Ставайте, робове! Аз не щъ ярем! ♥ БЕНКОВСКИ на ВАЗОВ
„ Помня единствено, че когато през облаците пушек се премержа Бенковски, който трепереше, с разперени ръце, а след това се изкриви на една страна и рухна на земята по очите си, то аз се стреснах, само че не ми идеше на мозъка що би трябвало да върша. Бенковски държеше в ръката си един от своите револвери… “
Из „ Убийството на войводата Бенковски “, Захари Стоянов, („ Записки по българските въстания “)
Георги Бенковски (Гаврил Груев Хлътев, 1843-1876)
БЕНКОВСКИ ♥ Иван ВАЗОВ, „ Епопея на забравените “
Планината пуста. Дивота и сън е.
Вред пространства голи, бърда, урви, трънье;
в пустинята влаза някой гробен дух.
Небосводът гледа изплашен и ням.
Лесовете черни, накрай кръгозорът
мяркат се, тъмнеят. Надалеч в просторът
орел един плува, постепенно се върти
над някоя мърша, що му мирис прати;
по скалите зеят страшни пукнатини;
затулени с шубраци - кревати на гадини;
сипеи безродни, плешиви бърда,
стръмнини без дръвье, реки без вода
душата изтезават и плашат окото.
Из един там ням дол, обраснал с глогина,
в този момент върви безшумно някаква тайфа.
Вождът е Бенковски! Бенковски е самичък!
Бенковски я води в пустинята там;
героят, юнакът с мисъл на челото,
на подвига знаме, душа на делото,
индивидът, що даде съдбовния знак
и цялостен народ самоуверено тикна с своя крайник
желязната воля, стоманените сили,
могъщото слово, що слабий окрили,
гласът, който сподели: „ Вървете! Да мрем!
Ставайте, робове! Аз не щъ хомот! “
И ние трептяхме пред тоя глас мощен,
пред тоя дявол скришен, фантом полунощен,
който произнесе страшните слова...
Той в този момент вървеше с клюмнала глава.
Другарите му правилни, разрушени и пршни,
приличаха на мощи и на сенки страшни,
седемдесет бяха, четирма са през днешния ден.
Другите паднаха: едни в багра с чест,
други в плен срамен, други пък бегаха,
от тяхната орис кат се убояха.
Тъжно те вървяха в заглъхналий мир
по пясъка ситни, из дивния простор,
с пушки без патрони, и с крайници без сила;
всяка кост се клати, боли всяка жила;
подвигът е сложен, пътят е яростен.
Петнадесет дни без отдих, без хлеб
скитат се в горите, борят се с тиранът,
с пекът, с дъждовете и с треви се хранат,
постоянно мисъл мрачна дохожда им тям.
Но бързо изчезва; Бенковски е там.
Бенковски ги пази безмълвен и страшен;
в бедите поддръжка и образец всегдашен;
тоя държи, не охка, тоя е единствено бледен,
и гледа на изток, и води ги самоуверено,
и бурно се бърчи бледното му чело.
В глава му се блъскат мисли цялостен рой
и кроежи тъмни, и лучи, и мрак,
и гняв отровна кипи му в гърдите
за толкова нещастья, очаквания разрушени,
за толкоз жъртви и религия, и труд,
отишли на вятър под натиска пикантен!
И протестът пред него като облак чудноват
фърчи кат от някой вихър изгонен.
Накъде отиват?... Изведнъж гръм
раздаде се от близък хлъм.
Кат снопове падат трима приятели.
Кръв димеща, топла пясъка прошари.
Пушекът се пръсна и гръмът мина,
кат изпълни с кънтеж цяла планина.
Потерята скокна от свойта пусия
и шумно изкряска - храброст улови я:
тя видя един прав и то кървясъл, самичък!
Двайсет пушки мерят изново насам,
подготвени патрони и огън да храчат.
„ Предай се, бандит! “ - извика лидерът,
и сганта ненадейно загради отвръст
сетний противник със жадност за отплата,
със наслада свирепа, с убеденост дива,
че веч държи крепко плячката си жива.
Тогава ранений прав, прочувствен, див,
с взор обезсърчителен, съвсем горд,
с пет рани в снагата, при прагът на гроба,
кат не щя да падне, както падна тога,
гръмна се в челото и измежду гъстий пушек
падна мъртъв, студен и несломим!
И Хаджи Люзгяр бей, главатарят остарели,
пристъпи зачуден с хищни си приятели
към таз жъртва мощна, към тоз горделив левент,
който му избегна с подобен прочут бяг,
погледна чело му, с топла кръв покрито,
и очи му страшни, вперени ядосано,
и ръка му, взела револвера с мощност,
като че се готви зарад борба йощ,
и уста му бледни, открити към свода
като че ще зинат: гибел или независимост!
И усети респект и боязън, и мраз,
и викна изплашен: „ Кой е тоя вманиачен! “
Но всички мълчаха. Тогаз от земята
един мъртвец пошавна, отвори устата,
пробуден от мощ загадка, непозната,
и с глас издихающ, кат ръка простря,
„ Бенковски! “ продума и безшумно умря.
1881 година
Из: „ Епопея на забравените “, Иван Вазов, изд. „ Народна юноша “, София, 1962 година
Фотография: Георги Бенковски (Гаврил Груев Хлътев, 1843-1876), bg.wikipedia.org
