Откъс от „Библиотекарката от Сен Мало“ на Марио Ескобар
Повече за книгата прочетете тук ►
ПРОЛОГ
Уважаеми Марсел Зола,
Времето в никакъв случай не се грижи за никого. Хвърля котва сред нас и товари гърбовете ни, като че ли желае да ни унижи; забавя крачката ни и я прави несигурна и неуверена. Започваме бегом, само че лека-полека стигаме досега, в който не можем без опора. После, когато към този момент здравето и хубостта са ни напуснали, ни лишава последователно всичко, за което ни е грижа, същински значимото – хората, които обичаме. Първо бабите и дядовците, родителите, след това приятелите, а най-после, в случай че успеем да излъжем задоволително времето – личните ни деца.
Никой не е кадърен да победи господ Кронос. Никога няма спечелили. Като израстваме, ние губим живота си лека-полека, до момента в който в деня на гибелта ни всичко ни се лишава. Животът се движи към сигурността за загуба. Старостта не е течението на годините, а заличаването на всичко, което обичаме. Това следя във Вашите трудове: способността Ви да забавите неизбежния ход на времето. Затова обичам литературата: Кронос няма въздействие над нея. Думите на Платон, Аристотел, Сенека, Балзак, Толстой и всички писатели, които светът ни е подарил, са единствените способни да удържат чудовището, което гълтам всичко и го трансформира в пепел.
Аз съм ревнив обожател на книгите Ви. Има единствено три неща, които обичам в живота – обичания си брачен партньор Антоан, красивото населено място на Сен Мало и старинната библиотека, която ръководя. Хотел „ Десил “, в който се обитава библиотеката, е издигнат през 1628 година от Жан Грав от рода Лоне и брачната половинка му Бернардин Сер малко откакто 14 се женят. В него се ражда Андре Десил – героят от Нанси, а в този момент библиотеката съхранява най-старите и хубави книги в Сен Мало. Ще попитате за какво Ви описвам всичко това. Коя съм аз – библиотекарка от провинцията, която не е видяла доста свят и има тази остаряла постройка за свое кралство? И аз съм си задавала същия въпрос. Вероятно тъй като се влюбих в романа ви „ Бедата “, в неговото просто, само че сърцераздирателно изложение на разрушаването на града. Да, господин Зола – плаках на нещастието на героите Ви и ужасното заболяване на героинята Габриел, само че в този момент изживявам своето лично злощастие и това на Франция.
Възможно е да не повярвате на нещата, които съм напът да опиша, или, още по-лошо – да не Ви интересуват. Не го върша с желанието да напиша книга за любовния си живот и опустошителната окупация на Франция от германците; копнежът ми по-скоро е някой ден, когато хората възвърнат благоразумието си, да знаят, че единственият метод да се спасим от жестокостта, е да обичаме. Да обичаме книгите, да обичаме хората и даже и да ме помислите за луда, да обичаме враговете си. Несъмнено любовта е най-революционната постъпка и по тази причина най-преследваната и оскърбяваната. Все още отеква в главата ми онази трогателна фраза на Августин Блажени – „ Обичай и прави каквото си поискаш “.
Моето злощастие стартира в същия ден, в който и щастието. На нас, хората, постоянно ни е мъчно да приемем несполуките, като че ли се случват единствено на непознатите и нас в никакъв случай не могат да ни доближат. Същия ден, в който германците нападнаха Полша и насочиха оръжие към света в безмилостна война, Антоан и аз се оженихме в катедралата „ Сен Венсан “ в нашия прелестен град Сен Мало. Ето нашата история.
Жослен Ферек
ПРОЛОГ
Уважаеми Марсел Зола,
Времето в никакъв случай не се грижи за никого. Хвърля котва сред нас и товари гърбовете ни, като че ли желае да ни унижи; забавя крачката ни и я прави несигурна и неуверена. Започваме бегом, само че лека-полека стигаме досега, в който не можем без опора. После, когато към този момент здравето и хубостта са ни напуснали, ни лишава последователно всичко, за което ни е грижа, същински значимото – хората, които обичаме. Първо бабите и дядовците, родителите, след това приятелите, а най-после, в случай че успеем да излъжем задоволително времето – личните ни деца.
Никой не е кадърен да победи господ Кронос. Никога няма спечелили. Като израстваме, ние губим живота си лека-полека, до момента в който в деня на гибелта ни всичко ни се лишава. Животът се движи към сигурността за загуба. Старостта не е течението на годините, а заличаването на всичко, което обичаме. Това следя във Вашите трудове: способността Ви да забавите неизбежния ход на времето. Затова обичам литературата: Кронос няма въздействие над нея. Думите на Платон, Аристотел, Сенека, Балзак, Толстой и всички писатели, които светът ни е подарил, са единствените способни да удържат чудовището, което гълтам всичко и го трансформира в пепел.
Аз съм ревнив обожател на книгите Ви. Има единствено три неща, които обичам в живота – обичания си брачен партньор Антоан, красивото населено място на Сен Мало и старинната библиотека, която ръководя. Хотел „ Десил “, в който се обитава библиотеката, е издигнат през 1628 година от Жан Грав от рода Лоне и брачната половинка му Бернардин Сер малко откакто 14 се женят. В него се ражда Андре Десил – героят от Нанси, а в този момент библиотеката съхранява най-старите и хубави книги в Сен Мало. Ще попитате за какво Ви описвам всичко това. Коя съм аз – библиотекарка от провинцията, която не е видяла доста свят и има тази остаряла постройка за свое кралство? И аз съм си задавала същия въпрос. Вероятно тъй като се влюбих в романа ви „ Бедата “, в неговото просто, само че сърцераздирателно изложение на разрушаването на града. Да, господин Зола – плаках на нещастието на героите Ви и ужасното заболяване на героинята Габриел, само че в този момент изживявам своето лично злощастие и това на Франция.
Възможно е да не повярвате на нещата, които съм напът да опиша, или, още по-лошо – да не Ви интересуват. Не го върша с желанието да напиша книга за любовния си живот и опустошителната окупация на Франция от германците; копнежът ми по-скоро е някой ден, когато хората възвърнат благоразумието си, да знаят, че единственият метод да се спасим от жестокостта, е да обичаме. Да обичаме книгите, да обичаме хората и даже и да ме помислите за луда, да обичаме враговете си. Несъмнено любовта е най-революционната постъпка и по тази причина най-преследваната и оскърбяваната. Все още отеква в главата ми онази трогателна фраза на Августин Блажени – „ Обичай и прави каквото си поискаш “.
Моето злощастие стартира в същия ден, в който и щастието. На нас, хората, постоянно ни е мъчно да приемем несполуките, като че ли се случват единствено на непознатите и нас в никакъв случай не могат да ни доближат. Същия ден, в който германците нападнаха Полша и насочиха оръжие към света в безмилостна война, Антоан и аз се оженихме в катедралата „ Сен Венсан “ в нашия прелестен град Сен Мало. Ето нашата история.
Жослен Ферек
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ