Лявото и дясното – как да ги разпознаем
Покрай изборите стана съвременно по американски пример да се вършат разнообразни проби и скали, които сякаш да оказват помощ на гласоподавателите да схванат дали са десни или леви и коя тъкмо партия е най-близо до техните възгледи и полезности. Проблемът е, че тези извършения се осъществят най-много от всякакви НПО-та, които надалеч нямат за цел „ да оказват помощ “ на гласоподавателите, а просто се пробват да ги манипулират в избрана посока, най-често дясна.
За по-добра ориентировка не оказват помощ и партиите със своите стратегии по няколко групи аргументи. Първо, съвременно е партиите да са „ catch all “, което преведено на естествен език значи да насочат послания към всички гласоподаватели. Второ, лявото и дясното варират във времето и пространството и няма по какъв начин да са безусловно идентични даже в две прилежащи европейски страни или пък в границите на една за дълъг интервал от време. По тази причина не рядко и самите политици не са доста наясно до каква степен стратегиите, които пишат, и решенията, които оферират, са идеологически правилни. Нещо повече, мнозина политици са дотолкоз дезориентирани, че стартират да настояват по какъв начин няма ляво и дясно.
Така естествено стигаме до първото разделяне сред лявото и дясното, което потегля от тезата, че няма ляво и дясно. Този принцип е напълно десен и хората с леви политически убеждения не би трябвало да го споделят. На базата на тезата, че няма ляво и дясно и „ с цел да се бори с популизма “ актуалната десница развива концепцията, че част от решенията, които би трябвало да се взимат на държавно равнище „ не са политически, а експертни “ и би трябвало да се взимат от „ самостоятелни регулаторни органи “.
Всъщност даже теориите за разделяне на управляващите дебатират към „ независимостта “ на правосъдната власт, която примерно по Американската конституция не е самостоятелна. Но в края на ХХ и началото на новия век първо централните банки излизат от политически надзор, а след тях се появяват органи като нашите комисии за енергийни и водно контролиране, за отбрана на потребителите и конкуренцията. Тяхната официална самостоятелност на процедура прикрива обстоятелството, че те са в действителност отвън контрола на суверена, на народа, и в всеобщия случай пазят ползите на „ олигархията “. Очевидно политиката на развиване на от ден на ден такива органи и слагането им отвън контрола на гласоподавателите е дясна, а опълчването на такава политика е мощна лява позиция.
Около понятието „ олигархия “, което нагоре споменахме, също има „ диалектика “ по оста лява – дясно. В България е доста съвременно едни хора, които се самоопределят като „ дясно мислещи “, да изясняват, че са срещу ръководството на олигархията. Нещо повече, те са безапелационни, че „ страната се ръководи от олигархията “. Но преведено на един различен език същото фразеология звучи по този начин: „ страната е политическа организация на стопански господстващата класа “. Няма по какъв начин „ дясно мислещ “ да заема такава марксистка позиция. Да се определяш като „ дясно мислещ “ и по едно и също време да обясняваш, че си „ срещу олигархията “, което значи срещу властта на едрия капитал, е политическа шизофрения.
Напротив, достоверните дясна мислещи би следвало да харесват и поддържат „ съумелите българи “ като Делян Пеевски или Иво Прокопиев и да желаят точно те да упражняват властта като най-знаещи и можещи съгласно „ десния метод на мислене “. Респективно, лявата позиция е, че присъединяване в ръководството на страната не трябва да бъде привилегия за богатите, че има кадърни и можещи хора, които не са милионери, че ръководството би трябвало да се осъществя в интереса на хората на наемния труд, които са и болшинство в българското общество – към момента съвсем 3 милиона. Те би трябвало да получават задоволително високи приходи от заплати, с цел да бъдат междинна класа, а по-високите заплати значат и по-високи пенсии, защото всяка пенсионна система се опира в най-голяма степен на осигуровките, които заплащат работещите. Основната причина за ниските пенсии и увеличението на възрастта за пенсиониране е прекомерно бавния ритъм на повишаване на заплатите.
Именно връзките сред труда и капитала през последните два века са водещи при установяване на оста „ ляво – дясно “. Въпреки това политиците от всички десни партии в България тръбят по какъв начин работят за повишение на приходите и виталния стандарт. Едновременно с това нито един български политик не опонира на тезата на работодателите, че заплатите в България нараствали по-бързо от продуктивността на труда. До не доста от дълго време български политици даже пригласяха на тази концепция като обясняваха, че ниските заплати в България са огромното конкурентно преимущество на нашата стопанска система. Това е и естествената, достоверна дясна позиция – да си десен значи постоянно да предпочиташ по-високите облаги пред по-високите заплати.
Наистина е необичайно, че наемни служащи също се дефинират като „ дясно мислещи “ по някакви аргументи, свързани най-много с отношението им към режима от преди 1989 година, само че това е тяхно право. Важното е да знаят, че един „ дясно мислещ “ наемен служащ би следвало освен да харесва своя шеф и да има вяра, че той има повече качества от него, само че и да няма особени искания за заплата и условия на труд. Той би трябвало да има вяра, че като поставя повече труд за по-малко пари оказва помощ на неговия шеф, който акумулирайки облагата я реинвестира за увеличение на производството и на тази база спомага за по-голямото благополучие на всички в обществото.
За да е достоверно „ дясно мислещ “, този наемен служащ би трябвало при опция да работи в частна компания, а дясно мислещият управител пък въобще няма място в управлението на държавна компания или друга конструкция като да вземем за пример учебно заведение или болница. Ако тези хора в действителност са „ дясно мислещи “, те би трябвало да са уверени, че държавната благосъстоятелност върху средствата за произвеждане е някакво зло, в което те не би трябвало да вземат участие и няма по какъв начин примерно да напишат мотивационно писмо за работа в държавна компания без да излъжат.
Тук стигаме до изключително значимото за разделянето сред лявото и дясното отношение сред частната и държавната благосъстоятелност. Въпреки че изключително по тази тематика и освен в България, както левите, по този начин и десните партии, се въздържат от крайности, тази значима разграничителна линия продължава да е настояща. Промяната се състои в това, че разногласията са повече по браншове, в сравнение с за стопанската система като цяло. След приватизацията на рафинерията в Бургас българската десница е извънредно въздържана по тематиката дори за либерализацията в бранша енергетика. Обратно, левите партии в България към момента по инерция от 90-те са надалеч от концепцията, че страната би трябвало да основава предприятия във всички браншове.
Но в това число и в енергетиката, както и в противоречиви от позиция на дебата частно или държавно браншове като обучение и опазване на здравето, в цялостно несъгласие с „ дясното си мислене “ и „ полезности “ представители на десните партии са окупирали всички основни и добре платени позиции и изключително директорските места в държавните учебни заведения и лечебни заведения, което е в необичайно и тежко несъгласие с цялата възхваляваща пазара агитация, която водят.
Тъй като частното обучение у нас най-малко на този стадий няма чувствителни триумфи, разумно на дневен ред със страшна мощ стои въпроса за ролята на частните лечебни заведения в българското опазване на здравето и дали въобще смисъла на здравната ни система е в това те да натрупат големи облаги, до момента в който страната ни продължава да не може да обезпечи нужната здравна помощ на всички нуждаещи се, а даже и на тези, които са здравно обезпечени. За предварителна защита на болесттите въобще не се приказва и това на фона на все по-нарастващ и голям държавен финансов запас, който се излива в системата.
Едва ли в границите на една публикация можем да опишем всички измерения на оста „ ляво – дясно “ по всеки един въпрос, само че е наложително най-малко да споменем още един значим терен на съществено опълчване – връзките „ център – външна страна “. В българския случай то има две измерения. На по-глобално равнище България се явява външна страна на „ еднополюсния свят “, което на вашингтонско-брюкселския новоговор се назовава „ външна граница на Европейския съюз “. На локално равнище в границите на страната „ провинцията “ съставлява „ външна страна “ на София.
За „ дясно мислещите “ това интернационално и национално състояние е „ ОК “. Те одобряват покорно статута си на локална администрация на световния център, който обезпечава на едно малцинство в центъра на София порядъчен, а в избрани измерения и добър стандарт на живот. Всички, които не са се „ уредили “ да са в тази група, имат право да избират дали да работят като гастарбайтери в чужбина или в София. Какво се случва отвън столицата напълно не касае „ дясно мислещия “. Съответно дясната политика за районно развиване се свежда до изграждане не просто на пътища, а на пътищата, които разрешават на „ столичаните допълнително “ да идват към София, а на софиянци да пътуват по празниците.
Цялата инфраструктура отвън столицата – от лечебните заведения и учебните заведения, до междуселските пътища – не касае хората с десни убеждения. Нейното контролиране е работа на невидимата ръка на пазара, която постоянно и на всички места подтиква концентрацията на популацията и обезлюдяването на цели територии, в случай че за тях не са присъщи трудоемки производства. Добър образец в това отношение са посланията на ГЕРБ в актуалната акция – като същинска дясна партия герберите едва се вълнуват от водната инфраструктура отвън София и това, че към момента има градове и села на воден режим. За тях главен приоритет е да се разшири околовръстния път на София с тунел, което евентуално ще значи най-малко няколко стотин милиона от държавния бюджет или от европейските фондове още веднъж да се налеят в столицата, а хората отвън София „ да се оправят “.
По тази проблематика разумно левите партии и политици имат противоположни възгледи, които стартират с отменяне на концепцията, че страната ни е малоценна и би трябвало да бъде обект на някаква съвременна колониална политика, при която през икономическата взаимозависимост на България се постанова политически надзор, а някои стопански покупко-продажби с новите „ огромни братя “ са дотам неизгодни за страната ни, че е противоречиво дали новите колониални налози, които плащаме са по-ниски от натуралния десятък в Османската империя.
Логично левицата би трябвало да оспорва и мястото, което „ международният център “ ни отрежда в световното разделяне на труда. Факт е, че голямата част от българските капиталисти и икономически субекти нямат потенциала най-малко на този стадий да вземат участие във високотехнологични производства, само че хората на наемния труд в България явно имат надалеч по-голям потенциал, който за жалост се прави оценка задоволително високо най-много на открито. Но във всички случаи лявото се бори за това България да не бъде суровинен придатък и в структурата на стопанската система ни да има и други браншове отвън производството на зърно и евтиния туризъм, което за дясното не е проблем, защото такова място ни е отредила „ невидимата ръка на пазара “.
Аналогично в границите на България левите партии и политици, съзнателно не употребявам понятието „ ляво мислещи “, тъй като съгласно мен е неточно, би следвало да се стремят освен и не толкоз към някакво икономическо и демографско развиване на „ провинцията “ и районите отвън София, само че би трябвало да си слагат за цел всички български жители, без значение от обитаемото място, в което живеят да имат еднакъв достъп до обучение, опазване на здравето и цялостен комплект обществени и административни услуги.
В края на този към този момент прекомерно дълъг текст е наложително да се напише, че доста от въпросите, които разделят лявото от дясното даже единствено в границите на България въобще не са упоменати тук, а поставените надалеч не са изчерпани. Но от текста има смисъл даже и единствено, в случай че най-малко читателите стигнали до финала си дадат сметка какъв брой хлъзгави са понятията за ляво и дясно и доколко всички би трябвало да имаме едно мислено, когато някой безсистемно ни ги сервира от тв приемника с очевидната цел да ни излъже.
Източник:
Поглед Видео:ПоследниНай-гледаниАлтернативен Поглед18732Ген. Димитър Шивиков: България, след 150-годишна история, за следващ път застана на неверната странаАлтернативен Поглед7174Ген. Димитър Шивиков: Власт, която се отдалечава от народа, пада като дърво без корени /П.Славейков/Алтернативен Поглед11217Валери Тодоров: В момента политическото пространство у нас създава нови неизвестниАлтернативен Поглед18618Валери Тодоров: Имиджовото навлизане на ВСУ в Курска област сътвори повече проблеми, в сравнение с решиАлтернативен Поглед22203Проф. Нако Стефанов: Китай е на път да стане и софтуерен водач на планетатаАлтернативен Поглед367232Княз Никита Лобанов-Ростовски: Тодор Живков беше разумен човек. Той направи доста за БългарияАлтернативен Поглед172473Диана Панченко: Голямата война е неизбежна. Съединени американски щати се готвят за нея още в този момент - конфиденциален документ*Алтернативен Поглед119447Проф. Людмил Георгиев: Живеем в един парадокс! Живеем в пещерата на Платон!
 {
.youtube {
height:250px;
}
}
</style>
<div style=)
Източник: pogled.info
За по-добра ориентировка не оказват помощ и партиите със своите стратегии по няколко групи аргументи. Първо, съвременно е партиите да са „ catch all “, което преведено на естествен език значи да насочат послания към всички гласоподаватели. Второ, лявото и дясното варират във времето и пространството и няма по какъв начин да са безусловно идентични даже в две прилежащи европейски страни или пък в границите на една за дълъг интервал от време. По тази причина не рядко и самите политици не са доста наясно до каква степен стратегиите, които пишат, и решенията, които оферират, са идеологически правилни. Нещо повече, мнозина политици са дотолкоз дезориентирани, че стартират да настояват по какъв начин няма ляво и дясно.
Така естествено стигаме до първото разделяне сред лявото и дясното, което потегля от тезата, че няма ляво и дясно. Този принцип е напълно десен и хората с леви политически убеждения не би трябвало да го споделят. На базата на тезата, че няма ляво и дясно и „ с цел да се бори с популизма “ актуалната десница развива концепцията, че част от решенията, които би трябвало да се взимат на държавно равнище „ не са политически, а експертни “ и би трябвало да се взимат от „ самостоятелни регулаторни органи “.
Всъщност даже теориите за разделяне на управляващите дебатират към „ независимостта “ на правосъдната власт, която примерно по Американската конституция не е самостоятелна. Но в края на ХХ и началото на новия век първо централните банки излизат от политически надзор, а след тях се появяват органи като нашите комисии за енергийни и водно контролиране, за отбрана на потребителите и конкуренцията. Тяхната официална самостоятелност на процедура прикрива обстоятелството, че те са в действителност отвън контрола на суверена, на народа, и в всеобщия случай пазят ползите на „ олигархията “. Очевидно политиката на развиване на от ден на ден такива органи и слагането им отвън контрола на гласоподавателите е дясна, а опълчването на такава политика е мощна лява позиция.
Около понятието „ олигархия “, което нагоре споменахме, също има „ диалектика “ по оста лява – дясно. В България е доста съвременно едни хора, които се самоопределят като „ дясно мислещи “, да изясняват, че са срещу ръководството на олигархията. Нещо повече, те са безапелационни, че „ страната се ръководи от олигархията “. Но преведено на един различен език същото фразеология звучи по този начин: „ страната е политическа организация на стопански господстващата класа “. Няма по какъв начин „ дясно мислещ “ да заема такава марксистка позиция. Да се определяш като „ дясно мислещ “ и по едно и също време да обясняваш, че си „ срещу олигархията “, което значи срещу властта на едрия капитал, е политическа шизофрения.
Напротив, достоверните дясна мислещи би следвало да харесват и поддържат „ съумелите българи “ като Делян Пеевски или Иво Прокопиев и да желаят точно те да упражняват властта като най-знаещи и можещи съгласно „ десния метод на мислене “. Респективно, лявата позиция е, че присъединяване в ръководството на страната не трябва да бъде привилегия за богатите, че има кадърни и можещи хора, които не са милионери, че ръководството би трябвало да се осъществя в интереса на хората на наемния труд, които са и болшинство в българското общество – към момента съвсем 3 милиона. Те би трябвало да получават задоволително високи приходи от заплати, с цел да бъдат междинна класа, а по-високите заплати значат и по-високи пенсии, защото всяка пенсионна система се опира в най-голяма степен на осигуровките, които заплащат работещите. Основната причина за ниските пенсии и увеличението на възрастта за пенсиониране е прекомерно бавния ритъм на повишаване на заплатите.
Именно връзките сред труда и капитала през последните два века са водещи при установяване на оста „ ляво – дясно “. Въпреки това политиците от всички десни партии в България тръбят по какъв начин работят за повишение на приходите и виталния стандарт. Едновременно с това нито един български политик не опонира на тезата на работодателите, че заплатите в България нараствали по-бързо от продуктивността на труда. До не доста от дълго време български политици даже пригласяха на тази концепция като обясняваха, че ниските заплати в България са огромното конкурентно преимущество на нашата стопанска система. Това е и естествената, достоверна дясна позиция – да си десен значи постоянно да предпочиташ по-високите облаги пред по-високите заплати.
Наистина е необичайно, че наемни служащи също се дефинират като „ дясно мислещи “ по някакви аргументи, свързани най-много с отношението им към режима от преди 1989 година, само че това е тяхно право. Важното е да знаят, че един „ дясно мислещ “ наемен служащ би следвало освен да харесва своя шеф и да има вяра, че той има повече качества от него, само че и да няма особени искания за заплата и условия на труд. Той би трябвало да има вяра, че като поставя повече труд за по-малко пари оказва помощ на неговия шеф, който акумулирайки облагата я реинвестира за увеличение на производството и на тази база спомага за по-голямото благополучие на всички в обществото.
За да е достоверно „ дясно мислещ “, този наемен служащ би трябвало при опция да работи в частна компания, а дясно мислещият управител пък въобще няма място в управлението на държавна компания или друга конструкция като да вземем за пример учебно заведение или болница. Ако тези хора в действителност са „ дясно мислещи “, те би трябвало да са уверени, че държавната благосъстоятелност върху средствата за произвеждане е някакво зло, в което те не би трябвало да вземат участие и няма по какъв начин примерно да напишат мотивационно писмо за работа в държавна компания без да излъжат.
Тук стигаме до изключително значимото за разделянето сред лявото и дясното отношение сред частната и държавната благосъстоятелност. Въпреки че изключително по тази тематика и освен в България, както левите, по този начин и десните партии, се въздържат от крайности, тази значима разграничителна линия продължава да е настояща. Промяната се състои в това, че разногласията са повече по браншове, в сравнение с за стопанската система като цяло. След приватизацията на рафинерията в Бургас българската десница е извънредно въздържана по тематиката дори за либерализацията в бранша енергетика. Обратно, левите партии в България към момента по инерция от 90-те са надалеч от концепцията, че страната би трябвало да основава предприятия във всички браншове.
Но в това число и в енергетиката, както и в противоречиви от позиция на дебата частно или държавно браншове като обучение и опазване на здравето, в цялостно несъгласие с „ дясното си мислене “ и „ полезности “ представители на десните партии са окупирали всички основни и добре платени позиции и изключително директорските места в държавните учебни заведения и лечебни заведения, което е в необичайно и тежко несъгласие с цялата възхваляваща пазара агитация, която водят.
Тъй като частното обучение у нас най-малко на този стадий няма чувствителни триумфи, разумно на дневен ред със страшна мощ стои въпроса за ролята на частните лечебни заведения в българското опазване на здравето и дали въобще смисъла на здравната ни система е в това те да натрупат големи облаги, до момента в който страната ни продължава да не може да обезпечи нужната здравна помощ на всички нуждаещи се, а даже и на тези, които са здравно обезпечени. За предварителна защита на болесттите въобще не се приказва и това на фона на все по-нарастващ и голям държавен финансов запас, който се излива в системата.
Едва ли в границите на една публикация можем да опишем всички измерения на оста „ ляво – дясно “ по всеки един въпрос, само че е наложително най-малко да споменем още един значим терен на съществено опълчване – връзките „ център – външна страна “. В българския случай то има две измерения. На по-глобално равнище България се явява външна страна на „ еднополюсния свят “, което на вашингтонско-брюкселския новоговор се назовава „ външна граница на Европейския съюз “. На локално равнище в границите на страната „ провинцията “ съставлява „ външна страна “ на София.
За „ дясно мислещите “ това интернационално и национално състояние е „ ОК “. Те одобряват покорно статута си на локална администрация на световния център, който обезпечава на едно малцинство в центъра на София порядъчен, а в избрани измерения и добър стандарт на живот. Всички, които не са се „ уредили “ да са в тази група, имат право да избират дали да работят като гастарбайтери в чужбина или в София. Какво се случва отвън столицата напълно не касае „ дясно мислещия “. Съответно дясната политика за районно развиване се свежда до изграждане не просто на пътища, а на пътищата, които разрешават на „ столичаните допълнително “ да идват към София, а на софиянци да пътуват по празниците.
Цялата инфраструктура отвън столицата – от лечебните заведения и учебните заведения, до междуселските пътища – не касае хората с десни убеждения. Нейното контролиране е работа на невидимата ръка на пазара, която постоянно и на всички места подтиква концентрацията на популацията и обезлюдяването на цели територии, в случай че за тях не са присъщи трудоемки производства. Добър образец в това отношение са посланията на ГЕРБ в актуалната акция – като същинска дясна партия герберите едва се вълнуват от водната инфраструктура отвън София и това, че към момента има градове и села на воден режим. За тях главен приоритет е да се разшири околовръстния път на София с тунел, което евентуално ще значи най-малко няколко стотин милиона от държавния бюджет или от европейските фондове още веднъж да се налеят в столицата, а хората отвън София „ да се оправят “.
По тази проблематика разумно левите партии и политици имат противоположни възгледи, които стартират с отменяне на концепцията, че страната ни е малоценна и би трябвало да бъде обект на някаква съвременна колониална политика, при която през икономическата взаимозависимост на България се постанова политически надзор, а някои стопански покупко-продажби с новите „ огромни братя “ са дотам неизгодни за страната ни, че е противоречиво дали новите колониални налози, които плащаме са по-ниски от натуралния десятък в Османската империя.
Логично левицата би трябвало да оспорва и мястото, което „ международният център “ ни отрежда в световното разделяне на труда. Факт е, че голямата част от българските капиталисти и икономически субекти нямат потенциала най-малко на този стадий да вземат участие във високотехнологични производства, само че хората на наемния труд в България явно имат надалеч по-голям потенциал, който за жалост се прави оценка задоволително високо най-много на открито. Но във всички случаи лявото се бори за това България да не бъде суровинен придатък и в структурата на стопанската система ни да има и други браншове отвън производството на зърно и евтиния туризъм, което за дясното не е проблем, защото такова място ни е отредила „ невидимата ръка на пазара “.
Аналогично в границите на България левите партии и политици, съзнателно не употребявам понятието „ ляво мислещи “, тъй като съгласно мен е неточно, би следвало да се стремят освен и не толкоз към някакво икономическо и демографско развиване на „ провинцията “ и районите отвън София, само че би трябвало да си слагат за цел всички български жители, без значение от обитаемото място, в което живеят да имат еднакъв достъп до обучение, опазване на здравето и цялостен комплект обществени и административни услуги.
В края на този към този момент прекомерно дълъг текст е наложително да се напише, че доста от въпросите, които разделят лявото от дясното даже единствено в границите на България въобще не са упоменати тук, а поставените надалеч не са изчерпани. Но от текста има смисъл даже и единствено, в случай че най-малко читателите стигнали до финала си дадат сметка какъв брой хлъзгави са понятията за ляво и дясно и доколко всички би трябвало да имаме едно мислено, когато някой безсистемно ни ги сервира от тв приемника с очевидната цел да ни излъже.
Източник:
Поглед Видео:ПоследниНай-гледаниАлтернативен Поглед18732Ген. Димитър Шивиков: България, след 150-годишна история, за следващ път застана на неверната странаАлтернативен Поглед7174Ген. Димитър Шивиков: Власт, която се отдалечава от народа, пада като дърво без корени /П.Славейков/Алтернативен Поглед11217Валери Тодоров: В момента политическото пространство у нас създава нови неизвестниАлтернативен Поглед18618Валери Тодоров: Имиджовото навлизане на ВСУ в Курска област сътвори повече проблеми, в сравнение с решиАлтернативен Поглед22203Проф. Нако Стефанов: Китай е на път да стане и софтуерен водач на планетатаАлтернативен Поглед367232Княз Никита Лобанов-Ростовски: Тодор Живков беше разумен човек. Той направи доста за БългарияАлтернативен Поглед172473Диана Панченко: Голямата война е неизбежна. Съединени американски щати се готвят за нея още в този момент - конфиденциален документ*Алтернативен Поглед119447Проф. Людмил Георгиев: Живеем в един парадокс! Живеем в пещерата на Платон!
КОМЕНТАРИ