Полският поет Чеслав Милош често е цитиран с думите: Когато

Полският стихотворец Чеслав Милош постоянно е представен с думите: „ Когато в едно семейство се роди публицист, фамилията е обречено. “ В актуалната европейска литература една книга нерядко се трансформира в начало на фамилен разкол. На фона на устойчивия взрив на зле прикрити автобиографични разкази за фамилни спорове в цяла Европа, все по-често това води до фамилни „ срещи “ в правосъдната зала.

Такъв е казусът с френската историчка Сесил Депрери, която в сряда беше съдена за клюка от своя брат и братовчедка поради метода, по който е описала починалата си майка и своя прачичо в романа си от 2024 година La Propagandiste.

„ Омразата на авторката към засегнатите лица прониква в цялото произведение, замислено като същински акт на фамилно възмездие “, настояват ищците в правосъдната си тъжба. Те декларират, че липсват доказателства за централния сюжет на романа – съдействие на жена с нацистите – и упорстват книгата да бъде изтеглена от пазара и унищожена.

Ромaнът беше включен в дългия лист за премията „ Гонкур “ през 2023 година, а Guardian разказа превода му на британски като „ интелигентен и изящен “. В него разказвачката Колин наблюдава историята на майка си Люси – подвластна от морфин жена, чийто първи брачен партньор е бил уверен покровител на нацистите и дизайнер на пропагандни плакати за режима във Виши.

Макар авторката да отхвърля класификацията на книгата като roman à clef – разказ, в който действителни персони са превърнати в художествени облици – тя не крие, че е черпила ентусиазъм от личното си детство. „ Повечето от героите, от които можех да се вдъхновя, към този момент бяха мъртви, което освобождава словото “, споделя тя пред френската телевизия през 2023 година

Творбата на Депрери се вписва в жанра „ автофикция “ – разбиране, въведено през 1977 година от френския критик Серж Дубровски. Като хибрид сред автобиография и пробна прозаичност, този жанр закупи голяма известност през последното десетилетие с помощта на бестселъри като „ Гениалната другарка “ на Елена Феранте и огромната поредност „ Моята битка “ на Карл Уве Кнаусгор.

Автофикцията постоянно се концентрира върху мъчителни или травматични прекарвания от детството. От правна позиция „ казусът е, че е доста мъчно да пишеш за личния си опит, без да засягаш опита на другите “, показва пред Guardian Лариса Муравьова, откривател в Университета Гренобъл Алп.

Самият Кнаусгор, чиято шесттомна поредност „ Моята битка “ постоянно преглежда сложните му връзки с татко му пияч, е бил застрашен със правосъден иск за клюка от своя чичо още преди публикуването на първия том. През 2018 година Националният спектакъл в Берген също беше застрашен със съд от майката на Вигдис Йорт поради театралната акомодация на нейния автофикционален разказ.

Тези закани рядко стигат до правосъдната зала. В Норвегия фамилиите, наранени от автофикцията, избират да отвърнат с креативен средства вместо с правни искове. Бившата брачна половинка на Кнаусгор, Линда Бострьом, разгласява разказ, в който оспорва неговата версия за раздялата им. По сходен метод сестрата на Йорт – Хелга, както и литературният критик Арилд Линеберг (смятан за неин някогашен любовник), дадоха отговор със свои лични „ контраромани “.

Мелиса Шух, учител по британска литература в Университета в Кил, Германия, разяснява: „ Подозрението, което някои критици изпитват към създателите на автофикция, е, че този род им разрешава да печелят и от двете страни. В рамките на художествената литература той освобождава писателя от рестриктивните мерки на жанровите конвенции и придава на текста чувство за достоверност. От позиция на документалната литература автофикцията разрешава креативно потребление на художествени похвати, като в същото време до известна степен защищава от евентуални правосъдни искове. “

Във Франция обаче романизирането се оказва по-малко ефикасен щит против правосъдни дейности, което евентуално е окуражило роднините на Депрери.

През 2013 година известната автофикционна авторка Кристин Анго и издателството ѝ Flammarion бяха наказани да платят 40 000 евро обезщетение за нарушение на персоналния живот на някогашната партньорка на нейния ухажор в романа Les Petits. Друга писателка – Камий Лоранс – беше съдена от брачна половинка си през 2003 година поради потреблението на името на щерка им в романа L’Amour, Roman, само че завоюва делото.

„ Поразително е, че в Съединени американски щати също има голям взрив на записките, комбиниран с доста правосъдна просвета, само че там не сме видели толкоз правни разногласия, колкото във Франция. Във Франция едно доста неразбираемо законодателство за персоналния живот се среща с един доста неразбираем жанр на писане “, показва Натали Едуардс, професор по френска литература и началник на катедрата по съвременни езици в Университета в Бристол. 

В случая на Депрери обстановката е друга, защото роднините ѝ я съдят не за нарушение на персоналния живот, а за „ обществена клюка против паметта на умряли лица “. Марк Стивънс, британски юрист, профилиран в медийното право, интелектуалната благосъстоятелност и свободата на изложение, счита, че те не трябва да разпореждат огромни очаквания.

„ Законът за свободата на печата от 29 юли 1881 година, който дефинира клеветата във Франция, пази само правата на живите хора “, изяснява той. „ Наследниците не могат да съдят за уронване на фамилната чест, в случай че не убедят съда, че личната им известност е накърнена. “

В защитната си защита юристът на Депрери аргументира, че свързването на историята в книгата с живи родственици на авторката би изисквало „ изключителни знания по потекло или заложба за ясновидство, каквито читателите не имат “.

Стивънс заключава: „ На този стадий искът наподобява много слаб, в случай че не и напряко неосъществим. Френските съдилища мъчно биха наложили намордник на романист, който разкрива неуместни истини. Семейната горделивост е неприятен юридически мотив – и още по-лош книжовен. “