Любовта започва от нас
Повечето хора имат вяра, че любовта е въпрос на случайност – нещо, което се случва в случай че имаш шанс. Често слушам изрази като: „ Все нямам шанс да попадна на верния човек ”; „ Нямам шанс да се срещна със почтен мъж ”; „ Не случих на брак ” или „ Само да срещна подобаващия сътрудник, тя любовта ще си пристигна от единствено себе си ”. Това е по този начин, тъй като любовта се възприема като нещо идващо извън. Търсим любовта отвън нас – желаеме да бъдем обичани.
Някъде бях прочела, че любовта е като самотна планинска хижа; човек намира там само това, което самичък е оставил. Това ни припомня, че може да получаваме единствено толкоз обич, колкото даваме. А ние не може да дадем повече, в сравнение с имаме. Колко имаме? Колко се обичаме?
Често търсим любовта в една връзка, тъй като не сме способни да обичаме себе си и се надяваме другия да го направи за нас. Често споделяме „ обичам те ”, което в действителност значи „ нуждая се от теб ” или „ не ме оставяй ”. Колкото по- мъчно имаме вяра на себе си, толкоз повече ни е боязън от самотата. Не инцидентно има и любовно отнемане, когато стои фиксацията върху един човек, като единствен за теб. Това се претърпява като голяма обич, а в действителност е „ патерица ” против самотата и нерешителност, че може да привлечеш различен сътрудник. Да, мъчно е да повярваш, когато нямаш религия на себе си. Тъй като светът отвън нас е единствено отражение на света вътре в нас, индивидът, който не се обича, отхвърля и непознатата обич. Той не знае по какъв начин да я одобри, по какъв начин да я разпознае.
Обичта към себе си стартира с това да се приемем безусловно такива, каквито сме, да кажем „ да ” на нашата действителност, да кажем „ да ” на нашите потребности и потребности, без значение другите какво мислят. Да се свържем със самите нас. Да изключим за малко мисленето си и да усетим от какво в действителност имаме потребност. Да кажем „ да ” на нашите стремежи и фантазии, да ги признаем пред себе си, без да разсъждаваме вероятни ли са. Да се усетим, че стоим на нашия път, а не на нечий непознат. Да поемем по този път, тъй като единствено когато се движим е допустимо да се преместим от едно място на друго. Когато сме на „ ти ” със своята същина, ние нямаме проблем да останем сами. Свободни сме от непознатата взаимозависимост и оценка, свободни сме от страха от занемаряване. Спокойни, уверени в себе си, уважаващи и обичащи се, едвам тогава ние можем да дадем същинска обич и независимост на индивида до нас. Тук се сещам за нашумелия филм „ Яж, моли се и бит ” и за дългия път на героинята към себе си. Тя потегли по него с рисунка от един шаман, който я показваше с четири крайници, с цел да е крепко стъпила на земята и с очи намиращи се не на главата, а на сърцето, с цел да гледа с него.
Естествено, в случай че не обичаме себе си, това не значи, че не може да срещнем сътрудник или към този момент не сме във връзка. Обикновено, необичащия себе си има потребност да „ залепва ” за другия, ревнува го без мотив, не схваща ползите на колегата, не зачита персоналното му пространство. Той самичък усеща своята нерешителност и липса на любов към себе си и това го кара да се опасява. Когато не обичаш себе си, елементарно правиш връзката си като център на своето битие, тъй като ти е мъчно да поставиш себе си там. Винаги в такива случаи самата връзка, динамичността й те кара да се промениш или тя се разпада, в някои случаи просто вегетатира.
Мисля, че пътя към себе си в никакъв случай няма край. Истината е, че без другия, без връзките ни надали бихме стигнали доста надалече. Това е по този начин, тъй като в любовта, постоянно срещаме сътрудник, който подхожда на някаква наша реалност. Много постоянно неговото държание, ползи или разлики отразяват в нас къде още не сме цялостни. Именно посредством другия претърпяваме доста отговори, които търсим и това ни трансформира, научавайки повече за себе си и ставайки по-зрели персони. Именно посредством другия, разбираме какъв брой значимо е да обичаме на първо място себе си.
Някъде бях прочела, че любовта е като самотна планинска хижа; човек намира там само това, което самичък е оставил. Това ни припомня, че може да получаваме единствено толкоз обич, колкото даваме. А ние не може да дадем повече, в сравнение с имаме. Колко имаме? Колко се обичаме?
Често търсим любовта в една връзка, тъй като не сме способни да обичаме себе си и се надяваме другия да го направи за нас. Често споделяме „ обичам те ”, което в действителност значи „ нуждая се от теб ” или „ не ме оставяй ”. Колкото по- мъчно имаме вяра на себе си, толкоз повече ни е боязън от самотата. Не инцидентно има и любовно отнемане, когато стои фиксацията върху един човек, като единствен за теб. Това се претърпява като голяма обич, а в действителност е „ патерица ” против самотата и нерешителност, че може да привлечеш различен сътрудник. Да, мъчно е да повярваш, когато нямаш религия на себе си. Тъй като светът отвън нас е единствено отражение на света вътре в нас, индивидът, който не се обича, отхвърля и непознатата обич. Той не знае по какъв начин да я одобри, по какъв начин да я разпознае.
Обичта към себе си стартира с това да се приемем безусловно такива, каквито сме, да кажем „ да ” на нашата действителност, да кажем „ да ” на нашите потребности и потребности, без значение другите какво мислят. Да се свържем със самите нас. Да изключим за малко мисленето си и да усетим от какво в действителност имаме потребност. Да кажем „ да ” на нашите стремежи и фантазии, да ги признаем пред себе си, без да разсъждаваме вероятни ли са. Да се усетим, че стоим на нашия път, а не на нечий непознат. Да поемем по този път, тъй като единствено когато се движим е допустимо да се преместим от едно място на друго. Когато сме на „ ти ” със своята същина, ние нямаме проблем да останем сами. Свободни сме от непознатата взаимозависимост и оценка, свободни сме от страха от занемаряване. Спокойни, уверени в себе си, уважаващи и обичащи се, едвам тогава ние можем да дадем същинска обич и независимост на индивида до нас. Тук се сещам за нашумелия филм „ Яж, моли се и бит ” и за дългия път на героинята към себе си. Тя потегли по него с рисунка от един шаман, който я показваше с четири крайници, с цел да е крепко стъпила на земята и с очи намиращи се не на главата, а на сърцето, с цел да гледа с него.
Естествено, в случай че не обичаме себе си, това не значи, че не може да срещнем сътрудник или към този момент не сме във връзка. Обикновено, необичащия себе си има потребност да „ залепва ” за другия, ревнува го без мотив, не схваща ползите на колегата, не зачита персоналното му пространство. Той самичък усеща своята нерешителност и липса на любов към себе си и това го кара да се опасява. Когато не обичаш себе си, елементарно правиш връзката си като център на своето битие, тъй като ти е мъчно да поставиш себе си там. Винаги в такива случаи самата връзка, динамичността й те кара да се промениш или тя се разпада, в някои случаи просто вегетатира.
Мисля, че пътя към себе си в никакъв случай няма край. Истината е, че без другия, без връзките ни надали бихме стигнали доста надалече. Това е по този начин, тъй като в любовта, постоянно срещаме сътрудник, който подхожда на някаква наша реалност. Много постоянно неговото държание, ползи или разлики отразяват в нас къде още не сме цялостни. Именно посредством другия претърпяваме доста отговори, които търсим и това ни трансформира, научавайки повече за себе си и ставайки по-зрели персони. Именно посредством другия, разбираме какъв брой значимо е да обичаме на първо място себе си.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ




