследванията потвърждават, че самокритиката в действителност е доста близка до самосаботирането. Тя ви държи фокусирани върху това, което не е в ред с вас, и надлежно понижава увереността ви.

Кара ви да се страхувате от неуспех , което пък оказва въздействие на представянето ви – предавате се по-лесно, грешите при вземането на решения. Колкото по-самокритични сте, толкоз по-вероятно е да сте тревожни и депресирани пред лицето на провокациите.

В место това родителите би трябвало да окуражават децата си да умеят да си съчувстват – в моменти на крах или болежка да се отнасят към себе си като към другар. Това не значи, че би трябвало да се глезят или да си търсят невалидни извинения, когато са създали пакост.Просто би трябвало да не са прекомерно строги към себе си.

Ако едно дете осъзнава, че е срамежливо, може да си каже, че това е обикновено и че неговият темперамент просто не е толкоз отворен като на някои други. То може да си сложи дребни цели по пътя към смяната. Това умерено отношение към неговите особености ще му разреши да се оправя с неприятности, да развие обществените си умения и да се учи от грешките си.

6. „ Светът е грубо място – мисли единствено за себе си “.

Вместо това:   „ Помагай на другите, без да чакаш нищо в подмяна “.

Още от детството ни нашите обществени връзки оказват голямо въздействие върху здравето, щастието и даже дълголетието ни. Добрите и близки връзки с другите хора са жизненонеобходими за нашето благоденствие. А от него зависят интелектуалните ни качества.

В книгата на Адам Грант „ давай и вземай “ има следната теза: в случай че проявявате съчувствие към другите и строите постоянни връзки с тях, а не се съсредоточавате единствено върху себе си, в последна сметка, ще се окажете по-успешни (ако, несъмнено, не позволите на хората просто да се възползват от вас).

По природа децата са цялостни със съчувствие и добрина. Но Джиг Туенг в своята книга „ Поколение Я “ приказва за това, че в наши дни даже младежите са прекомерно затворени в себе си.

И е доста значимо от най-малка възраст да поддържаме и развиваме вроденото предпочитание да се грижим за възприятията на другите хора.

Нашият свят е фактически нечовечен, само че ние бихме могли да го създадем най-малко малко по-добър. Просто би трябвало да научим децата да се схващат между тях, а не да се конкурират за вниманието и похвалата на възрастните.

Инфо: