Потиснати, нещастни и в лошо настроение… Кой не се е

Потиснати, нещастни и в неприятно настроение… Кой не се е чувствал по този начин? Това обаче напълно не значи, че сме заболели. Професорът по логика на психиката в Парижкия университет „ Дени Дидро “ и експерт по адиктология, Мишел Льожоайо, се наема да помогне на милиони хора по света да се преборят с пристъпите на потиснатост и подтиснатост. Ето някои от неговите размисли и препоръки, събрани в бестселъра му „ Лошото въодушевление – залог за здраве и жизнеспособност “ (Изд. „ Факел Експрес “)

(Night in Saint Cloud, 1890 by Edvard Munch, The National Gallery, Oslo, Norway)

Всичко, което би трябвало да знаем за нашата подтиснатост, с цел да се избавим от нея

„ За скърбите няма разтуха,
можем единствено да ги пренебрегнем…
… Животът, не го ли хванеш за гушата,
ще ти прегризе гърлото. “
♠ Стендал

Идваме на този свят с зов. Поемаме, крещейки, първата глътка въздух и животът ни във всяка една възраст ще ни дава мотиви за неодобрение и фрустрация, които би трябвало да се научим да преодоляваме. Няма нищо мъчително в разбора на тези мотиви. Запазваме желанието си да викаме и в него няма нищо обезпокоително. Ала когато разберем какво тъкмо значи всекидневната ни подтиснатост, ще намерим сила да я преодолеем.

Двете форми на меланхолията

Съществуват нежни меланхолии, в които се приютяваме, доставят ни изключително наслаждение и осмислят живота ни. Такава потиснатост, както доста хубаво е споделил Виктор Юго, е щастието да си печален. Но има и други положения, които спадат към същинската болежка. „ Клиничните “ меланхолии са заболявания, при които човек губи силата си, желанието да живее, вярата в себе си. Когато лекарят приказва за потиснатост, има поради болест, която се лекува, до момента в който поетът вижда в нея единствено неосъзната тъга.

За писателя Ролан Барт, огромен ценител на нашите привички и недостатъци, потиснатостта и депресията нямат нищо общо. Меланхолията в най-тежката си форма „ няма никаква връзка с подмолната и общо взето, изцяло цивилизована подтиснатост, провокирана от комплицирани любовни отношения; тя няма никаква връзка с „ вцепенението “ на изоставения индивид: при депресията не съм на себе си. Депресията е злополука: „ С мене е свършено! “

Голямата разлика сред подтиснатост и меланхолия е тяхната дълготрайност. Диагнозата „ меланхолия “ се слага едвам след няколко (най-малко три, най-често шест) месеца горест и загуба на сила. Потиснатостта идва на талази, на пристъпи. Колкото и да е притеснителна, тя не ни обзема дефинитивно.

Въпросът „ Здрав ли съм? “ е белег за положително здраве. Истинският песимист, болният от меланхолия, не се съмнява в нищо. Той е уверен, че е неподобаващ, че е отговорен за своите несгоди и за злочестините на света. Модерният песимист се колебае. Не е чак толкоз изтощен от себе си. Пита се дали е обикновено, когато чашата е на половина цялостна, за него да е постоянно на половина празна. Трябва да разбере, че подозрението му е потребно. Ако не постоянно е сигурен, че е болен, това е добре, тъй като не е болен. Разговорите със самия себе си, съмненията му не значат болест. Непризнатият здрав човек в него спори и се отбранява.

Френският психиатър Жан Дьоле прави разлика сред подтиснатост и меланхолия. От едната страна е заболяването – депресията е психическа болежка, която е като физическата болежка. Човек живее с нея без наслади, в очакване на гибелта. От другата страна е потиснатостта, която може да се оприличи с литературния сплин, с насладата от тъгата.

Писателите и поетите също разграничават възприятието на подтиснатост от депресията. Хранят се от литературната си горест. Живеят от скръбта си. Видът им е тъмен, само че това не им пречи да умножават триумфите си. Франсоаз Саган стартира кариерата си на писателка с романа „ Добър ден, горест “. Става специалистка по нещастните любовни истории. „ Колебая се да назова това непознато възприятие, чиято досада и наслада ме завладяват, с красивата и сериозна дума „ горест “. Тази нейна подтиснатост ѝ дава всички сюжети на романите. „ Тъгата – написа Саган – постоянно ми е изглеждала честна. “

Ефектът „ Водка “ или ефектът  „ мастика “

Облачето тъга обикновено се носи над главата ни. То потъмнява, когато вали, когато сме изтощени или се усещаме самотни. Следва ни, само че не пречи да работим, да обичаме или да се срещаме с другари. Всеки от нас носи със себе си малко горест. Разликата идва от метода, по който живеем с нея. Здравият човек не пъди облачето си. Той знае, че тъгата няма да му попречи да изпитва и други страсти. Той е минал от резултата „ мастика “ към резултата „ водка “. От една капка мастика водата в чашата побелява. За оня, който е развил способността си да поддържа положително въодушевление, моментната тъга е като капка водка. Почти не усещаш усета ѝ, когато е разтворена в плодов сок. Само основава леко горчив привкус, който след време ще се научиш да харесваш…

Имат ли тези два типа потиснатост – леката и смазващата – нещо общо? Не съм сигурен. Първата – подмолната или цивилизованата подтиснатост – е резултат от погрешен взор към себе си, приятелите, страстите. Другата е в друга степен брутално разкъсване с метод на живот, който до този миг е бил безметежен. Когато другари или пациенти ме питат какво е мнението ми за това, което назовават „ жалко ми е “, знам, че няма елементарен и бърз отговор на въпроса дали тяхната тревога се дължи на подтиснатост или на болест. Какво стои зад рецесията на пубертета, страха от нахлуване в дейния живот, тревогата на петдесетгодишните или на шейсетгодишните, страха от пенсиониране, несполуките в фамилните връзки, напрежението от работа или преоценката на смисъла на живота?

Депресията е загуба, потиснатостта е давност

Когато пианистът Владимир Хоровиц изпадал в припадък на потиснатост, оставал в леглото и губел способността си да свири на пиано. Между 1935-а и 1939-а, през 1953-та и след това през 1965-а съвсем изцяло спрял да свири. Твърде разнообразни са душевните паники на всички създатели, били те музиканти или други хора на изкуството. Те би трябвало да преминат през мигове на вглъбяване, безмълвие и самокритика, които да им послужат да намерят по-силни изразни средства, своята самородност, метода да надминат себе си. Мълчанието може да бъде време за концентриране, ентусиазъм или страдалчество за индивида, който е изгубил ненапълно или напълно умеенето да се показва. Владимир Хоровиц съумял да възвърне положителното си въодушевление и гения. Всекидневната подтиснатост е по-малко рискова. Трябва единствено да си спомниш какво си, какво струваш и какво ще станеш. Следователно потиснатостта не е загуба, а забравяне, слагане в скоби. Тя е неточност в преценката, тройно забравяне.

Най-пренебрегнати са най-леките, най-забавните, най-веселите стремежи – от развлеченията до секса, от лекомислието до желанието да се смеем без причина. При най-тежките форми на потиснатост или на диагностицирана меланхолия забравянето на желанията може да стигне до загуба на жизненоважни потребности като апетит или нужда от сън.

Потиснатостта ни кара да се съмняваме във физическите и интелектуалните ни качества, в обаянието ни, в способността ни да си намираме другари, да се влюбваме, разлюбваме и отново да се влюбваме. Най-големите меланхолици дотам не си дават сметка за личната си стойност, че се питат дали заслужават заплатата си. Наистина съм срещал мощно депресирани хора, които оферират на шефа си да им заплаща по-малко, тъй като трудът им не заслужавал това, което получават. Позволявам си да кажа на тези, които не считат, че им заплащат задоволително, че техният изцяло състоятелен митинг е знак за положително здраве.

Потиснатостта основава възприятието, че си доста муден, ленив, неподвижен, непрекъснато изтощен. Забравяш позитивните резултати от дейностите си. При меланхолията или тежката меланхолия се виждат единствено грешките, незавършените задания и нищо от това, което напредва или се приготвя.

При всяка от срещите ми с депресиран пациент би трябвало да го накарам да се усъмни в неправилната си самокритика и в оценката на околните си. Всичко стартира от момента, когато той ми споделя какво му липсвало, какво бил провалил, какво не бил направил, какво трябвало да направи, защо съжалявал. Бъдещето му било по-черно и от предишното му. После идва съмнението. Наистина ли е толкоз подтиснат, колкото си мисли и се пробва да ми внуши? Наблюдавам го и откривам у него качества, които той още не може да види. След известно време и той самият ще открие качества, които е мислел за окончателно изгубени. Дори ще стартира да употребява качествата, обаянието и силата си. У него има повече наслада, в сравнение с смее да признае, повече бъдеще, повече благоприятни условия. Но би трябвало да одобри да направи крачка настрана, да промени метода си на мислене и да потърси други страсти.

От: „ Лошото въодушевление – залог за здраве и жизнеспособност “, Мишел Льожоайо, изд. Факел Експрес
Картина: Night in Saint Cloud, 1890 by Edvard Munch, The National Gallery, Oslo, Norway, commons.wikimedia.org