Последният знак, че е жива е неин текст в дневник

Последният знак, че е жива е неин текст в дневник от 9 юли 1974 година. Тялото й е намерено през август в дома й, дружно с дневника, разперен на масата. По натрупа има следи от принуждение, само че заради горещините към този момент е полуразложен. Погребана е на 9 август в Централните софийски гробища. Досието й не е открито и до момента.

Яна Язова е една от най-трагичните и най-мистичните създатели в българската литература. Със странната си и до през днешния ден неразгадана гибел, мотив за безбройни догадки и спекулации, с изгубването на оригиналите на неиздадените й романи, писани в интервала 1944-1974 година, с намесването на името на Николай Хайтов в трагичните събития, ползата към личността й от време на време се възбужда в медийното пространство.

Младата Язова приключва Първа девическа гимназия в София през 1930 и „ Славянска лингвистика “ в Софийския университет през 1935. Специализира в Сорбоната през 1937 -1938. Публикува стихове, разкази, публикации, пътни бележки в периодическия и литературния щемпел. Отказва да се причисли към писателите, които след 1944 година одобряват така наречен „ социалистически натурализъм “ за собствен живописен способ. В стиховете на Яна Язова се появяват облици от общественото дъно – гамени, просяци, циганки, проститутки. Поетесата прониква в душeвността на обществените низини и предусеща гнева и озлоблението, които ще разрушат устоите на обществото. Както в лириката, по този начин и в прозата си тя демонстрира увлечение към психичното.

Яна Язова основава и първия исторически разказ с небългарска тема – „ Александър Македонски “. За задачата тя посещава Сирия, Египет, Палестина, Турция. Книгата е приключена до края на 1944 година, само че от нея са отпечатани единствено 8 коли. Наборът изгаря при бомбардировките над София, когато е уцелена печатницата. По-късно издателят Петър Атанасов е наказан на гибел от така наречен „ национален съд " и е погубен. Така бурните политически промени захвърлят в давност забавното произведение.

Обречена на изолираност и наложително безмълвие в продължение на три десетилетия, тя съумява да надмогне несправедливия чоп и през тези години основава книгата на своя живот – историческата трилогия „ Балкани “. Романите „ Левски “, „ Бенковски “ и „ Шипка “ са необятно епично платно за национално-освободителното придвижване на българите в края на османската власт. Трилогията е приключена през 1962. Предложен е приживе от авторката за щемпел романът „ Левски “, който въпреки и предложен с високи оценки от писателите Димитър Талев и Георги Томалевски, е отритнат, тъй като тя отхвърля да се покае пред комунистическия режим и да напише стихотворение за Георги Димитров. По-късно, 13 години след гибелта на писателката, романът е отпечатан, квалифициран по чернови, защото оригиналите изчезват мистериозно.

В стиховете й, наситени с екстатични преживявания, с разпокъсани халюцинаторни видения и мъчителна тоналност, можете да откриете тежестта на духовните терзания на създателя Язова, които са настоящи и до през днешния ден.

В ТИНЯТА
Нарочено буйно цигулките пеят,
разпуснах безмълвна проницаем воал...
и впитите в мене очи – те отново пламенеят!
Цигулките ронят безгласна тъга.

Обжегва ги пристрастеност... и ръце се простират...
В уста ми се впиват пияни уста...
Горещи и алчни ме пръсти допират...
Усмихвам се тъпо... Заглъхна нощта.

На пладне едвам се от одъра подвигам.
Натегнали клепки, в устата горчи...
И с взор затулен едвам придостигам
пречистата наслада на дневни лъчи.

Оглеждам се робко... Усмихвам се бледно.
Отдавна веч огънят в мен не гори.
Протягам ръце си и споделям му ледно:
" Нощта е минала. Дай ми пари! "

И всяка нощ свяст и тъга зашеметявам.
Отдавна спи огън в гърди... не гори...
И нищо не се сещам, когато пропявам
над всички бездушно и ледно: " Пари! "

КРАЙ КАНАЛА
По тия дълги булеварди тихи и безлюдни
ходя, където скритом в сенките им двама
се срещнахме... Луна ни свети, сенки вардят будни –
теб нежно влюбен, спокоен, а мене – горда дама.

И на разположение вървяхме ние нощем край канала
по суха пръст, по тиня, по доста, доста сняг;
и в дънотому чакахме зората лека, бяла.
А днеска лешояди пълнят тоя бряг.

Вървя, ходя и закъснели, редки минувачи
ме стопират и ми споделят глупави лъжи;
само че и пред тях смутена и обезверена ще се разплача:
– Ах, към този момент какъв брой доста, доста ми тежи!

НЕВЕРНИЦА
Когато след пладне приседна на прага
и очаквам си остарелия мъж,
оплитам си чорапите вълнени, що ги и лятос обува,
и младото тяло, като че ли, тръпне от вечерна влага,
а вълната моите сълзи е гълтала не по веднъж –
и китки в градината не късам и нищо не ми се и чува...

Когато след пладне приседна на прага,
мини ми кажи, че ти доста ме любиш...
Тъй страхливо, с бърз взор, кат моето иго тук, тъмен.
Ще видя, безгрижно сякаш, клета, че аз съм ти драга,
Глава ще забия в чорапа, като че желая да кажа: " Ти себе си губиш
със мене, омъжена. " А огън – в моя взор вперен.

Треперя по-бавно да минеш: клуп след клуп сбъркана чепкам...
Пръсти несръчни ще пуснат стоманените куки.
Но в твоето благо лице не ще се загледам аз нито един път,
че сухата моя съседка ни гледа от срещната къща;
само че идва нощ, тя ще запуши и всички съседки пролуки...
Но идва нощ... И по здрач още приспива ми остарелия мъж.

КОШМАР
Аз треперя и лазят ме ледени тръпки.
Извиках – и никакъв тон!
Не дебне ли някой? – Страхливите стъпки
Безшумно отекват се тук.

Огризани пръсти в коси ми се вплитат.
Кой... кой е за мен? Глава се сковала, гърди не туптят.
Тамянени пари ме цяла облитат –
и устни сковани уста ще допрат!...

Аз гасна... Нощ непрогледна ли към този момент настана?
Извиках... и тежи ми клепки се подвигат от сън.
Лениво там някъде бие камбана –
опява ли някого нейният звън?

БЕДНИ ДУМИ
Изсипах в торбата паничката с няколко лв.,
присвих си безцветните, скъсани към този момент поли
и седнах на пътя – пък, ето го, среща запява
с гъдулка безкракия бедняк под гръм и коли.

И мисля тогава: " Какво ли пък има да свири? "
Тъй смешно, долавям едвам – говори за мен:
по шумните улици, кой просекиня ще дири? –
че желае той хляба си с мед да яде разграничен.

Ръмжат разтреперани звукове, след това пискливи
се борят неравни, квичат под каруци, коли.
Навярно той няма и пръсти, че свири с ръце треперливи.
А може би ужасно го нейде в сърцето боли.

И мисля си аз, против него ли отново да остана,
или пък в парка да ида в тоз вечерен час?
Мъже и дами – прилепени откъм гърба шадравана...
Очи са ми пламъци – тънка не съм ли и аз?

Безкракия хлъцна, спря – може би скъса се лъка.
А може би никой в паничката лев не хвърли...
Дали пък го моята мисъл попари, и жадност и тъга,
а може би паднал е към този момент под цялостните с пясък коли...

Това са за него богати в гибелта колесници,
а мойто моминско легло е на градския трап.
Наоколо удрят по камъни две патерици...
Наоколо слушам по какъв начин търсят те мойта обич.

ОТВЪД
От мен до Оня свят се е белеел постоянно тоз къс път.
Таз права жица и по кея аз ще си отпътува.
А никой не е вдигал и врата посред мене и Отвъд.
Та чувам птичи гласове по цъфналата му градина.

Със вълнен шал грижливо майка ми усука моите уши,
и прати ме да пратя снежни хора с тия слаби рамене.
Аз паднах под лютивата мъгла и студ и рев ме задуши.
Тогава оня глас за първи път повика ме насреща.

Отвъдното, във бяла рокля, припкаше по моето поле.
Захапе мак - и черни, хубави очи към мен обръща.
„ Ела да си играем, – викна тя, – но бърже, нямаш ли криле?
Да пратя ли кола? Колата ми, която се не връща? ”

Пораснах скрита, хубава, само че вместо взор имах си мъгла: -
тя благия ми ослепи и той загуби моята къща.
Примами го Отъдното, допряха се топлите чела
и го поведе тя натам, отгдето никой се не връща!

И ослепял от лютата мъгла на моя взор, тя го взе,
целува спуснати клепачи, той печално я прегръща.
Аз скочих с зов, само че щом я чух – сковаха ми се ядните нозе: –
„ Да пратя ли кола? Колата ми, която се не връща. ”

По жълтите ми бузи капят към този момент посивелите нишки.
Изгнилия език измежду черна дупка фъфли и проклина.
Очите ми сълзят, зави ги болката под огнени платна
и с трети огнен крайник поех напред по бялата пъртина.

И отново ме спря повикване, – мъглите с изострен меч навсякъде свада.
Изхълцах аз изплашено и патерицата прегръщам,
и прибирам се обратно, та бързо всичките си страдания да сбера,
че иде нейната кола, която нивга се не връща!

ОБРАХМЕ ПЛОДОВЕТЕ НА ЧЕРЕШИТЕ…
Обрахме плодовете на черешите,
алените ябълки и жълтите круши.
По сухия въздух пепелта шета.
Защо така унило ме гледаш и слушаш?

Черешите ставаха блестящо червени
и ти ме увлече кат пролетна фурия.
Но скоро дъждът ще затъпче пред мене
и вятър, и прахуляк, и листа пожълтели.

А в зимния въздух, сняг, стихии зловещи –
над преспи дълбоки наследник вятър ще духа.
Кажи, различаваш ли круши, череши?
Все дънери черни, все дънери кухи.

По материали на literaturensviat.com; slovo.bg; bg.wikipedia.org
Снимка (заглавна): Яна Язова, към 1930-те години, в архива на проф. А. Балабанов. Източник- ДА „ Архиви “