Последните 24 часа не донесоха изненади, а потвърждение – българската

Последните 24 часа не донесоха изненади, а удостоверение – българската политика към този момент не създава решения, а единствено признаци на личната си неплатежоспособност. Зад съответните реакции, мълчания и институционални жестове се разкри по-дълбокият проблем: привършен модел, партии без небосвод, избори без наличие и общество, което все по-често избира да следи, вместо да взе участие. Фигурата на Румен Радев не е центърът на рецесията, а нейното огледало – знак, че системата към този момент не може да поеме напрежението, което сама е основала.
постоянно преглежда сходни събития не като обособени кавги, а като признаци на по-дълбоки процеси, които дефинират бъдещето на страната и обществото.
Денят, в който нищо не се случи – и това беше най-лошото
Най-скандалното в последните 24 часа не беше съответно деяние, дума или решение. Най-скандалното беше неналичието на реакция. Денят стартира и свърши без потрес, без гърмеж, без това чувство за „ исторически миг “, което медиите толкоз обичат да симулират. И точно в тази привидна нормалност се оголи истината: българската политика към този момент не се разклаща от събития, тъй като се е научила да живее в непрекъснат трус.

Всичко изглеждаше познато. Говорещи глави, които приказват, без да споделят. Партии, които реагират, без да поемат. Институции, които действат, без да водят. Това не е рецесия в класическия смисъл – това е режим. Политиката у нас от дълго време не е развой на избор сред други възможности, а механизъм за удължение на безвремието.

И тук е първият значим пробив: всеобщият четец усеща това инстинктивно. Той не чете разбори, само че живее последствията. Усещането, че „ нищо не зависи от нищо “, че „ каквото и да стане, всичко си остава същото “, не е незаинтересованост. Това е форма на политическо знание. И тя е по-опасна от всеки митинг.
Президентът като признак, не като воин
В този подтекст фигурата на Румен Радев би трябвало да бъде извадена от комфортните клишета. Нито „ избавител “, нито „ изменник “. Той е признак – и тъкмо по тази причина реакциите против него са толкоз комплицирани. Системата не знае по какъв начин да се държи със личните си признаци, тъй като те издават заболяването.

Истинският проблем не е в това какво направи или не направи президентът. Проблемът е, че политическият модел към този момент не може да поеме напрежение, което излиза отвън рутината. Всяко по-рязко придвижване го слага в риск от разпад. Това значи едно: моделът е изгубил еластичност. Той не е резистентен, той е нежен.

Години наред президентската институция играеше ролята на буфер – сред обществото и партиите, сред упованията и действителността, сред рецесиите и формалното им „ ръководство “. Когато буферът се напука, системата остана оголена. И реакцията ѝ беше показателна: не контраудар, а паника; не тактика, а тактичност на деня.

Тук всеобщият четец вижда нещо доста ясно: елитът е сюрпризиран не от събитието, а от обстоятелството, че към този момент няма къде да скрие отговорността. Всички бяха привикнали някой различен да поема тежестта – президент, длъжностен кабинет, „ събитията “. Този път събитията отхвърлиха да свършат работата.
Партиите без роля и Народното събрание като чакалня
Третата сцена е най-безмилостната. Тя не е трагична, тя е сива. Парламентът продължава да съществува, само че е изгубил функционалността си на център на политическото решение. Той е станал чакалня – място, в което всички чакат нещо да се случи отвън него. Избори, рецесии, напън извън, неточност на съперника. Всичко, само че не и лично решение.

Партиите също не са в рецесия на хрумвания, както обичат да споделят анализаторите. Те са в рецесия на смисъла. Те към този момент не съставляват обществени групи, а пазят апарати. Не мислят в небосвод, а в цикъл: идващите избори, идващия скандал, идващото прегрупиране. Това не е политика, това е оцеляване.

Затова реакциите им в последните 24 часа звучаха кухо. Нямаше визия, тъй като няма защо да се води война визионерски. Всички огромни думи – „ промяна “, „ европейски път “, „ непоклатимост “ – са изхабени. Те към този момент не активизират, а нервират. И когато езикът престане да работи, властта стартира да се плъзга.
Изборите като обред и обществото като фен
Тук стигаме до най-неудобната истина, която рядко се споделя на глас: изборите сами по себе си към този момент не са решение. Те са обред. Процедура, която създава легитимност на хартия, само че не и доверие в действителността. Масовият гласоподавател не е „ ленив “ или „ неинформиран “. Той е разумен в личната си логичност: в случай че изборът не води до смяна, отводът от избор също е избор.

Това изяснява тишината на улицата. Не като утвърждение, а като изчакване. Когато общество