Изворът на Белоногата
Потърсихме сантиментално място, за което да ви разкажем в рубриката „ По нови пътеки с Opel ". Дирите ни водиха при Извора на Белоногата край Харманли. Какви митове пази остарялата чешма и по какъв начин са се вграждали сенките на младите моми, четете в априлския брой на Списание 8. Нека си напомним красивата обич на Гергана и нейното либе Никола, претворена в едноименната поема от Петко Р. Славейков.
Помежду Ибинча и Харманлии на пътя има една чешма, която ся споделя Акъ балдъръ чешмеси, за нея живее в народът следующето поверие:
Видиш ли долу в полето дет се мержеят, чернеят дестина дръвя върбови? Там било село Бисерча, в остарели години, отколе, там се родила, живяла мамина блага Гергана.
Гергана, пиле шарено, Гергана, добродушно агненце, кат бисер сред мъниста тя била сред момите; първо ѝ либе Никола - вакло огиче пред стадо посред селски ергени!
Гергана още Никола, двамата лика аналогия, като два стърка аглика; двамата млади, зелени, един за други родени, един у други влибени, влибени правилно, примерно.
Либил Никола Гергана, либил я и я задирял: утрин и вечер по извор, по хорa всяка неделя, по тлъки всяка прилука, и по седенки всяка нощ.
Било то към този момент посреднощ. Седенките ся разиждат - праща Никола дома ѝ
своята блага Гергана, китка и цвете изиска. Гергана безшумно приказва:
- Късно е, либе, за китка, месечинка си залезе, а петли не са попели - време е в този момент потайно, грозна, погрешна полунощ; звезди блещукат над нази, веди прелитат край нази - змееве, змейски духове и самодиви-пощянки, ще видят, ще ни завидят - китка се дава за любов, по кое време се зора зазори; в зори е китка кръвена, на следващия ден ти китка подготвена. Дигни се рано да станеш, на следващия ден на равнища да идеш, на изворът ме почакай, биволи докат напоиш, аз с бели менци ще дойда за прясна вода студена, ще ти дам китка кичена от мое чело на твое, с тебе за мене да бъде...
Черна им достойнството, горките, черна веда ги подслуша, подслуша, та им завиде, на зло ги око мернала, сторила да ги погуби.
Рано ранила Гергана, станала, та се умила, пред икони се прекръсти, безшумно се богу помоли. Росна е китка набрала и я на чело забола. Дига кобилца на рамо, та си на извор отива. Не сваря тамо Никола, чай сваря бели чадъри. Нощя е везир дошъл, с армия си тука застанал.
Гергана вода налива, бели си крайници измива, везир пред чадър седеше, гледал Гергана, чудил се - чудил се красота таквази, де се е зела на село. Гледал я везир, сматрял я, и от сърце я поревнал. Допраща прислужници, вика я. Везир ѝ дума продума: - Българко, млада девойко, що ми си рано ранила за прясна вода на извор? - Рано съм, аго, ранила за прясна вода студена, по-рано да си ошетам... Тейко ми, остаряла остарелия, бърза на равнища да идем. - Ходиш ли, млада девойко, вървиш ли и ти на равнища. да гориш лице снежано, да косиш ръце нежани? Ти не си за туй родена, най си родена, дарена бяла ханъма да бъдеш, все по чардаци да вървиш... Я хайде, бяла българко, хайде на Стамбул да идем, дето ще шеташ на други, други на тебе да шетат. - Добре съм, аго, аз тука при старий татко и майка, мен не тежи ми шетнята. Откакто съм се родила, все така съм расла, порасла, по кое време по равнища, по лозе на остарял бащица на помощ, по кое време пък в кьщи да чистя - на блага майка анулация. - Ще дойдеш, бяла българко, ще дойдеш с мене на Стамбул, ще дойдеш, друго не трябва. - Жив да си, аго, недей ме! Как ще оставя татко си, майка си, по какъв начин ще отпътува? - Туй ли се грижиш и мълвиш? Не щеш ли и тях да вземем, да ги заведем с нази си? - Мили ми, аго, ливади; свидна ми мала градинка! - Ливади искай от мене, все по ливади да вървиш, каквито искаш градини и цветя вътре всевъзможни...
Жално въздъхна Гергана, умилно дума продума: - Няма там, аго, по вази, няма там стени таквизи, зиме със здравчец обрасли, лете със сива лиляка; няма там бяло кокиче, ни теменужка дъхава сред къдрави шубрачки; в поля чернока аглика на всяко рано пладнище - злат минзухарец в ниво, ни червен божур в странище... В моята мала градинка много е мене, що имам: всевъзможни ружи шарени, шарени жълто, алени, малък босилчец черночък, наследник кремък, жълта латинка, бял кремък чисто сребърен, бисерно, росно леденче, нежна върбица клоната, стволяста камха рехата, червен седянко вечерен, синкави рохли ранници, карамфил зимен и летен, ширбой ми кичест ператен и виолетов стратул бархатен... Тез живи цветя няма ги в ваште, аго, градини! Там всичко пораства насила и дето пораства, там вене... Хубаво всичко на село, пищно, аго, на воля!
- Хубава, млада българко, за какво си толкова глупава! Склони ти единствено да дойдеш, на Стамбул да те заведа: да видиш де е хубаво, да познаш що е пищно! Аз ще заръчам, щом идем, да ти изградят градини каквито искаш, дето щеш. И ще направя за тебе в градини нови сараи със дванадесет капии, с триста прозорци джамлии. С миндери ще ги обкръжа, с ястъци ще ги обредя, с дюшеци ще ги постеля да седиш на тях, да гледаш, додет ти видят очите...
- Стамбул е, аго, за мене тука, дето аз съм родена, а най-хубави сараи там оня моят бащин дом. Що ми са доста капии, когато мога от една да вървя и да дохождам? Що ми са триста прозорци, когато мога всякога от едно единствено прозорче да виждам деня слънцето и вечер явен месечка с мильони звезди към! Какви по-светли сараи от тез небесни сводове? Какви по-добри миндери от таз зелена ливада! - Младо, безумно момиче! Ти още нищо не знаеш, мене повярвай, послушай, да си намериш шансът: бяла ханъма да станеш, злато, коприна да носиш, в светли хареми да седиш, жълти жълтици да нижеш размесом с малък маргарец.
- Хубаво, аго, жив ми бил, само че аз съм елементарна селянка, не ми са драги хареми, нито свилени премени; не желая жълти жълтици, не желая малък маргарец. Стига ми това, що имам: таз огърлица мъниста и този плетен косичник...
Най-подир, аго, знаеш ли? Ако не знаеш, да знаеш: аз съм се клела, заклела и клетвата ми вярна е. Първо ми либе Никола първо венчило той ще е...
- Колко си елементарна, безумна! Та що е твоят любовник пред мене и пред властта ми? - Пред тебе, аго, нищо е; само че за мен, знаш ли, всичко е - воля аз него, та него... - Волиш ти него, та него - отвърна везир ядосано, - само че своя воля ти нямаш, мойта е воля над тебе; стопанин аз съм над тебе - аз ще ти бъда собственик...
Гергана дума продума: - На живот ми си стопанин, само че на волята не ми си; Без воля стопан ставаш ти на мъртво сърце студено...
Смая се везир с Гергана, честност в обич ѝ почете; пусна момата свободна и надари я богато, след това за помен поръча: изворът чешма да стане.
***
Дюлгери чешма градили, в село се дума разчуло, че са Гергана вградили. Истина било, така стана. Залиня мома Гергана, като лист рано ознобен, залоша, още закрея кат ран босилек в засуха. Крея Гергана на крака нещо ми до три месеца, легна Гергана на облекла...
Ходи Никола, дохожда, води ѝ врачки, знахари, с всякакви я билки цериха, от нищо не и преиде. Година време не подписа, богу душица съобщи... Сето я село пожали и всички са ся събрали, всякой свещица възпламени... Моми и венци изплели момци и гробник сковали... От къщи кат я дигнали, ред я по паралелно носили, до мрачен гроб я занесли, занесли, там оставили...
Никола, правилен ухажор, рано ранява у вторник, та си на гробът отива, с бял тамян гробът прикадил, с руйно го винце поприлял, и вощеница запалил...
Върнал ся от гроб Никола, само че не се върнал дома си, и до ден сегашен няма го...
Счува се единствено дълбоко цафарата му, тъмната, тъжно да свири и тътне, по кое време се новини Гергана, там на чешмата седнала, на месечинка да преде.
1873
Помежду Ибинча и Харманлии на пътя има една чешма, която ся споделя Акъ балдъръ чешмеси, за нея живее в народът следующето поверие:
Видиш ли долу в полето дет се мержеят, чернеят дестина дръвя върбови? Там било село Бисерча, в остарели години, отколе, там се родила, живяла мамина блага Гергана.
Гергана, пиле шарено, Гергана, добродушно агненце, кат бисер сред мъниста тя била сред момите; първо ѝ либе Никола - вакло огиче пред стадо посред селски ергени!
Гергана още Никола, двамата лика аналогия, като два стърка аглика; двамата млади, зелени, един за други родени, един у други влибени, влибени правилно, примерно.
Либил Никола Гергана, либил я и я задирял: утрин и вечер по извор, по хорa всяка неделя, по тлъки всяка прилука, и по седенки всяка нощ.
Било то към този момент посреднощ. Седенките ся разиждат - праща Никола дома ѝ
своята блага Гергана, китка и цвете изиска. Гергана безшумно приказва:
- Късно е, либе, за китка, месечинка си залезе, а петли не са попели - време е в този момент потайно, грозна, погрешна полунощ; звезди блещукат над нази, веди прелитат край нази - змееве, змейски духове и самодиви-пощянки, ще видят, ще ни завидят - китка се дава за любов, по кое време се зора зазори; в зори е китка кръвена, на следващия ден ти китка подготвена. Дигни се рано да станеш, на следващия ден на равнища да идеш, на изворът ме почакай, биволи докат напоиш, аз с бели менци ще дойда за прясна вода студена, ще ти дам китка кичена от мое чело на твое, с тебе за мене да бъде...
Черна им достойнството, горките, черна веда ги подслуша, подслуша, та им завиде, на зло ги око мернала, сторила да ги погуби.
Рано ранила Гергана, станала, та се умила, пред икони се прекръсти, безшумно се богу помоли. Росна е китка набрала и я на чело забола. Дига кобилца на рамо, та си на извор отива. Не сваря тамо Никола, чай сваря бели чадъри. Нощя е везир дошъл, с армия си тука застанал.
Гергана вода налива, бели си крайници измива, везир пред чадър седеше, гледал Гергана, чудил се - чудил се красота таквази, де се е зела на село. Гледал я везир, сматрял я, и от сърце я поревнал. Допраща прислужници, вика я. Везир ѝ дума продума: - Българко, млада девойко, що ми си рано ранила за прясна вода на извор? - Рано съм, аго, ранила за прясна вода студена, по-рано да си ошетам... Тейко ми, остаряла остарелия, бърза на равнища да идем. - Ходиш ли, млада девойко, вървиш ли и ти на равнища. да гориш лице снежано, да косиш ръце нежани? Ти не си за туй родена, най си родена, дарена бяла ханъма да бъдеш, все по чардаци да вървиш... Я хайде, бяла българко, хайде на Стамбул да идем, дето ще шеташ на други, други на тебе да шетат. - Добре съм, аго, аз тука при старий татко и майка, мен не тежи ми шетнята. Откакто съм се родила, все така съм расла, порасла, по кое време по равнища, по лозе на остарял бащица на помощ, по кое време пък в кьщи да чистя - на блага майка анулация. - Ще дойдеш, бяла българко, ще дойдеш с мене на Стамбул, ще дойдеш, друго не трябва. - Жив да си, аго, недей ме! Как ще оставя татко си, майка си, по какъв начин ще отпътува? - Туй ли се грижиш и мълвиш? Не щеш ли и тях да вземем, да ги заведем с нази си? - Мили ми, аго, ливади; свидна ми мала градинка! - Ливади искай от мене, все по ливади да вървиш, каквито искаш градини и цветя вътре всевъзможни...
Жално въздъхна Гергана, умилно дума продума: - Няма там, аго, по вази, няма там стени таквизи, зиме със здравчец обрасли, лете със сива лиляка; няма там бяло кокиче, ни теменужка дъхава сред къдрави шубрачки; в поля чернока аглика на всяко рано пладнище - злат минзухарец в ниво, ни червен божур в странище... В моята мала градинка много е мене, що имам: всевъзможни ружи шарени, шарени жълто, алени, малък босилчец черночък, наследник кремък, жълта латинка, бял кремък чисто сребърен, бисерно, росно леденче, нежна върбица клоната, стволяста камха рехата, червен седянко вечерен, синкави рохли ранници, карамфил зимен и летен, ширбой ми кичест ператен и виолетов стратул бархатен... Тез живи цветя няма ги в ваште, аго, градини! Там всичко пораства насила и дето пораства, там вене... Хубаво всичко на село, пищно, аго, на воля!
- Хубава, млада българко, за какво си толкова глупава! Склони ти единствено да дойдеш, на Стамбул да те заведа: да видиш де е хубаво, да познаш що е пищно! Аз ще заръчам, щом идем, да ти изградят градини каквито искаш, дето щеш. И ще направя за тебе в градини нови сараи със дванадесет капии, с триста прозорци джамлии. С миндери ще ги обкръжа, с ястъци ще ги обредя, с дюшеци ще ги постеля да седиш на тях, да гледаш, додет ти видят очите...
- Стамбул е, аго, за мене тука, дето аз съм родена, а най-хубави сараи там оня моят бащин дом. Що ми са доста капии, когато мога от една да вървя и да дохождам? Що ми са триста прозорци, когато мога всякога от едно единствено прозорче да виждам деня слънцето и вечер явен месечка с мильони звезди към! Какви по-светли сараи от тез небесни сводове? Какви по-добри миндери от таз зелена ливада! - Младо, безумно момиче! Ти още нищо не знаеш, мене повярвай, послушай, да си намериш шансът: бяла ханъма да станеш, злато, коприна да носиш, в светли хареми да седиш, жълти жълтици да нижеш размесом с малък маргарец.
- Хубаво, аго, жив ми бил, само че аз съм елементарна селянка, не ми са драги хареми, нито свилени премени; не желая жълти жълтици, не желая малък маргарец. Стига ми това, що имам: таз огърлица мъниста и този плетен косичник...
Най-подир, аго, знаеш ли? Ако не знаеш, да знаеш: аз съм се клела, заклела и клетвата ми вярна е. Първо ми либе Никола първо венчило той ще е...
- Колко си елементарна, безумна! Та що е твоят любовник пред мене и пред властта ми? - Пред тебе, аго, нищо е; само че за мен, знаш ли, всичко е - воля аз него, та него... - Волиш ти него, та него - отвърна везир ядосано, - само че своя воля ти нямаш, мойта е воля над тебе; стопанин аз съм над тебе - аз ще ти бъда собственик...
Гергана дума продума: - На живот ми си стопанин, само че на волята не ми си; Без воля стопан ставаш ти на мъртво сърце студено...
Смая се везир с Гергана, честност в обич ѝ почете; пусна момата свободна и надари я богато, след това за помен поръча: изворът чешма да стане.
***
Дюлгери чешма градили, в село се дума разчуло, че са Гергана вградили. Истина било, така стана. Залиня мома Гергана, като лист рано ознобен, залоша, още закрея кат ран босилек в засуха. Крея Гергана на крака нещо ми до три месеца, легна Гергана на облекла...
Ходи Никола, дохожда, води ѝ врачки, знахари, с всякакви я билки цериха, от нищо не и преиде. Година време не подписа, богу душица съобщи... Сето я село пожали и всички са ся събрали, всякой свещица възпламени... Моми и венци изплели момци и гробник сковали... От къщи кат я дигнали, ред я по паралелно носили, до мрачен гроб я занесли, занесли, там оставили...
Никола, правилен ухажор, рано ранява у вторник, та си на гробът отива, с бял тамян гробът прикадил, с руйно го винце поприлял, и вощеница запалил...
Върнал ся от гроб Никола, само че не се върнал дома си, и до ден сегашен няма го...
Счува се единствено дълбоко цафарата му, тъмната, тъжно да свири и тътне, по кое време се новини Гергана, там на чешмата седнала, на месечинка да преде.
1873
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ