Общественият елит у нас - симптом на опасна социална патология
, Портал Култура
Писал съм за това какво значи понятието „ хайлайф “ и различен път, само че ще го направя още веднъж през днешния ден, тъй като – изключително във вестникарската ни журналистика – то стартира да се използва по несъмнено случаен и неправилен метод. На първо място, публичен хайлайф напълно не съставляват осветяваните в сегашния миг от новинарските прожектори фигури (най-вече от политиката и спорта и тъй като са осветявани от тия прожектори).
Обществен хайлайф в личния смисъл могат да се нарекат в действителност тези огромни фигури на хуманитарността и политиката, тези огромни производители, които вършат обществото и страната мощни, само че напълно не тези, които страната е направила такива посредством служебното им позициониране в нейната „ машинерия “. Последните са, в случай че би трябвало да бъдем пределно точни, „ хайлайф “ единствено на политически (обществени) „ новобогаташ “ – чиновнически хайлайф: хайлайф на позицията, а не безусловно на качеството. Характерно за чистия вид на неговите представители (каквито, уви, са болшинството на политическите „ новобогаташ “ у нас) е, че не се издигат органично, с естествените качества на своята персона до несъмнено състояние в социума ни, само че, в противен случай, посредством ситуацията си по високите етажи на страната си “набавят ” публичен растеж – „ елитност “.
Веднага би трябвало да прибавя, че господството на тъкмо този жанр „ хайлайф “ в едно общество – в тази ситуация нашето (и подмяната на същинския хайлайф с него) е признак на рискова обществена патология, тъй като точно той най-често създава „ инстинкта “ да подменя свободното и почтено съревнование в политиката, в науката, в стопанството (в което мъчно би могъл да спечели) с най-различни форми на протекционизъм, монополизъм и [държавно] концесиониране. Изглежда при следенето на генезиса и разрастването на този „ хайлайф ” пред нас се обрисува самобитен обаян кръг: общество и стопанство като нашите, позволили да се построяват по корупционни механизми и живеещи в корупция, имат иманентна двигателна сила да основават точно чисто служебни елити – общности от хора, които са мощни посредством страната, а не в страната, и назад: тези пък „ служебни елити “ имат иманентна двигателна сила на собствен ред да корумпират публичния живот, систематически да подменят органичното съ-трудничество, конкуренция и развиване в него с властово протектиране и промотиране.
Напротив, един същински хайлайф
е порождение постоянно на персоналните качества, на фамилните обичаи
и изобщо – на гражданското общество, а не на страната сама по себе си, и това би трябвало да се одобри съвсем като аксиома.
Порождение просто на страната, на държавната машина е не „ елитът ”, а, дублирам, висшето чиновничество, „ мандаринството “ (един китайски в своя най-чист тип вид на елитарността). Елитът обаче в европейския смисъл на понятието, както бе казано, е порождение на обществото на жителите (bourgеois): на персоналната и (особено) фамилната стопанска и културна разпоредителност, на професионалните („ майсторски ”) групи, на свободните интелектуални кръгове.
С казаното в този момент аз не настоявам, че същинският хайлайф не би следвало и не би могъл да има каквото и да било позициониране в управителните тела на страната. Разбира се, че елитът – членовете на елита биха могли да заемат и то високи държавни длъжности. Именно обаче тъй като (вече) са хайлайф, тези хора би трябвало да бъдат призовавани от обществото и страната посредством нейните демократични процедури, с цел да им [по]служат. Те са, когато са в действителност хайлайф – отци – създатели на благосъстоянието на обществото, отци – съхранители на неговите базисни полезности и взаимност, отци – устроители на политическите му форми. Елитът по никакъв метод не трябва да се мисли като някаква алиенирана „ искейпистка “ каста от хора на пределната изисканост и изчерпателност, съвпадаща заради тази причина с така наречен (пак от вестникарската ни публицистика) „ интелектуалци ” на обществото – прочее един необикновен вид обществена позиция, присъщ не толкоз за [западно]европейските общества (в които „ ученият човек “ по традиция, идваща още от Средновековието, напълно не е политически пасивен), що се касае за източноевропейското (руското), в което той е подложен под натиска на едно закриващо публичната територия за него казионно чиновничество.
***
Собствено публичният хайлайф обаче би следвало да бъде различаван надалеч не просто от чисто казионния „ хайлайф на държавната работа “. Защото в случай че „ елитът “ на едно общество не е порождение на страната (от която, както споделих, се основава само висшето чиновничество), той обаче не е порождение и на повече или по-малко великодушното към това общество Провидение. Направо би трябвало да се каже (колкото и това да прозвучи смущаващо за „ вестникарите “ ни), че гражданският и духовният хайлайф на обществото ни напълно
не е отъждествим с хората на свръхталанта със „ звездите “,
които постоянно подреждат в него. И това е по този начин, тъй като въобще звездата и геният е извън-редно и единично събитие (събитие), до момента в който, в противен случай, един „ хайлайф ” е (или би трябвало да е) по-скоро непрекъснат систематичен „ ред в наредеността “ на всяко общество. Със „ звезди “, би трябвало да признаем, могат да бъдат дарени и общества, на практика изцяло лишени от „ реда “ на елита, и въпреки светлината на тези звезди тогава да хвърля сиянието си и върху тях, тя няма силата да ги „ подреди ”, няма силата със самата себе си да разсветли мрака им.
Най-накрай: лично нравствен хайлайф на обществото са хората, които имат настройката да получават познания, да размишляват и да построяват персонална просвета не просто с тясно прагматичната цел „ да употребяват “ всичко това, а поради самата стойност на знанието и мисълта, поради самата просвета. Ако останалите членове на обществото всекидневно (и естествено) получават познания, „ с цел да се оправят в живота “, с цел да се осъществят сполучливо в избрани настоятелен сфери, а просвета – с цел да се развличат по-добре и по-изтънчено, хората, представляващи хайлайф в едно общество, трансформират със своето отношение знанието и културата в полезности сами по себе си.
Имаме ли през днешния ден, ще попитам в умозаключение, ние, българите, подобен нравствен хайлайф? И да го имаме той не е по никакъв начин многочислен и всекидневно не трябва издирван за изявленията по вестниците.
Писал съм за това какво значи понятието „ хайлайф “ и различен път, само че ще го направя още веднъж през днешния ден, тъй като – изключително във вестникарската ни журналистика – то стартира да се използва по несъмнено случаен и неправилен метод. На първо място, публичен хайлайф напълно не съставляват осветяваните в сегашния миг от новинарските прожектори фигури (най-вече от политиката и спорта и тъй като са осветявани от тия прожектори).
Обществен хайлайф в личния смисъл могат да се нарекат в действителност тези огромни фигури на хуманитарността и политиката, тези огромни производители, които вършат обществото и страната мощни, само че напълно не тези, които страната е направила такива посредством служебното им позициониране в нейната „ машинерия “. Последните са, в случай че би трябвало да бъдем пределно точни, „ хайлайф “ единствено на политически (обществени) „ новобогаташ “ – чиновнически хайлайф: хайлайф на позицията, а не безусловно на качеството. Характерно за чистия вид на неговите представители (каквито, уви, са болшинството на политическите „ новобогаташ “ у нас) е, че не се издигат органично, с естествените качества на своята персона до несъмнено състояние в социума ни, само че, в противен случай, посредством ситуацията си по високите етажи на страната си “набавят ” публичен растеж – „ елитност “.
Веднага би трябвало да прибавя, че господството на тъкмо този жанр „ хайлайф “ в едно общество – в тази ситуация нашето (и подмяната на същинския хайлайф с него) е признак на рискова обществена патология, тъй като точно той най-често създава „ инстинкта “ да подменя свободното и почтено съревнование в политиката, в науката, в стопанството (в което мъчно би могъл да спечели) с най-различни форми на протекционизъм, монополизъм и [държавно] концесиониране. Изглежда при следенето на генезиса и разрастването на този „ хайлайф ” пред нас се обрисува самобитен обаян кръг: общество и стопанство като нашите, позволили да се построяват по корупционни механизми и живеещи в корупция, имат иманентна двигателна сила да основават точно чисто служебни елити – общности от хора, които са мощни посредством страната, а не в страната, и назад: тези пък „ служебни елити “ имат иманентна двигателна сила на собствен ред да корумпират публичния живот, систематически да подменят органичното съ-трудничество, конкуренция и развиване в него с властово протектиране и промотиране.
Напротив, един същински хайлайф
е порождение постоянно на персоналните качества, на фамилните обичаи
и изобщо – на гражданското общество, а не на страната сама по себе си, и това би трябвало да се одобри съвсем като аксиома.
Порождение просто на страната, на държавната машина е не „ елитът ”, а, дублирам, висшето чиновничество, „ мандаринството “ (един китайски в своя най-чист тип вид на елитарността). Елитът обаче в европейския смисъл на понятието, както бе казано, е порождение на обществото на жителите (bourgеois): на персоналната и (особено) фамилната стопанска и културна разпоредителност, на професионалните („ майсторски ”) групи, на свободните интелектуални кръгове.
С казаното в този момент аз не настоявам, че същинският хайлайф не би следвало и не би могъл да има каквото и да било позициониране в управителните тела на страната. Разбира се, че елитът – членовете на елита биха могли да заемат и то високи държавни длъжности. Именно обаче тъй като (вече) са хайлайф, тези хора би трябвало да бъдат призовавани от обществото и страната посредством нейните демократични процедури, с цел да им [по]служат. Те са, когато са в действителност хайлайф – отци – създатели на благосъстоянието на обществото, отци – съхранители на неговите базисни полезности и взаимност, отци – устроители на политическите му форми. Елитът по никакъв метод не трябва да се мисли като някаква алиенирана „ искейпистка “ каста от хора на пределната изисканост и изчерпателност, съвпадаща заради тази причина с така наречен (пак от вестникарската ни публицистика) „ интелектуалци ” на обществото – прочее един необикновен вид обществена позиция, присъщ не толкоз за [западно]европейските общества (в които „ ученият човек “ по традиция, идваща още от Средновековието, напълно не е политически пасивен), що се касае за източноевропейското (руското), в което той е подложен под натиска на едно закриващо публичната територия за него казионно чиновничество.
***
Собствено публичният хайлайф обаче би следвало да бъде различаван надалеч не просто от чисто казионния „ хайлайф на държавната работа “. Защото в случай че „ елитът “ на едно общество не е порождение на страната (от която, както споделих, се основава само висшето чиновничество), той обаче не е порождение и на повече или по-малко великодушното към това общество Провидение. Направо би трябвало да се каже (колкото и това да прозвучи смущаващо за „ вестникарите “ ни), че гражданският и духовният хайлайф на обществото ни напълно
не е отъждествим с хората на свръхталанта със „ звездите “,
които постоянно подреждат в него. И това е по този начин, тъй като въобще звездата и геният е извън-редно и единично събитие (събитие), до момента в който, в противен случай, един „ хайлайф ” е (или би трябвало да е) по-скоро непрекъснат систематичен „ ред в наредеността “ на всяко общество. Със „ звезди “, би трябвало да признаем, могат да бъдат дарени и общества, на практика изцяло лишени от „ реда “ на елита, и въпреки светлината на тези звезди тогава да хвърля сиянието си и върху тях, тя няма силата да ги „ подреди ”, няма силата със самата себе си да разсветли мрака им.
Най-накрай: лично нравствен хайлайф на обществото са хората, които имат настройката да получават познания, да размишляват и да построяват персонална просвета не просто с тясно прагматичната цел „ да употребяват “ всичко това, а поради самата стойност на знанието и мисълта, поради самата просвета. Ако останалите членове на обществото всекидневно (и естествено) получават познания, „ с цел да се оправят в живота “, с цел да се осъществят сполучливо в избрани настоятелен сфери, а просвета – с цел да се развличат по-добре и по-изтънчено, хората, представляващи хайлайф в едно общество, трансформират със своето отношение знанието и културата в полезности сами по себе си.
Имаме ли през днешния ден, ще попитам в умозаключение, ние, българите, подобен нравствен хайлайф? И да го имаме той не е по никакъв начин многочислен и всекидневно не трябва издирван за изявленията по вестниците.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ