Теорията за заучената безпомощност -
Понякога ни се коства, че се въртим в обаян кръг. Имаме чувството, че в живота ни не се случва нищо или че изпадаме единствено в сложни обстановки. Сякаш сме в тресавище и отникъде не влиза чиста вода. В такива мигове може да ни се коства дори, че животът е крайно неправдив – дава обилно шансове на другите, а на нас не праща нищо позитивно.
Всъщност смяната постоянно стартира от вътрешната страна – семенцата ги посяваме самите ние. И по-късно ги реализираме във външната действителност.
Защо от време на време обаче се усещаме тъжни, зациклили, с засегната религия, че промяната в живота ни изобщо е допустима? Кога стопираме да имаме вяра в капацитета си да " нарисуваме " действителността си по-красиво и свястно?
Психолозите Мартин Селигман и Стивън Майер вършат серия опити в лабораторията на Пенсилванския университет, въз основата на които се ражда теорията за заучената беззащитност.
Идеята на експериментите е следната - след подаване на звуков сигнал кучета да почувстват ненараняващ, само че противен електрошок, и след време да изпитват боязън единствено при чуване на звука.
Учените чакат, че щом животните схванат какво следва след звуковата сигнализация ще стартират да вършат опити да се измъкнат от клетката единствено при разнасяне на звука (което ще е сигнал, че съществува търсеният стресов отговор). Оказва се, че кучетата изпитват боязън от протичащото се, само че не реагират с опити да го избегнат. Напротив, те се свиват на пода, скимтят и се ужасяват, само че не помръдват.
Когато Селигман взема решение да изучи безпомощното държание, усложнява методите си. Поставя кучетата в клетка, разграничена на две елементи от ниска бариера, като в едната по пода протича електричество, а в другата не. Кучетата, които са минали през предходния тип на опита, не вършат никакъв опит за бягство, въпреки че с цел да спрат да изпитват неудобството от електрошока, просто би трябвало да прескочат ниската бариера.
За да прегледат спецификите на този феномен, учените основават различен опит. В него кучетата са разграничени на три групи. Тези от първата биват вързани с колани за известно време (по време на електрошоковата сесия) и едвам по-късно освобождавани. Втората група са сложени в същите колани, само че им е предоставена опция да спрат токовия удар посредством натискане на панел, покрай носовете им. Третата група кучета получава същите електрошокове и бутон, само че не и опция да предотвратят електрошоковата сесия. За тези кучета електрошокът наподобява изцяло инцидентен и отвън контрола им.
Едва след това животните са сложени в клетката, която е разграничена на две елементи. Тези от първата и втората група бързо научават, че скачането в другата част на клетката предотвратява електрическия удар. Тези от третата група обаче не вършат опити да се измъкнат. Поради предходния си опит те са развили когнитивно очакване, че нищо, което създадат, няма да спре или предотврати неприятното чувство.
Понякога вярата в способността ни да се трансформира още в ранното детство, което е доста тъжно. Вместо родителите да ни дадат корени и крила, те ни затварят в буркани със етикети, на които написа какво не можем да вършим.
Детството е интервалът, в който ние построяваме мисловните си тавани - по този начин назовавам вярата ни до каква степен можем да стигнем в живота. Понякога тази религия е изписана във неосъзнатите житейски сюжети за нас самите.
Ако нашите близки вярват в нас и са ни поддържат мисловни ни тавани са високи и имаме вяра, че ще стигнем надалеч. Обратно, в случай че по-скоро ни " етикират " и не са имат вяра в капацитета ни, нашите тавани са ниски и на някакво равнище не имаме вяра, че не можем да се променяме. Когато доста сме подложени на критика просто стопираме да опитваме. " Счупваме " се в центъра на сърцата си. И по този начин влизаме в модела на заучената беззащитност от теорията на Селигман.
Как можем да разрушим този обаян модел? Понякога имаме потребност някой да подаде ръка извън. Някой да повярва в капацитета ни. Да бъде до нас в пътя към смяната. Психотерапията е точно този път. Когато другите имат вяра в нас ние също започваме да имаме вяра в себе си.
Мисловните тавани и заучената беззащитност се " чупят " когато се престрашим да опитаме неща, които сме считали, че е невероятно да създадем. Някога, доста от дълго време, като мънички сме приели вярата, че сме неспособни да стигнем надалеч, за безспорна истина. Но като възрастни ние имаме способността да ревизираме остарели наши вярвания.
Понякога първата стъпка в тази посока е задаването на въпроси? Това ли е животът, който желая? Това ли са нещата, които желая да върша? Имам ли ясна визия до коя Обетована земя искам да стигна? Имам ли проект по какъв начин да ходя към фантазиите си? Не чакам ли прекомерно доста смяната да пристигна извън? Мога ли да видя в себе си даже и мъничките семенца на едно друго допустимо бъдеще?
В логиката на психиката има доктрина съгласно която ние имаме два локуса на надзор – вътрешен и външен. Локус идва от латински език и значи място.
При вътрешния локус на надзор ние имаме вяра, че единствено носим отговорност за живота си. При външния локус на надзор имаме вяра, че ориста е тази, която дефинира по какъв начин ще живеем и до каква степен ще стигнем.
През психотерапията ние имаме шанса да върнем мястото на надзор вътре в себе си, центърът на живота ни да е вътре в нас. По този метод доста по-трудно може да развием подвластни държания. Ние сме смяната. Стигаме тъкмо до такава степен, докъдето имаме вяра, че можем да стигнем. Въпросът е да разклатим тези наши антични безспорни истини, че не сме задоволително положителни за живота, че не ни бива, че не заслужаваме благополучие.
В този развой се постанова да попътуваме за малко в предишното, с цел да забележим, механизмите, през които са се развили базисните вярвания за себе си и света.
Напълно съм уверена в способността ни да се променяме. Да излизаме от омагьосания кръг на заучената беззащитност. Виждала съм смяната стотици пъти. Виждала съм свободата в очите на хора, които от време на време за пръв път пробват неща, за които са вярвали, че изобщо не стават.
За тази независимост си коства да се извърви целият път отначало. За шанса ни да тръгнем по нови пътища. За шанса ни да усещаме, че ние държим руля на личния си живот.
Това не значи, че няма орис, само че имам вяра в думите на Ганди „ Бъди смяната, която искаш да бъдеш в света “.
В мислите ми изниква един откъс от книгата „ Голямата панда и Малкия змей “ на Джеймс Норбъри:
– Нищо не се случва! – промърмори Малкия змей.
- Може би стартира да се случва от вътрешната страна? -отговори Голямата панда.
Може би е време да посеем вътре в нас семената на мечтаната смяна. Да ги поливаме. Да се грижим за тях с топла любов и приемане.
Представям си далечните земи, до които можем да стигнем, когато счупим оковите на механизма на заучената беззащитност и повярваме в смяната. Земи, които ухаят на чиста вяра, жасмин и сбъдване. Само ни чакат да тръгнем към тях. Земи, до които може в никакъв случай да не сме си представяли, че можем да доплуваме с корабите на живота си.
По пътя към тях ще има дни, когато ще е толкоз ярко, че небето ни ще става море и морето небе. Ще има и дни, в който ще има стихии и черни облаци. Но знам сигурно, че когато тръгнем, рано или късно ще пристигнем.
Диляна Велева е магистър по логика на психиката и публицистика. Завършила е с цялостно отличие образованието си в Софийския Университет " Свети Климент Охридски ". Има голям брой специализации в региона на психическото консултиране. Има 18-годишен опит като психолог съветник в няколко водещи лечебни центъра. Работи в Център по логика на психиката и психотерапия " Промяна ". Била е водещ на голям брой тренинги и образования в региона на логиката на психиката за огромни компании. Голямата ѝ пристрастеност, с изключение на консултациите, е писането на публикации в региона на логиката на психиката. През последните 10 години тя е разгласила многочислени материали в региона на логиката на психиката във водещи у нас медии.
Всъщност смяната постоянно стартира от вътрешната страна – семенцата ги посяваме самите ние. И по-късно ги реализираме във външната действителност.
Защо от време на време обаче се усещаме тъжни, зациклили, с засегната религия, че промяната в живота ни изобщо е допустима? Кога стопираме да имаме вяра в капацитета си да " нарисуваме " действителността си по-красиво и свястно?
Психолозите Мартин Селигман и Стивън Майер вършат серия опити в лабораторията на Пенсилванския университет, въз основата на които се ражда теорията за заучената беззащитност.
Идеята на експериментите е следната - след подаване на звуков сигнал кучета да почувстват ненараняващ, само че противен електрошок, и след време да изпитват боязън единствено при чуване на звука.
Учените чакат, че щом животните схванат какво следва след звуковата сигнализация ще стартират да вършат опити да се измъкнат от клетката единствено при разнасяне на звука (което ще е сигнал, че съществува търсеният стресов отговор). Оказва се, че кучетата изпитват боязън от протичащото се, само че не реагират с опити да го избегнат. Напротив, те се свиват на пода, скимтят и се ужасяват, само че не помръдват.
Когато Селигман взема решение да изучи безпомощното държание, усложнява методите си. Поставя кучетата в клетка, разграничена на две елементи от ниска бариера, като в едната по пода протича електричество, а в другата не. Кучетата, които са минали през предходния тип на опита, не вършат никакъв опит за бягство, въпреки че с цел да спрат да изпитват неудобството от електрошока, просто би трябвало да прескочат ниската бариера.
За да прегледат спецификите на този феномен, учените основават различен опит. В него кучетата са разграничени на три групи. Тези от първата биват вързани с колани за известно време (по време на електрошоковата сесия) и едвам по-късно освобождавани. Втората група са сложени в същите колани, само че им е предоставена опция да спрат токовия удар посредством натискане на панел, покрай носовете им. Третата група кучета получава същите електрошокове и бутон, само че не и опция да предотвратят електрошоковата сесия. За тези кучета електрошокът наподобява изцяло инцидентен и отвън контрола им.
Едва след това животните са сложени в клетката, която е разграничена на две елементи. Тези от първата и втората група бързо научават, че скачането в другата част на клетката предотвратява електрическия удар. Тези от третата група обаче не вършат опити да се измъкнат. Поради предходния си опит те са развили когнитивно очакване, че нищо, което създадат, няма да спре или предотврати неприятното чувство.
Понякога вярата в способността ни да се трансформира още в ранното детство, което е доста тъжно. Вместо родителите да ни дадат корени и крила, те ни затварят в буркани със етикети, на които написа какво не можем да вършим.
Детството е интервалът, в който ние построяваме мисловните си тавани - по този начин назовавам вярата ни до каква степен можем да стигнем в живота. Понякога тази религия е изписана във неосъзнатите житейски сюжети за нас самите.
Ако нашите близки вярват в нас и са ни поддържат мисловни ни тавани са високи и имаме вяра, че ще стигнем надалеч. Обратно, в случай че по-скоро ни " етикират " и не са имат вяра в капацитета ни, нашите тавани са ниски и на някакво равнище не имаме вяра, че не можем да се променяме. Когато доста сме подложени на критика просто стопираме да опитваме. " Счупваме " се в центъра на сърцата си. И по този начин влизаме в модела на заучената беззащитност от теорията на Селигман.
Как можем да разрушим този обаян модел? Понякога имаме потребност някой да подаде ръка извън. Някой да повярва в капацитета ни. Да бъде до нас в пътя към смяната. Психотерапията е точно този път. Когато другите имат вяра в нас ние също започваме да имаме вяра в себе си.
Мисловните тавани и заучената беззащитност се " чупят " когато се престрашим да опитаме неща, които сме считали, че е невероятно да създадем. Някога, доста от дълго време, като мънички сме приели вярата, че сме неспособни да стигнем надалеч, за безспорна истина. Но като възрастни ние имаме способността да ревизираме остарели наши вярвания.
Понякога първата стъпка в тази посока е задаването на въпроси? Това ли е животът, който желая? Това ли са нещата, които желая да върша? Имам ли ясна визия до коя Обетована земя искам да стигна? Имам ли проект по какъв начин да ходя към фантазиите си? Не чакам ли прекомерно доста смяната да пристигна извън? Мога ли да видя в себе си даже и мъничките семенца на едно друго допустимо бъдеще?
В логиката на психиката има доктрина съгласно която ние имаме два локуса на надзор – вътрешен и външен. Локус идва от латински език и значи място.
При вътрешния локус на надзор ние имаме вяра, че единствено носим отговорност за живота си. При външния локус на надзор имаме вяра, че ориста е тази, която дефинира по какъв начин ще живеем и до каква степен ще стигнем.
През психотерапията ние имаме шанса да върнем мястото на надзор вътре в себе си, центърът на живота ни да е вътре в нас. По този метод доста по-трудно може да развием подвластни държания. Ние сме смяната. Стигаме тъкмо до такава степен, докъдето имаме вяра, че можем да стигнем. Въпросът е да разклатим тези наши антични безспорни истини, че не сме задоволително положителни за живота, че не ни бива, че не заслужаваме благополучие.
В този развой се постанова да попътуваме за малко в предишното, с цел да забележим, механизмите, през които са се развили базисните вярвания за себе си и света.
Напълно съм уверена в способността ни да се променяме. Да излизаме от омагьосания кръг на заучената беззащитност. Виждала съм смяната стотици пъти. Виждала съм свободата в очите на хора, които от време на време за пръв път пробват неща, за които са вярвали, че изобщо не стават.
За тази независимост си коства да се извърви целият път отначало. За шанса ни да тръгнем по нови пътища. За шанса ни да усещаме, че ние държим руля на личния си живот.
Това не значи, че няма орис, само че имам вяра в думите на Ганди „ Бъди смяната, която искаш да бъдеш в света “.
В мислите ми изниква един откъс от книгата „ Голямата панда и Малкия змей “ на Джеймс Норбъри:
– Нищо не се случва! – промърмори Малкия змей.
- Може би стартира да се случва от вътрешната страна? -отговори Голямата панда.
Може би е време да посеем вътре в нас семената на мечтаната смяна. Да ги поливаме. Да се грижим за тях с топла любов и приемане.
Представям си далечните земи, до които можем да стигнем, когато счупим оковите на механизма на заучената беззащитност и повярваме в смяната. Земи, които ухаят на чиста вяра, жасмин и сбъдване. Само ни чакат да тръгнем към тях. Земи, до които може в никакъв случай да не сме си представяли, че можем да доплуваме с корабите на живота си.
По пътя към тях ще има дни, когато ще е толкоз ярко, че небето ни ще става море и морето небе. Ще има и дни, в който ще има стихии и черни облаци. Но знам сигурно, че когато тръгнем, рано или късно ще пристигнем.
Диляна Велева е магистър по логика на психиката и публицистика. Завършила е с цялостно отличие образованието си в Софийския Университет " Свети Климент Охридски ". Има голям брой специализации в региона на психическото консултиране. Има 18-годишен опит като психолог съветник в няколко водещи лечебни центъра. Работи в Център по логика на психиката и психотерапия " Промяна ". Била е водещ на голям брой тренинги и образования в региона на логиката на психиката за огромни компании. Голямата ѝ пристрастеност, с изключение на консултациите, е писането на публикации в региона на логиката на психиката. През последните 10 години тя е разгласила многочислени материали в региона на логиката на психиката във водещи у нас медии.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ