Има хора, които не влизат в кадър с гръм, а

Има хора, които не влизат в кадър с гръм, а с тишина. Тишината на претърпяното. Валентина Каролева е от тях – актриса, която не крещи болката си, а я носи като светлина. Зад усмивката ѝ стоят години на боязън, ранно порастване и една загуба, която в никакъв случай не си потегля изцяло. В прям диалог с Мариян Станков – Мон Дьо в подкаста „ Храмът на историите “ тя приказва за детството, белязано от взаимозависимост, за прошката като избор и за изкуството като метод да оцелееш, когато животът те сложи прекомерно рано пред най-трудните въпроси.

Детето, което беше прекомерно безшумно

„ Много безшумно дете бях. Гледах да не върша проблеми. “



Думи, които през днешния ден ѝ звучат тъжно. Валентина си спомня по какъв начин неотдавна нейна учителка от детската градина ѝ написа, че е била „ най-тихото, най-спокойното дете “. Прочитайки това, тя се разплаква. Защото тишината постоянно не е успокоение, а отбрана.

Още на към 10 години стартира да осъзнава, че майка ѝ има сериозен проблем с опиатите. Първоначално нещо, което наподобява като „ лекуване “, последователно се разкрива като взаимозависимост – свят, в който детето е насила да влезе прекомерно рано.

Най-страшният спомен

Един от най-тежките ѝ мемоари е от времето, когато е едвам на 7 години – миг, в който става очевидец по какъв начин майка ѝ си инжектира хероин пред нея.

„ Беше като филм на ужасите. Аз се усещах като мишленце, което се пробва да помогне. “

Страх, кръв, абстиненция, боричкане по вратата – облици, които остават вечно. И чувството, че би трябвало да я избави. Да я прегърне. Да я спре.

Страхът да не я загуби

„ Най-много ме беше боязън, че ще я изгубя. “

И този боязън се сбъдва. Денят, в който майка ѝ умира, Валентина разказва като „ безспорен филм “. Без сълзи. Без нервност. С молитва. С чувство, че светът продължава, само че към този момент е различен.

Последният им диалог е единствено ден по-рано – на 3 март. Майка ѝ ѝ споделя:

„ Трябва да се молиш за мен. Нещо не е наред. “

На идната заран излиза да тича. Прави упражненията си. Там я намират. Официалната причина – болно сърце.

Болката, която се трансформира в роля

По-късно Валентина претърпява детството си още веднъж посредством киното – в „ Доза благополучие “, където играе майка си.

„ Гледах майка си и гледах себе си. Беше ми доста мъчително. “

Изкуството не я избавя от болката, само че ѝ дава език, посредством който да я изрази.

Любовта, която идва типичен

Любовта в живота ѝ идва безшумно и красиво – посредством Александър Каролев, наследник на Владимир Каролев и татко на децата ѝ.

51 червени рози. Чакане. Театър. Вечеря. Истинска среща.

„ Той си ме избра и си ме завоюва. “

Днес двамата знаят, че егоизмът може да разделя, само че и че емпатията е това, което ги държи дружно.

България, майчинството и призванието

От няколко месеца фамилията публично живее в България. А Валентина бързо се връща към това, което обича – сцената.

„ Магия е. Обичам го от ден на ден с всяка нова роля. “

Тя не се дефинира единствено като трагична актриса. Открива комедията като род, в който драмата е също толкоз същинска – просто по-абсурдна.



Готова е на всичко за роля. Да се промени. Да се разкрие. Да не е „ лъскава “, а същинска.

Ако беше Господ…

На финала на диалога идва най-тихият, само че най-силен отговор.

Ако беше Господ, какво би споделила на себе си?

„ Да продължи. Защото очевидно носи светлина на хората. И да продължава да я носи. “

И може би тъкмо това е Валентина Каролева – човек, който е минал през тъмното, с цел да знае къде е светлината.