Поетът и актрисата. Два свята от емоции и чувства, които

Поетът и актрисата. Два свята от страсти и усеща, които тъкат нишките на една огромна обич. За Траянов символизмът е философия, а стиховете му редят нова ера в българската литература. „ Моите стихове се преводи от един език, който не разбирам, на различен език, който разбирам. И тъй като съм сантиментален, те постоянно са тържествени, без да са гръмливи. Моят нравствен живот е нереален и не всеки път съумява да се изяви в понятна изразност. Тъкмо по тази причина поезията ми няма в никакъв случай да добие необятна известност. Впрочем, аз не се стремя към нея. ”, споделя Теодор Траянов. Той среща своята обичана Дора в театралната студия на литературния кръг „ Хиперион ” през 1924 година, когато се завръща в България от Австрия. Тя е надарена и красива, жена с богата артистична психика, потомка на възрожденския активист Цанко Дюстабанов. Поетът и актрисата заживяват дружно, въпреки той да не е разведен със брачната половинка си виенчанка, от която има три деца. Една обич неприемлива и лишена от здрав морал, съгласно тогавашните разбирания. Но изпълнена с поклонението на младата жена към обожавания и обичан мъж. Тогава, когато спектаклите водят актрисата надалеч, тя излива любовта си в писма. Двамата са неразделни 14 години, а гибелта лишава Дора от прегръдките на Траянов млада, едвам на 32.

Това са две писма от тяхната преписка. Той – отдаден на стиховете си, тя – отдадена на него самия.

Знаеш ли, Доренце, че не знам по какъв начин да преработя „ Песен на песните ”. На няколко места единствено ще поправя някои по-неудачни неща. Но дали ще мога със същия възторг да я допълня на някои по-празни места - не знам. Въобще, чудя се, по какъв начин съм имал физическата устойчивост да напиша тоя чудноват монолог… „ Песен на песните ” ми коства моето крепко сърце.
София, 28 юли 1932 година

(Дора Дюстабанова на сцената на Народния театър)

Мое обичано дете,
Току-що получих писмото ти и се разтревожих доста. Виждаш ли, дете мое, до момента в който ти си добре, аз претърпявам всичко мъжки. Но когато знам, че ти си така надалеч от мен и не се чувстваш добре, аз падам духом и стартирам да се обезверявам. Ти си единствената ми наслада тук на земята. Ти си въздухът, който аз имам и посредством който пребивавам.
Аз мога да бъда болна, аз мога да бъда обезверена, само че ти, дете, ти не трябва. Ти знаеш, че аз пребивавам единствено посредством теб. Че аз съм тук, на тази земя, единствено за теб. Аз съм нещо единствено посредством теб. Повече нищо не желая от живота. Тези девет години аз изживях толкоз неземно благополучие с теб, каквото никой в никакъв случай не е изживял. Аз благодаря на Бога за всеки момент, прекаран с теб. Или, когато съм надалеч от теб, аз си напомням за всичко минало и изживяно и ми се коства, че чета някакъв небесен разказ. И се запитвам с какво, с какво заслужих това Божие снизхождение, та ми даде тогава благополучие тук, на тази неверна земя. Какво са всичките наши премеждия, ограничения пред тази наша обич! И всеки момент си дублирам: „ Ти би трябвало да понасяш всичко мъжки, тъй като ти имаш Тодор, огромния талант, огромния човек. Ти имаш неговата безумна обич ”.
Нищо друго в света не ме интересува. Готова съм всеки момент да храча в лицето на този разяден честен свят. Та ний с теб сме плюли на тези филистери, потънали, несъмнено в сифилис. Тук, на тази земя, имам единствено теб и мама, а горе небето Бог, и вън от туй – нищо друго.

Театърът ми се коства най-жалкото и смешно нещо, а артистите – най-страшните хора. И всеки миг ясно виждам, че аз съм в театъра единствено за пози, дори да съм доста надарена. И нищо друго. Изкуство сред зверове не се прави. Моето само и огромно изкуство е да ти послужвам на теб. И то е най-голямото изкуство. Всичко друго за мен е неистина. Краката ти ще мия и ще пия водата. И това хиляди повече ще ме облагороди и успокои сърцето ми, в сравнение с най-хубавата роля, която ще основа сред хора, които миришат на кал.
Моят единствен път е да ти остана вярна ученичка. Да бъда човек и човек. С най-малката си постъпка към теб да се приближавам до Бога. Да бъда простовата като последната селянка и чиста душа като новородено дете. Но тогава, когато пристигна миг да те защитя теб, па въпреки и пред целия свят, ще имам нечовешката мощ, която би погубила всички. Това го изпитаха мнозина към този момент.
Имам твоите „ Романтични песни ” при себе си. Те звучат изключително при морето.

Тодоре, в случай че ти знаеш какъв талант си, ти не би ме погледнал. Не, не се дръзвам. Те са някакви неземни космични песни и ти се коства, че най-малката вълна ги повтаря. Какво нещо е огромното изкуство!
Тодоре, обичано мое дете, да можех в този миг да опрощавам ръцете ти, косите ти. Те ми се костват по този начин неземни, по този начин чисти. А твоите детски очи, които наподобяват на планински езера. Чак на дъното виждам Чисти, кристални. Та има ли по-чист човек от теб!
Мило мое, златно дете, на следващия ден отпътувам за Шумен, ще играем „ Престъпление ”. В събота ще се върна. Ти до тогава би трябвало да ми пишеш две писма или да пристигнеш цял-целеничък.
Не мога да си показва момента, в който ще те видя. Отново при мене! Ръцете ти, очичките ти, крачетата ти и не знам още какви работи – всичко при мен.
В този миг на гарата никой не трябва да съществува, тъй като знамение ще стане. А моите сътрудници ще си глътнат езиците, макар че някой в миналото разправял, че несъмнено щял си да ме оставиш. Идиоти с идиоти.
Мило мое дете, желая да те развеселя, по тази причина ти пиша такива нелепости. Ето по този начин и аз в този момент съм радостна. Та ти скоро, бубо, ще бъдеш при мен. Но желая да бъдеш грациозен. Само да не си купиш гарсонетка, че извънредно ги ненавиждам.
...
Аз в този момент ще вечерям (вечер се храня в хотела), ще почета малко и ще си легна. Въпреки че доста ми се върви на разходка, само че се опасявам да не настина повече. Като дойдеш, ще вървим до късно. Тодоре, ти не можеш да си представиш каква красива и огромна градина има край морето. Просто божествена. На теб ще ти хареса доста. Аз постоянно мисля какво на теб ще хареса. Слънцето не е доста мощно и аз към този момент осем дни не съм правила слънчеви бани. Тук беше доста студено. Но щом се стопли, и незабавно започвам да се пържа на пясъка. Има чудесна тераса под плажа до самото море. Аз ще се окъпвам, а ти ще ме гледаш. Но няма да ме видиш, тъй като аз съм на женския плаж. Детенце мое, желая да си умерено, да тръгнеш към Варна, когато намериш за добре. Но колкото по-скоро, толкоз по-добре…

Целувам те безумно и толкоз пъти, колкото на небето има звезди.

Твоя постоянно любяща Дора
Хареса ли ти снимчицата?

15 юни 1932 година Варна

Снимки: