Понеделник. Това ново същество с дълги коси много ми досажда.

Понеделник.

Това ново създание с дълги коси доста ми досажда. Непрекъснато се мотае към мен и все върви по петите ми. Не ми харесва тази работа; не съм привикнал да имам компания. По-добре да си стои при другите животни... Днес е облачно, духа източен вятър; май ще ни навали отново... „ Ни? “ Откъде пък измислих тази думичка? А, сетих се – новото създание я използва.

Вторник.

Изследвах огромния водопад. Според мен той е най-хубавото нещо в моите владения. Новото създание го назовава Ниагарски водопад. Защо? Да пукна, в случай че разбирам. Защото приличал на Ниагарския водопад, споделя то. Това още не е съображение. Що за измислици и дивотии? Но самият аз в този момент нямам опция да давам наименования на каквото и да било. Новото създание наименува всяко нещо, преди да съумея да си отворя устата. И все ми привежда еднакъв аргумент – това ми наподобява на еди-какво си. 

Сряда.

Направих си барака, с цел да не ме вали дъжд, само че не можах да си постоя самичък в нея нито момент. Новото създание незабавно се намъкна вътре. Опитах се да го изгоня, само че то взе да пролива вода от вдлъбнатините, които му служат за гледане, а след това стартира да я бърше с опакото на лапите си и да издава звуци, сходни на тези, които издават някои други животни, когато ги сполети неволя. Нека издава такива звуци, единствено да не говори; само че то приказва непрестанно. Може би думите ми звучат като евтина насмешка по отношение на горкото създание, само че аз напълно не желая да го обидя.

 Събота.

Новото създание яде прекомерно доста плодове. Ако продължава по този начин, няма да ни стигнат за дълго. Пак „ ни “ – неговата думичка. Но тя стана към този момент и моя, нали я чувам непрестанно. Тази заран има гъста мъгла. Аз не излизам в мъгливо време, само че новото създание излиза. То шляпа нагоре-надолу при всякакво време, а след това се промъква при мен с кални крайници. И все приказва. Колко умерено и тихичко ми беше по-рано.

Неделя.

Изкарах някак и тази неделя. Неделните дни ще стават все по-мъчителни за мен. През ноември неделята беше определена и избрана като единствен ден за отмора. А преди този момент си имах шест такива дни в седмицата. Днес видях по какъв начин новото създание се мъчи да обрули ябълката от неразрешеното дърво.

Понеделник.

Новото създание твърди, че се споделя Ева. Много добре, аз нямам нищо срещу. И държи да се обръщам към него с това име, когато желая да го повикам при себе си. Аз споделих, че това е към този момент излишество. Тази дума безспорно ме издигна в неговите очи; в действителност това е много комплицирана и хубава дума, ще би трябвало по-често да я използвам. Новото създание споделя, че то не е То, а Тя. Това ми се вижда малко съмнително; прочее все ми е едно; дано си бъде тя, единствено да ме остави на мира и да не бърбори непрестанно.

Вторник.

Тя споделя, че била основана от едно мое ребро. Това е много подозрително, с цел да не кажа нещо по-силно. Нито едно от ребрата ми не липсва... Тя се тревожи доста за ястреба; споделя, че тревата не му понасяла; бои се, че няма да може да го отгледа; счита, че ястребът не трябва да се храни с трева, а с мърша. Според мен той би трябвало да откри метод да поминава с това, което има. Не може да обърнем наобратно цялата наша система, с цел да угодим на ястреба.

Събота.

Вчера, когато се оглеждаше в езерото, както прави доста постоянно, взе, че падна в него. Едва не се задуши и сподели, че това било доста неприятно чувство. То разсъни у нея съчувствие към съществата в езерото, които тя назовава риби – тя продължава да прикачва имена на разните твари, само че те напълно не се нуждаят от тях и не отиват при нея, когато тя ги вика с тези имена, обаче това не я наскърбява. Колко е глупавичка! Та през вчерашния ден вечер извади сума риби, домъкна ги в колибата и ги постави в леглото ми, с цел да се стоплели, само че като ги попоглеждах през днешния ден, не забелязах да се усещат изключително добре, единствено се бяха укротили напълно. Довечера ще ги изхвърля на открито. Няма да дремя към този момент с тях, тъй като са студени и лигави и се оказва, че не е доста прелестно да лежиш измежду тях, изключително гол.

Неделя.

Изкарах някак и тази неделя.

Вторник.

Сега пък завърза другарство с една змия. Останалите животни са удовлетворени от това, тъй като тя все си прави някакви опити с тях и им досажда; а аз съм удовлетворен, тъй като змията може да приказва и това ми дава опция да си поотдъхна.

Петък.

Тя споделя, че змията я посъветвала да опита плодовете на това дърво, вследствие на което щяла да познае нещо велико, красиво и благородно. Аз й обясних, че това може да даде и различен резултат – да докара гибелта в света. Но сбърках, по-добре да си бях премълчал; а по този начин я наведох на мисълта, че тогава ще може да избави болния ястреб и да храни с прясно месо унилите лъвове и тигри. Посъветвах я да стои по-далеч от това дърво. Но тя не ще и да чуе. Предусещам злощастие. Ще забягна.

Сряда.

Минах през много инциденти. Нощес избягах – яхнах един кон и препусках до сутринта, като се надявах, че ще се измъкна от парка и ще намеря леговище в някоя друга страна, преди да е пристигнало нещастието. Но не би. Около един час след изгрев-слънце минах през една цветуща котловина, където хиляди животни пасяха, дремеха или си играеха едно с друго както нормално, само че внезапно всички те нададоха страховит, безумен плач и завчас в долината настъпи безпорядък и животните започнаха да се изтребват. Разбрах какво означаваше това. Ева бе вкусила от неразрешения плод и в света бе пристигнала гибелта... Тигрите изядоха коня ми, без да обръщат внимание, че им крещях да престанат, и щяха да изядат и мен, в случай че се бях позабавил, само че аз ударих на бяг. Открих това място отвън парка и няколко дни се усещах сносно тук, само че тя отново ме откри. Намери ме и начаса назова мястото Тонауанда – казва, че й приличало на Тонауанда. Право да си кажа, не скърбя, че пристигна, тъй като тук няма съвсем нищо за ястие, а тя донесе няколко от тези ябълки. Бях толкоз гладен, че се видях заставен да ги изям. Постъпих в прорез с правилата си, само че се убедих, че правилата имат значение единствено когато си утолен... Тя дойде, покрита с клончета и листа и когато я попитах какво значи тази нелепост и ги смъкнах и захвърлих, тя се изкиска и изчерви. Никога не бях виждал някой да се киска и изчервява, по тази причина държанието й ми се видя извънредно непристойно и идиотско. Тя сподели, че скоро всичко ще ми стане ясно. И излезе права. Колкото и да бях гладен, оставих ябълката недоизядена (по-хубава ябълка не бях виждал, а и сезонът им беше към този момент минал), събрах хвърлените от мен клончета и листа и се накичих с тях, а след това й заповядах със непоколебим глас да събере още и да се покрие, с цел да не се излага. Тя се подчини, след което се промъкнахме до долината, където се бе развихрила борбата сред зверовете, събрахме няколко кожи и аз я накарах да ушие от тях два костюма, с които да може да се явява пред обществото. Вярно, костюмите са неуместни, само че по тази причина пък фешън, а това е най-важното за една дреха... Намирам, че с Ева човек си прекарва много прелестно времето. Сега, когато изгубих владенията си, разбирам, че без нея бих се чувствал уединен и подтиснат. И още нещо: тя споделя, че занапред нататък ни е писано да си изкарваме с труд прехраната. Тя може да се окаже потребна в тази тенденция. А от мен – ръководството.

След толкоз години разбрах, че първоначално съм бил на неправилно мнение за Ева: по-добре е да пребивавам с нея отвън райската градина, в сравнение с без нея в градината. Някога ми се струваше, че приказва прекомерно доста, само че в този момент би ми било мъчително, в случай че този глас замлъкне и изчезне от моя живот. Благословена да е „ джанката “, която ни събра и ми даде опция да позная нейното чисто сърце и богатствата й душа.

От „ Архиви на адамовото семейство ”, 1962
Илюстрация: " The Redding Mark Twain ", Susan Durkee