Приказка за стълбата
Посветено на всички, които ще кажат:
" Това не се отнася до мене! "
— Кой си ти? — попита го Дяволът...
— Аз съм роб по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, какъв брой е грозна земята и какъв брой са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни талази на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха завчас, подвигаха гора от сухи черни ръце, гръм от възмущение и гневни крясъци разлюляваха въздуха и ехото замираше постепенно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прахуляк, обособени силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив декор. Идеше някакъв дъртак, наведен ниско доземи, като че ли търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална ария. Някой остро свиреше с уста, различен, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумство.
— Аз съм роб по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, какъв брой грозна е земята и какъв брой са нещастни хората! О, вие там горе, вие...
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
— Вие ненавиждате ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
