Мъж върви сам по Симеоновско шосе – и интернет полудя: къде изчезна човещината ни?
Понякога една фотография може да каже повече за нас като общество, в сравнение с хиляди думи. Такава фотография се появи в обществените мрежи – мъж, който върви постепенно в средата на Симеоновско шосе в София, покрай Green Village. Не наподобява нападателен, не тича, не буйства – просто върви. Наведен, със сведена глава, като че ли носи товар, който не се вижда.
Публикацията е съпроводена от къс коментар:
„ Преди 30 минути този човек вървеше в средата на Симеоновско шосе. “
Само това. Без обвинявания, без пояснения. И все пак – мненията под поста са като рентген на нашето общество. Под обявата хората се разделиха на два лагера. Едни реагираха с пренебрежителни смешки:
„ На Симеоново все са луди. “
Други – с човечност и схващане:
„ Ако е татко ви и е с деменция, нямаше да се подигравате. “
„ Може би индивидът има потребност от помощ, а не от смях. “
А трети просто въздъхнаха тежко:
„ Колко човечност има в коментарите… Защо станахме такива? “
И точно този финален въпрос е най-болезненият. Къде изчезна емпатията? Времето, в което живеем, е време на безкрайна информация и безкрайна отмалялост. Виждаме прекалено много – нещастия, произшествия, премеждия – и в един миг преставаме да усещаме.
Превърнахме непознатата болежка в наличие. Превърнахме неразбираемото в мотив за смешка. А там, където някой има потребност от помощ, ние снимаме, публикуваме и чакаме реакции.
Да, индивидът на фотографията може да е просто изтощен. Може да страда от болест, да е загубен или изплашен. Никой не знае. Но сигурното е, че заслужава човешко отношение, а не подбив и етикети.
Истинската мярка за едно общество не е в това какъв брой са съвременни улиците му, а в това по какъв начин се отнася към най-уязвимите си хора. Към възрастните, болните, обърканите, самотните.
Може би този мъж в никакъв случай няма да разбере, че фотографията му се е трансформирала в тематика на диалог. Но ние, които я виждаме, имаме избор — да осъдим или да помогнем, да се подиграем или да проявим емпатия.
Мъжът от Симеоновско шосе не е просто един човек, вървящ по средата на пътя. Той е знак – на това какъв брой елементарно се отхвърляме от човещината си. И в случай че има нещо, което в действителност би трябвало да ни разтревожи в този случай, то не е държанието на индивида на пътя, а държанието на тези, които гледат в профил.
П.С. Няколко столичани са се обадили на 112 - най-малко това...
Публикацията е съпроводена от къс коментар:
„ Преди 30 минути този човек вървеше в средата на Симеоновско шосе. “
Само това. Без обвинявания, без пояснения. И все пак – мненията под поста са като рентген на нашето общество. Под обявата хората се разделиха на два лагера. Едни реагираха с пренебрежителни смешки:
„ На Симеоново все са луди. “
Други – с човечност и схващане:
„ Ако е татко ви и е с деменция, нямаше да се подигравате. “
„ Може би индивидът има потребност от помощ, а не от смях. “
А трети просто въздъхнаха тежко:
„ Колко човечност има в коментарите… Защо станахме такива? “
И точно този финален въпрос е най-болезненият. Къде изчезна емпатията? Времето, в което живеем, е време на безкрайна информация и безкрайна отмалялост. Виждаме прекалено много – нещастия, произшествия, премеждия – и в един миг преставаме да усещаме.
Превърнахме непознатата болежка в наличие. Превърнахме неразбираемото в мотив за смешка. А там, където някой има потребност от помощ, ние снимаме, публикуваме и чакаме реакции.
Да, индивидът на фотографията може да е просто изтощен. Може да страда от болест, да е загубен или изплашен. Никой не знае. Но сигурното е, че заслужава човешко отношение, а не подбив и етикети.
Истинската мярка за едно общество не е в това какъв брой са съвременни улиците му, а в това по какъв начин се отнася към най-уязвимите си хора. Към възрастните, болните, обърканите, самотните.
Може би този мъж в никакъв случай няма да разбере, че фотографията му се е трансформирала в тематика на диалог. Но ние, които я виждаме, имаме избор — да осъдим или да помогнем, да се подиграем или да проявим емпатия.
Мъжът от Симеоновско шосе не е просто един човек, вървящ по средата на пътя. Той е знак – на това какъв брой елементарно се отхвърляме от човещината си. И в случай че има нещо, което в действителност би трябвало да ни разтревожи в този случай, то не е държанието на индивида на пътя, а държанието на тези, които гледат в профил.
П.С. Няколко столичани са се обадили на 112 - най-малко това...
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ