Капят листата ~ Иван ВАЗОВ
" Портрет на Иван Вазов ", худ. Никола Кожухаров (1892 ~ 1971)
Шумата на акациите, пожълтяла и посърнала, тъжно висеше по клоните, безшумно полюшвана от диханието на есенния ветрец; тополите, ошмулени към този момент, бялокорите брези, пламнали в златна одеждa, къдравите туи с повяхнала зеленина, тъмнозелените ели, рожби на усоите, върховете и студовете, стърчаха безмълвно на излинелите моравки; редки птици в листака фърляха къси и звънливи нотки в тишината на самотията, като че ли споделяха довиждане на нещо си, което е било и го няма към този момент, на изчезналия шумак и сенки, на сладкия шепот на зефирите, на топлите лучи, които съгрявали крилата им и любовта им.
Аз минах умислен из криволите на безмълвните алеи, сред позлатения и прореден листак, който пропущаше в този момент погледа в дълбочините на градината, също по този начин пожълтели и транспарантни, осиротели от дриадите си, отгатвани по-преди от въображението в зелената загадъчност на шубрачките, и пристигнах до езерцето, окръжено с венец тъмнозелени ели и бели брези със златни листа.
Няколко жаби, подплашени от стъпките ми, наскачаха от брега във водата; звук от изострен плисък се чу; металическите костенурки от бигорните си островчета изригнаха дъговидни сребристи струи в бистрия вир при очуденото взиране на белия елински полубог от гипс, изправен в гъстата тръстика, увяхнала и заклюмала в този момент. Наоколо столчетата, поръсени със златни листа от брезите, стояха сиротно и не чакаха никого. Шумът от шуртенето на шадраванчетата, еднообразен и скърбен, един оживяваше тишината и разливаше сладка горест в замисления въздух.
Седнах на едно столче близу до белия елински полубог, под златните листи на брезите. Пред мене градината се продължаваше, тиха и глуха надалеко, обагрена се в тоя увяхнало-златист звук на есента. Тревистите алеи пусти. Безмълвие и безлюдност цялостна. Някъде надалеч из самотата на дърветата се мярна човек и се изгуби: вардачът на градината. На оня й край подаваше се из гората шутият свод на обсерваторията. Тя приличаше на пантеон...
В кръгозора-Витоша. Тя дигаше високо в небесата своя колосален снеговит тил, премазан, приплеснат, като че ли на него тежеше товарът на един незабележим свят. Един път кацнал на нея, взорът ми дълго не можа да се освободи от съзерцанието на тоя знак на величието, пълнотата и вечността. Стремителните скалисти урви, сивите сипеи, вапсаните в тъмножълт, съвсем бозяв цвят гори по плещите й, дълбоките пазви на доловете, зъберите, глогините, валозите личаха, открояваха се с чудесна ясност под тихите лучи на есенното слънце, плувнало измежду преносими архипелази бели вълнисти облаци, с посребрени краища. Колко е хубаво!
Аз седях и гледах.
Металическите костенурки изригваха кристални звънливи струи в езерцето, в което стоеше изправен белият елински полубог измежду увяхналата тръстика. Това бликване приличаше на ария, и тая ария звучеше доста меланхолна:
" Отива, отива, отива - споделяше тя, - отиват цветята, отива премяната, славата, любовта... Творението въздиша и листата, позлатени, плачат за своите прежни песни и за зефирите вечерни. Отлетя яркостта на шаровете, сладостта на ароматите, хармонията на живите съзвучия и насладата, и поезията на младото... "
И тази ария звучеше доста меланхолна.
" Небето праща хладни цалувки и хладни лучи - споделяше тя; - слънцето не може да пробуди нито едно зрънце в заспалата земя, не може да роди нито една песница, да порони нито една радостчица в битието на природата. И шумът напразно, който развява окапалите листа, не е радостен. Отива, отива всичко... "
И тая ария звучеше доста меланхолна.
" Увяхнало, посърнало всичко - споделяше тя; - отиват хубостите и идат снеговете. Тайните трепети на любовта всемирна де са? Сладостните химни на живота де са? Мечтите в този момент са тъжни и зарите безжизнени. "
И тая ария звучеше доста меланхолна.
И аз я слушах безмълвно и деликатно като глас, който излизаше из някои секрети дебри. И белият елински полубог безмълвно слушаше из високата увиснала тръстика.
София, ноемврий 1899
Портретна фотография: ДА „ Архиви “
Изображение: Портрет на Иван Вазов, худ. Никола Кожухаров
