Прогледнали за Таворската светлина -
Помните ли библейския роман за диалога сред оракул Илия и неговия възпитаник Елисей? Когато наближило времето светият оракул да бъде взет жив на небето, той попитал своя възпитаник какво би изискал преди тяхната разлъка. Елисей поискал да наследи пророческия подарък на учителя си... с двойна мощ. Отговорът бил, че желанието му ще се извърши, в случай че му е обещано да види с очите си огнената каляска и вихрушката, която ще вземе Илия на небето... И ето, вероятно Елисей се надявал, трепетно очаквал очите му да прогледнат за невидимото – това щяло да бъде знакът, изпратен свише за него. И макар настроението на очакване, в което обитавал Елисей, щом получил своя знак, той хвана облеклата си, та ги раздра на две... налегнат може би по едно и също време от небесна наслада и заветен смут от видяното.
Христовите апостоли обаче не очаквали това, което щели да видят на Тавор, тъй като по какъв начин може да си квалифициран за непредставимото?!... Оттук и пронизващата мощ на този евангелски епизод: тя идва освен от обстоятелството на главното събитие – разкриването на преобразеното Лице на Господа в Неговата Божествена популярност, само че и от достоверните реакции на тримата възпитаници. От това, което си представяме, че е било изписано на лицата им в оня миг. Според новозаветния роман, щом чуват Божия глас из облаците, апостолите паднаха ничком и прекалено много се уплашиха. С достоверността на тези думи от историята на Преображението Христовите възпитаници ни демонстрират фактически, че свидетелстват за силата на Господа като очевидци, а не като разказвачи на „ хитро измислени басни “ (вж. 2 Петр. 1:16) Само чистите по сърце очевидци ще признаят страха си, единствено те ще разкрият немощта си...
Какво по-автентично и от думите на деятел Петър: „ в случай че искаш, да създадем тук три сенника: за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия “ (Мат. 17:4). Навярно още до момента в който изрича тези думи, апостолът осъзнава несъстоятелността им – на Светлината на света да предложиш шатра, с цел да се приюти от нощния студ или да се скрие от слънцето. За деятел Петър можем да кажем, че той е по-скоро човек на действието, в сравнение с вглъбеното съзерцаване. И в този непостижим с нищо земно момент импулсът за деяние е неговият метод да се опита да осмисли това, което не може да бъде помислено. Реакция, толкоз присъща за човешката природа – изправени пред гранична обстановка сред земния и небесния свят, сред живота и другия живот, да се хванем със сетни сили за познатото, вместо да застанем лице в лице с пронизващата сърцето ни Истина и да притихнем, с цел да се отворят вътрешните ни очи.
С предлагането да направи сенници, деятел Петър като че ли споделя на Христос: „ Иска ми се да се завърнеш към Твоя облик отпреди часове, с цел да може още веднъж да се побереш в границите на разсъдъка ми. В облика на Онзи, с Когото доскоро дружно сме изпитвали жадност и отмалялост, с Когото дружно сме сядали на трапезата на грешници, Чиито нозе като моите са се изранявали по каменистите пътеки... “. Но може би тъкмо в този момент апостолът осъзнава с мозъка на сърцето си великото измерение на Христовото самопонизяване. И тогава идва прозрението, което преобразява цялото създание – че " всичко, което в нас има някаква тежест, се корени в любовта " (Карл Ясперс, „ Малка школа за философско мислене “, София, 1995 година, с. 137). Че тя, Божията обич, е единственото несъмнено нещо в този свят... Тя е сиянието, което облива лицата на светиите.
Неслучайно мнозина християнски писатели споделят, че Таворската светлина не ни заслепява, а ни кара да виждаме по-ясно. Както показва Владимир Лоски, съгласно свети Симеон Нови Богослов на път за Дамаск деятел Павел е бил омаян и изумен от явяването на Божията светлина, защото към момента не е имал вярата в Христа. „ Напротив, съгласно св Григорий Палама Мария Магдалена е могла да види светлината на Възкресението, изпълнила гроба и осветила всичко вътре, макар нощния мрак, когато „ сетивната светлина “ към момента не е огрявала земята; точно тази светлина ѝ е дала опция да види ангелите и да беседва с тях... Преображението не е събитие, лимитирано във времето и пространството: в този момент в Христос не се случва никаква смяна, даже и в човешката Му природа, а смяната се прави в съзнанието на апостолите, които получават за известно време способността да виждат своя Учител Такъв, Какъвто е, блестящ с безконечната Светлина на Своето Божество. “ (Владимир Лоски, „ Очерк върху мистическото богословие на Източната черква “, Омофор, София, 2013 година, с 225-226). За апостолите това е излаз от историята, осъзнаване на безконечните действителности, споделя Владимир Лоски и продължава: „ За да забележим Божествената светлина с телесни очи, както са я видели учениците на планината Тавор, би трябвало да се приобщим към тази светлина, да бъдем в по-голяма или в по-малка степен преобразениот нея “. За иконографа, който изобразява Христовото Преображение, се споделя в един ръкопис от Света гора: „ Да се моли със сълзи, с цел да прониже Господ сърцето му... Имайки задачата да проповядва посредством изображения тайните Христови, той би трябвало сходно на Петър, Яков и Йоан да изживее Преображението “.
Да изживеем Преображението, да се преобразим! Красиви думи, само че какво е тяхното значение там, където се намираме в този момент? Защото като че ли през днешния ден по-силно отвсякога имаме чувството, че сме в Долината на смъртната сянка – там, където със смразяваща поредност едни от най-ужасните неточности на историята се повтарят. Но погледът на вътрешните ни очи е кадърен да стигне до онази действителност, в която ние към този момент сме изведени от смъртната сянка. За да забележим, че към този момент сме получили дара на най-голямата и само нужна ни разтуха. Утехата на избавлението от двете съществени паники на човешкото съществуване, които неизбежно са свързани между тях. Тревогата от безсмислието на нещата и паниката от гибелта.
„ Започвам да допускам, че тъгата, която ме обзема при мисълта за гибелта и загубата на цялото богатство на моя витален опит, е сродна на тази при мисълта, че надживявайки гибелта, ще изпитам скука от този мъчителен, повяхнал и вероятно мухлясал опит “, споделя яркият разобличител на съвремието Умберто Еко (Умберто Еко, „ Връща ли се часовникът обратно “, София, 2013, с. 448). Но Христос предлага на индивида нещо съществено ново – избавление от тленността, което няма нищо общо с тази земна визия за надживяване на гибелта. Христос е Този, Който ни избавя от това постоянно непостигане и ни подарява Смисъла. Дарява ни опцията да сме изцяло Други, Преобразени... И Той е Който някой ден ще преобрази даже и тези унизени наши тела (вж. Фил. 3:21)...
Текстът е част от книгата на Сандра Керелезова Публикуван е за първи път на Преображение Господне, 2015 година, в
Сандра Керелезова е публицист, член на публицистичния екип на списание „ Християнство и просвета “. Автор е на голям брой изявления, отдадени на християнската религия, в печатни и електронни медии.
Христовите апостоли обаче не очаквали това, което щели да видят на Тавор, тъй като по какъв начин може да си квалифициран за непредставимото?!... Оттук и пронизващата мощ на този евангелски епизод: тя идва освен от обстоятелството на главното събитие – разкриването на преобразеното Лице на Господа в Неговата Божествена популярност, само че и от достоверните реакции на тримата възпитаници. От това, което си представяме, че е било изписано на лицата им в оня миг. Според новозаветния роман, щом чуват Божия глас из облаците, апостолите паднаха ничком и прекалено много се уплашиха. С достоверността на тези думи от историята на Преображението Христовите възпитаници ни демонстрират фактически, че свидетелстват за силата на Господа като очевидци, а не като разказвачи на „ хитро измислени басни “ (вж. 2 Петр. 1:16) Само чистите по сърце очевидци ще признаят страха си, единствено те ще разкрият немощта си...
Какво по-автентично и от думите на деятел Петър: „ в случай че искаш, да създадем тук три сенника: за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия “ (Мат. 17:4). Навярно още до момента в който изрича тези думи, апостолът осъзнава несъстоятелността им – на Светлината на света да предложиш шатра, с цел да се приюти от нощния студ или да се скрие от слънцето. За деятел Петър можем да кажем, че той е по-скоро човек на действието, в сравнение с вглъбеното съзерцаване. И в този непостижим с нищо земно момент импулсът за деяние е неговият метод да се опита да осмисли това, което не може да бъде помислено. Реакция, толкоз присъща за човешката природа – изправени пред гранична обстановка сред земния и небесния свят, сред живота и другия живот, да се хванем със сетни сили за познатото, вместо да застанем лице в лице с пронизващата сърцето ни Истина и да притихнем, с цел да се отворят вътрешните ни очи.
С предлагането да направи сенници, деятел Петър като че ли споделя на Христос: „ Иска ми се да се завърнеш към Твоя облик отпреди часове, с цел да може още веднъж да се побереш в границите на разсъдъка ми. В облика на Онзи, с Когото доскоро дружно сме изпитвали жадност и отмалялост, с Когото дружно сме сядали на трапезата на грешници, Чиито нозе като моите са се изранявали по каменистите пътеки... “. Но може би тъкмо в този момент апостолът осъзнава с мозъка на сърцето си великото измерение на Христовото самопонизяване. И тогава идва прозрението, което преобразява цялото създание – че " всичко, което в нас има някаква тежест, се корени в любовта " (Карл Ясперс, „ Малка школа за философско мислене “, София, 1995 година, с. 137). Че тя, Божията обич, е единственото несъмнено нещо в този свят... Тя е сиянието, което облива лицата на светиите.
Неслучайно мнозина християнски писатели споделят, че Таворската светлина не ни заслепява, а ни кара да виждаме по-ясно. Както показва Владимир Лоски, съгласно свети Симеон Нови Богослов на път за Дамаск деятел Павел е бил омаян и изумен от явяването на Божията светлина, защото към момента не е имал вярата в Христа. „ Напротив, съгласно св Григорий Палама Мария Магдалена е могла да види светлината на Възкресението, изпълнила гроба и осветила всичко вътре, макар нощния мрак, когато „ сетивната светлина “ към момента не е огрявала земята; точно тази светлина ѝ е дала опция да види ангелите и да беседва с тях... Преображението не е събитие, лимитирано във времето и пространството: в този момент в Христос не се случва никаква смяна, даже и в човешката Му природа, а смяната се прави в съзнанието на апостолите, които получават за известно време способността да виждат своя Учител Такъв, Какъвто е, блестящ с безконечната Светлина на Своето Божество. “ (Владимир Лоски, „ Очерк върху мистическото богословие на Източната черква “, Омофор, София, 2013 година, с 225-226). За апостолите това е излаз от историята, осъзнаване на безконечните действителности, споделя Владимир Лоски и продължава: „ За да забележим Божествената светлина с телесни очи, както са я видели учениците на планината Тавор, би трябвало да се приобщим към тази светлина, да бъдем в по-голяма или в по-малка степен преобразениот нея “. За иконографа, който изобразява Христовото Преображение, се споделя в един ръкопис от Света гора: „ Да се моли със сълзи, с цел да прониже Господ сърцето му... Имайки задачата да проповядва посредством изображения тайните Христови, той би трябвало сходно на Петър, Яков и Йоан да изживее Преображението “.
Да изживеем Преображението, да се преобразим! Красиви думи, само че какво е тяхното значение там, където се намираме в този момент? Защото като че ли през днешния ден по-силно отвсякога имаме чувството, че сме в Долината на смъртната сянка – там, където със смразяваща поредност едни от най-ужасните неточности на историята се повтарят. Но погледът на вътрешните ни очи е кадърен да стигне до онази действителност, в която ние към този момент сме изведени от смъртната сянка. За да забележим, че към този момент сме получили дара на най-голямата и само нужна ни разтуха. Утехата на избавлението от двете съществени паники на човешкото съществуване, които неизбежно са свързани между тях. Тревогата от безсмислието на нещата и паниката от гибелта.
„ Започвам да допускам, че тъгата, която ме обзема при мисълта за гибелта и загубата на цялото богатство на моя витален опит, е сродна на тази при мисълта, че надживявайки гибелта, ще изпитам скука от този мъчителен, повяхнал и вероятно мухлясал опит “, споделя яркият разобличител на съвремието Умберто Еко (Умберто Еко, „ Връща ли се часовникът обратно “, София, 2013, с. 448). Но Христос предлага на индивида нещо съществено ново – избавление от тленността, което няма нищо общо с тази земна визия за надживяване на гибелта. Христос е Този, Който ни избавя от това постоянно непостигане и ни подарява Смисъла. Дарява ни опцията да сме изцяло Други, Преобразени... И Той е Който някой ден ще преобрази даже и тези унизени наши тела (вж. Фил. 3:21)...
Текстът е част от книгата на Сандра Керелезова Публикуван е за първи път на Преображение Господне, 2015 година, в
Сандра Керелезова е публицист, член на публицистичния екип на списание „ Християнство и просвета “. Автор е на голям брой изявления, отдадени на християнската религия, в печатни и електронни медии.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ