Вече не ние си пишем графика, така че няма смисъл да се ядосваме.
Пореден ден под карантина. Би трябвало да имаме време за доста неща, да сме безгрижни и да почиваме, само че някак си виждам у хората една тиха горест. Правим се че ни е елементарно, а действително не знаем какво ще последва на следващия ден, какви ще бъдат новите ограничения, какъв брой ще бъдат жертвите.
Вероятно това не е по никакъв начин подобаващ миг човек да мисли за бъдещето си. Осъзнавам, че всички проекти, които до през вчерашния ден сме си правили, може и да не се осъществят. Може би в този момент е времето да си дадем сметка какъв брой временен е животът ни и по какъв начин всичко може да се промени за секунди. За едно мигване на клепача. Cега ни има, след това - не.
Istock
Иска ми се да не бъда черноглед. Иска ми се да ви дам вяра. Иска ми се да ви прегърна, само че в последно време даже и прегръдките са виртуални. Много пъти съм писал за това какъв брой не ми харесва властта на технологиите над човечеството и по какъв начин би трябвало да се върнем към същинското другарство. Лице в лице и очи в очи. Налага се обаче да признаем едно: нищо към този момент не в нашите ръце. Нищо не зависи от нас.
Вчера дълго разговарях психоложката си по тематиката. Тя ми сподели следното: "Вече не ние си пишем графика, тъй че няма смисъл да се ядосваме. " Научих и още нещо и бих желал да го споделя с вас. В логиката на психиката домът е метафора за душата. Оставайки по домовете си ни се дава късмет да се доближим до душите си, да ги почистим, да създадем уют в тях, дезинфекцираме личните си показа.
Istock
Впрочем през днешния ден е Благовещение. Имам някакво хубаво предусещане, че скоро и това тестване ще отмине. Въпросът е какви ще бъдем ние след това. Ще бъдем ли същите каквито бяхме преди към две седмици? Ще се научим ли най-сетне на самообладание? Ще съблюдаваме ли същата хигиена - безусловно и преносно. Не зная. Знам единствено, че няма да сме същите и това сигурно ще е за положително.
Природата ни споделя нещо, изпращайки ни този предел. Задължени сме да го прескочим, колкото и трудоемко да ни се коства. Сега е моментът всички да се хванем за ръце, въпреки и виртуално и да бъдем едно цяло. За да оцелеем. За да останем тук. С усмивки на лицата и възпламенени слънца в очите. Сплотени индивиди в очакване на идното утро. Всичко ще се оправи. От нас зависи какъв брой скоро. Благодаря за вниманието.
Вероятно това не е по никакъв начин подобаващ миг човек да мисли за бъдещето си. Осъзнавам, че всички проекти, които до през вчерашния ден сме си правили, може и да не се осъществят. Може би в този момент е времето да си дадем сметка какъв брой временен е животът ни и по какъв начин всичко може да се промени за секунди. За едно мигване на клепача. Cега ни има, след това - не.
Istock Иска ми се да не бъда черноглед. Иска ми се да ви дам вяра. Иска ми се да ви прегърна, само че в последно време даже и прегръдките са виртуални. Много пъти съм писал за това какъв брой не ми харесва властта на технологиите над човечеството и по какъв начин би трябвало да се върнем към същинското другарство. Лице в лице и очи в очи. Налага се обаче да признаем едно: нищо към този момент не в нашите ръце. Нищо не зависи от нас.
Вчера дълго разговарях психоложката си по тематиката. Тя ми сподели следното: "Вече не ние си пишем графика, тъй че няма смисъл да се ядосваме. " Научих и още нещо и бих желал да го споделя с вас. В логиката на психиката домът е метафора за душата. Оставайки по домовете си ни се дава късмет да се доближим до душите си, да ги почистим, да създадем уют в тях, дезинфекцираме личните си показа.
Istock Впрочем през днешния ден е Благовещение. Имам някакво хубаво предусещане, че скоро и това тестване ще отмине. Въпросът е какви ще бъдем ние след това. Ще бъдем ли същите каквито бяхме преди към две седмици? Ще се научим ли най-сетне на самообладание? Ще съблюдаваме ли същата хигиена - безусловно и преносно. Не зная. Знам единствено, че няма да сме същите и това сигурно ще е за положително.
Природата ни споделя нещо, изпращайки ни този предел. Задължени сме да го прескочим, колкото и трудоемко да ни се коства. Сега е моментът всички да се хванем за ръце, въпреки и виртуално и да бъдем едно цяло. За да оцелеем. За да останем тук. С усмивки на лицата и възпламенени слънца в очите. Сплотени индивиди в очакване на идното утро. Всичко ще се оправи. От нас зависи какъв брой скоро. Благодаря за вниманието.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ