Георги Константинов: “Литературата е душата на българската нация...”
„ Поетът е измамник, който постоянно споделя истината”
Жан Пол Сартр (1905-1980)
- Уважаеми, Георги Константинов, да стартираме с началото на вашия път в поезията. Дебютирахте в едно изключително време - през 1967 година, със стихосбирката „ Една усмивка ми е столица”. Как се одобри първата ви книга тогава? После продължихте с „ Обичай ме в неделя” (1970)… Още с първите си книги се изявихте еднообразно мощно и в тъй наречените „ гражданска поезия”, както я наричахме тогава, и в лиричната лирика. Останахте правилен на тези две линии, само че с времето тя се промени, става по-дълбока, по-мъдра...
- В първите ми книги имаше значително произведения, в които звучаха критично- публицистични и сатирични нотки - „ Цар Ивайло”, „ Един от нас е Бог…”, „ Есен”, „ Вик” и други Бяха ориентирани срещу догматизма и остарелите показа за света, в който живеехме. Ето за какво в печата се появиха и значително сериозни мнения по мой адрес, изключително за първата ми книга. Но това ускори, мисля, читателското внимание към нещата, за които написа един напълно млад стихотворец. В основата на такива произведения е истината, голата истина за нещата на живота. Тази особена посока в моите стихове се разшири и задълбочи по-нататък, тя съкрати дистанцията сред мен и читателите, само че стана причина и за мои горчиви прекарвания - няколко години преди рухването на Берлинската стена. Ще загатна публичния звук към мои творби като „ Динозавърът”, „ Квартално събрание”, „ Скица от натура” и други И до момента пиша такива произведения, от време на време - искрено сатирични… Даже нееднократно съм чувал да ме назовават „ лирикосатирик”... Ето и един случай от това време. Бързах за тръгващия плевенски трен и запъхтян влязох в купето. А там седи много остарял човек и ме поглежда изпитателно. „ Каква ти е работата?” - пита. „ Журналист съм” - давам отговор (никога не споделям на висок глас, че съм поет). А той: „ А, публицист си бил… Пишете нещо там. Пишете на гаргите очите! Ще пишеш като този - като Георги Константинов!” И извади от портфейла си изрязано парче от вестник, а на него - моето стихотворение „ Квартално събрание”. Млъкнах на мястото си и до края дума не казах… Но в случай че би трябвало да бъда още по-откровен - мисля, че любовната поезия ми донесе доста повече от онази подранила известност. Стихотворения като „ Писмо”, „ Жените не обичат…”, „ Миг като вечност”, „ Тя се съблича бързо, кратко…”, „ Благодаря ти, че ме мразиш искрено” и доста още, ми преправиха невидима пътека към хилядите фенове на поезията. Многократно съм се убеждавал в това - чувал съм тези стихотворения да се цитират от непознати хора, виждал съм ги преписани с разнообразни почерци. Неслучайно моята книга с любовна поезия от по-ново време „ Обичам те дотук” доближи тираж към 30 хиляди екземпляра. Много от тези стихотворения имат хубави преводи на британски и са били посрещани с значителен интерес на разнообразни интернационалните конгреси. А в студентските ми години такива именити създатели като Камен Зидаров и Дора Габе ми споделяха, че някои мои произведения са „ дебеляновски”. Независимо, че тогава четях повече Гео Милев, Никола Вапцаров или Веселин Ханчев, а от международните поети се възхищавах на Шекспир, Вийон и Кавафис... Мисля, че ми е присъщо да усещам по необикновен метод и природата - планината, равнината, морето, космоса. Ярките знаци, които ми дава природата, ми оказват помощ да задълбавам и обогатявам и своята персонална философия за живота. Големият наш стихотворец Валери Петров пръв означи тази „ природна” специфичност на доста мои стихотворения. И самият аз съм откривал в себе си, по какъв начин да кажа, собствен ъгъл на гледане към природата. Бил съм някъде с други хора, само че единствен съм забелязвал и вечерната дъга, и миража в пустинята, и вълната, която се ражда от самата себе си...
- Всъщност, какво съгласно вас е Поезия, и какво е Вдъхновение? Имате ли свое малко определение?
- През своя живот съм написал няколко стихотворения за поезията. В едно от тях - от книгата ми „ Врана в снега” (2011) - осмивам всички вероятни литературни избрания: „ Какво е поезията?/ Според поета - / вечерно слънце, / бяла мъка/ и обич без име…/ Според лекаря - / една щастлива форма на неврастения. / А съгласно филолога Хикс - сказуеми, / съществителни, / и на места епитети…” И приключвам с думите, че най-хубав израз на лирика има в онази национална ария за сурия елен над извора: „ С рогата си го мътеше, с очите си го бистреше”. А в едно друго стихотворение съпоставям поетическото ентусиазъм със упоменатата вълна, родена от „ себе си”. Наистина, действителният стихотворец не чака неспокойствие в профил: от прочетени книги, от непознато неспокойствие, от критическа хвалба или държавен медал. Най-често неговата болежка или екстаз идват от скрити пластове на живота. Неговата персонална вълна може да се надигне и в безусловно задрямало море. Истинският стихотворец има способността самичък да извика, когато би трябвало, своето ентусиазъм.
- В тази връзка, бих желал да ви попитам: Жан Пол Сартр се питаше: „ Трябва да сътворяваме, да отразяваме, или да откриваме?” Какво мислите вие?
- Сартр има още една запаметяваща се мисъл: „ Поетът е измамник, който постоянно споделя истината”. Познавам десетки поети, някои от тях - богато ерудирани и надарени с сладкодумство. Но множеството от тях имат малък, само че доста значим минус - липсва им нюх за истина. Живеят в някаква обвивка от поза, фикс идея за литературна изключителност и себелюбов. От подобен човек не очаквай поетическа истина за живота. Не за такива съчинители приказва Жан Пол Сартр. А има поради такива поети, които могат да напишат произведения като „ На един убит”, поемата „ Септември”, „ Предсмъртно” от Вапцаров или „ Жив съм!” от Веселин Ханчев. А може да продължим изреждането с такива международно известни стихотворения като „ В очакване на варварите” от Кавафис, „ Под моста Мирабо…” на Аполинер, баладите на Вийон или „ Паметник” от Пушкин. Нарочно ги споделям разхвърляно, без последователност, тъй като те по този начин живеят в човешката памет. Такива поети са откриватели, а от време на време - и основатели на своите открития. Но в дневника си открих още една, по-снизходителна формула, изречена от някой компромисен влъхва: „ Както неприятният човек е въпреки всичко човек, по този начин и неприятният стихотворец е въпреки всичко поет”. Това, при положително предпочитание, също може да бъде признато като действителен факт.
- Вярвате ли в ролята на Подсъзнателното в поезията?
- Подсъзнателното идва, когато ти умишлено си се готвил за него. Без никаква връзка с моите стихотворни ръкописи, аз съм се интересувал в другите години от астрономия, история, философия, дори от нуклеарна физика. И в някакъв „ подсъзнателен” креативен миг е идвала помощ - като метафора, житейска формула или афоризъм. От прилежащи на поезията пространства.
- Смятате ли се за обвързван с вашето потомство в поезията?
- Доста скептично се отнасям към понятието „ поколение”. Ако приказваме за създатели - дали Христо Ботев и Кръстьо Пишурката са от едно потомство? Ако става дума за връзката поет- четец, толкоз разнообразни са читателите от едно потомство. Едни обичат да четат стихове близки до чалгата, други се напрягат да схванат Сен Джон Перс... Да не приказваме за нечитателите, които са неведнъж повече. Та връзката ми с хора от моето потомство е повече житейска. Давам си сметка, че тъкмо това потомство претърпя няколко големи публични разтърсвания в персоналния си живот: войната и гладорията след войната, сталинските канони, уморителната работа по социалистическите градежи (според мен, тогава България стартира да става индустриална държава), студената война, сриването на системата Съвет за икономическа взаимопомощ и идването на грабителската псевдодемокрация… В болките и насладите на моето потомство се оглежда съвсем половинвекованата орис на нашия народ... Но не щеш ли заговорихме за политико-обществени проблеми и поезията се скри зад ъгъла.
- Пишете и за деца? Как започнахте? Как се случи това? Трудно ли е да се написа за деца? Максим Горки имаше забавна мисъл по този мотив...
- Доколкото си припомням, той споделяше, че за деца би трябвало да се написа по този начин, както се написа за възрастни, единствено че по-добре. Аз пък бих допълнил - и още по-честно. Ала без доста дидактизъм и банални поучения. В литературата за деца най-хубави помощници са сладкодумието и възприятието за хумор… Започнах да пиша тези радостни приказки, влезнали в книгата „ Папагалчето Браво” поради своя дребен наследник Константин. Това беше преди повече от 40 години. После се появи хумористичният разказ за деца „ Туфо, рижият пират”. Синът ми беше станал по-голям и тогава влезе на няколко места в романа като книжовен воин. Сега той надали ще разтвори някои от моите книги за деца, само че други деца още ги четат. През 2011 година издателство „ Хермес” направи по две издания на „ Туфо…” (романът е доста модифициран и допълнен) и на „ Румпи-румп”. След това разгласиха още веднъж и „ Папагалчето Браво”. Там излезе и моята стихосбирка „ Любовно разписание”. Мога да заявя гордо, че съм най-издавания български създател в издателство „ Хермес”... Е, тиражите не са толкоз огромни, само че въпреки всичко става дума за издавани и преди детски книги (не включвам стихосбирката), претърпели няколко десетилетия…
- Имате ли свои учители в поезията - наши и непознати? Кои създатели четете и препрочитате?
- Малко учудващо ще призная, че обичам да чета прозаичност. От такива създатели като Сервантес, Джонатан Суифт, Толстой, Даниел Дефо, до Булгаков, Шолохов, Маркес или Куельо. От нашите създатели бих препрочел „ Железният светилник”, „ Време разделно” или „ Поручик Бенц”. Напоследък, мощно усещане ми направиха романът „ Разруха” на Владимир Зарев и сборникът с разкази „ Българчето от Аляска” на Деян Енев, книгата „ Алкохол” на Калин Терзийски. Имаме и още забавни, напълно млади, разказвачи. Много съм признателен и на огромния преводач Огнян Стамболиев, който ми даде опция да се срещна с най-хубавото от румънската литература... А за поезията към този момент говорихме. Но да загатна повече имена: Шекспир, Роберт Бърнс, Кавафис, Янис Рицос, Франсоа Вийон, Пушкин, младият футурист Маяковски, Уитман, Сен Джон Перс, Вислава Шимборска, Тумас Транстрьомер (когото персонално познавам). А от българската лирика ще загатна произведения, които приказват сами за себе си: „ Хаджи Димитър”, „ Нощ”, „ Легенда за разблудната царкиня”, „ Гаврош”, поемата „ Септември”, „ Предсмъртно”, „ Жив съм!”, „ Възпоминание за снега” на Инджов, „ Алабалада за контрадмирала” от Валери Петров, и най-малко още толкоз български произведения...
- Приемате ли изказванието, че нашата лирика е една от положителните в света. Вие сте почетен ръководител на българският ПЕН клуб Следите процесите в литературата и особено - в поезията.
- Може би е правилно това. Но колкото е добра поезията ни, толкоз е съвсем незнайна. Едва ли има европейска страна, която да държи в такава сянка своята литература. В страни, на величина като нашата, съществуват специфични фондации за издаване в чужбина на национална литература, на първо място - лирика. Тези фондации разполагат със стотици хиляди евро за преводи на непознати езици, за срещи на писателите в чужбина, за реклама на излезли книги и така нататък Подобна фондация в Словакия се назовава „ Слолия”, в Австрия - KulturKontakt, във фламандската част на Белгия - „ Фламандска литература”, в Сърбия и Македония има няколко такива фондации и така нататък
- Носител сте на значително литературни награди... Какво мислите за тях? Необходими ли са на създателя?
- Хубаво е да има литературни награди, те обръщат погледа на обществото към значими имена от нашата словесност. Но когато премиите се дават вследствие административни комбинации, или без да се познават същинските сполуки в един или различен род, тогава погледът на обществото остава измамен. А такава машинация във време на духовна рецесия може в допълнение да навреди и на българската литература, и на усета на оределите нейни читатели...
- Ако не сте публицист и започнете още веднъж, бихте ли избрали различен път, друга специалност?
- Примамливо е това, което алегорично си представяте, само че не бих желал да стартирам още веднъж. Целият, изминат от мен креативен път - с неточности и падения, с завои и сполуки - ми е безценен. Пък и няма по какъв начин да станеш два пъти публицист. Това предопределение е неповторимо. Изпитвам горделивост, че съм български публицист в най-сложния интервал, може би, от новата ни история.
- Отдавна сте редактор, работихте дълго и плодотворно в „ Родна реч”, по-късно продължихте и в списание „ Пламък”, където сте и до момента. Какво ви дава и какво ви лишава тази работа?
- Банално казано, към този момент няколко десетилетия имам опцията да държа ръката си върху пулса на родната литература. Публикувал съм първите произведения на десетки млади писатели. После тези млади писатели пред очите ми последователно са изчезвали или са ставали известни в литературния свят. Например пред очите ми са Бойко Ламбовски, Деян Енев, рано отишлият си Виктор Пасков, трагично починалата Петя Дубарова, Алек Попов, Милена Лилова, Владо Любенов, Пламен Киров, Радостина Григорова, Патриция Николова, Весела Димова, Иглика Дионисиева, Румен Денев, Илияна Стоянова и доста други… Тази креативна връзка с непрестанно подмладяващата се литература в „ Родна реч” и „ Пламък” вероятно ми е подарила млади импулси и на мен... А аз самият постоянно съм се старал да бъда в помощ на младите създатели - не толкоз със препоръки, колкото с персонални образци... И нееднократно съм им казвал думите на прочут френски публицист: „ Дайте повече от нас, само че знайте, че ние дадохме всичко!”
- Държавата изостави даже водещите културни и литературни издания да се избавят сами. Голяма част от тях починаха. „ Пламък” оцеля...
- Да, ученическото списание „ Родна реч” изчезна от хоризонта... Сигурно идва ред и на списание „ Пламък”. Споменах към този момент за безразличието на страната във връзка с литературните издания, на родната литература въобще. „ Пламък” още съществува, само че вместо всеки месец, или на два месеца един път - в този момент излиза в 4 сезонни броя през годината: зима, пролет, лято, есен. Трудно ми е да разясня такова неуместно отношение на нашето общество към изданията за литература. А литературата е душата на нацията!... Но аз не съм привикнал да се предавам. Ще направя всичко допустимо пламъкът да не загасва - макар насрещния вятър.
Разговора води ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ е роден през 1943 година в Плевен. Завършил е гимназия в родния си град, а по-късно - „ Българска филология” в Софийския университет „ Климент Охридски”. Работил е като ефирен публицист и завеждащ креативен отдели във вестниците „ Пулс” и „ Народна младеж”. През 1973 година става основен редактор на ученическото списание „ Родна реч”, а от 1983 година оглавява списание „ Пламък”, където работи и до момента. Бил е депутат във Великото Народно заседание (1990-1991) и зам.-министър на културата (1995-1997). Първите му стихотворни изявления се появяват в списание „ Родна реч” през 1959 година, където негов стихотворен цикъл получава първа премия. Печата свои произведения в вестниците „ Пулс”, „ Студентска трибуна”, „ Литературен фронт”, както и в списанията „ Пламък” и „ Септември”. Първата му стихосбирка „ Една усмивка ми е столица” се появява през 1967 година Автор е на повече от 30 книги със стихове, сред които „ Обичай ме в неделя”, „ Неграмотно сърце”, „ Електронното куче”, „ Общителен самотник”, „ Обичам те дотук”, „ Будна кома”, „ Дърво и птица”, „ Вечерна дъга”, „ Лявата ръка на Бога”, „ Аспиринов сняг”, „ Човекът е въпрос”, „ Нови стихотворения”, „ Врана в снега” и други Автор е на книгите с хумористична прозаичност за деца „ Туфо, рижият пират”, „ Приказки за слончето Румпи-румп”, „ Магаре с крила” и други Публикувал е също редица есеистични и публицистични произведения. По негови стихотворения са основани доста песни. Георги Константинов има книги, преведени на френски, немски, полски, съветски, украински, сръбски, казахски и други езици. Негови стихотворни цикли са излизали на британски, японски, френски, хинди, пенджабски, фарси, турски, румънски, словашки, фламандски и други езици. От 2009 до 2012 година, издателство „ Захарий Стоянов” разгласява поредицата „ Избрани произведения в четири тома” с негови определени съчинения: поезия, ирония, книги за деца, есеистика, журналистика. Писателят е притежател на националните литературни награди „ Иван Вазов”, „ Петко Рачов Славейков”, „ Константин Константинов”, „ Гео Милев” и други Лауреат е на наградата Medalica Pontificia (1996), който връчва Ватикана. През 1994 и 1996 година е номиниран за Световната премия за детска литература „ Ханс Кристиан Андерсен”. Почетен жител на родния си град Плевен. Дългогодишен издател на списание „ Пламък”. От 2000 до 2014 година е ръководител на българския П.Е.Н.-център.
Жан Пол Сартр (1905-1980)
- Уважаеми, Георги Константинов, да стартираме с началото на вашия път в поезията. Дебютирахте в едно изключително време - през 1967 година, със стихосбирката „ Една усмивка ми е столица”. Как се одобри първата ви книга тогава? После продължихте с „ Обичай ме в неделя” (1970)… Още с първите си книги се изявихте еднообразно мощно и в тъй наречените „ гражданска поезия”, както я наричахме тогава, и в лиричната лирика. Останахте правилен на тези две линии, само че с времето тя се промени, става по-дълбока, по-мъдра...
- В първите ми книги имаше значително произведения, в които звучаха критично- публицистични и сатирични нотки - „ Цар Ивайло”, „ Един от нас е Бог…”, „ Есен”, „ Вик” и други Бяха ориентирани срещу догматизма и остарелите показа за света, в който живеехме. Ето за какво в печата се появиха и значително сериозни мнения по мой адрес, изключително за първата ми книга. Но това ускори, мисля, читателското внимание към нещата, за които написа един напълно млад стихотворец. В основата на такива произведения е истината, голата истина за нещата на живота. Тази особена посока в моите стихове се разшири и задълбочи по-нататък, тя съкрати дистанцията сред мен и читателите, само че стана причина и за мои горчиви прекарвания - няколко години преди рухването на Берлинската стена. Ще загатна публичния звук към мои творби като „ Динозавърът”, „ Квартално събрание”, „ Скица от натура” и други И до момента пиша такива произведения, от време на време - искрено сатирични… Даже нееднократно съм чувал да ме назовават „ лирикосатирик”... Ето и един случай от това време. Бързах за тръгващия плевенски трен и запъхтян влязох в купето. А там седи много остарял човек и ме поглежда изпитателно. „ Каква ти е работата?” - пита. „ Журналист съм” - давам отговор (никога не споделям на висок глас, че съм поет). А той: „ А, публицист си бил… Пишете нещо там. Пишете на гаргите очите! Ще пишеш като този - като Георги Константинов!” И извади от портфейла си изрязано парче от вестник, а на него - моето стихотворение „ Квартално събрание”. Млъкнах на мястото си и до края дума не казах… Но в случай че би трябвало да бъда още по-откровен - мисля, че любовната поезия ми донесе доста повече от онази подранила известност. Стихотворения като „ Писмо”, „ Жените не обичат…”, „ Миг като вечност”, „ Тя се съблича бързо, кратко…”, „ Благодаря ти, че ме мразиш искрено” и доста още, ми преправиха невидима пътека към хилядите фенове на поезията. Многократно съм се убеждавал в това - чувал съм тези стихотворения да се цитират от непознати хора, виждал съм ги преписани с разнообразни почерци. Неслучайно моята книга с любовна поезия от по-ново време „ Обичам те дотук” доближи тираж към 30 хиляди екземпляра. Много от тези стихотворения имат хубави преводи на британски и са били посрещани с значителен интерес на разнообразни интернационалните конгреси. А в студентските ми години такива именити създатели като Камен Зидаров и Дора Габе ми споделяха, че някои мои произведения са „ дебеляновски”. Независимо, че тогава четях повече Гео Милев, Никола Вапцаров или Веселин Ханчев, а от международните поети се възхищавах на Шекспир, Вийон и Кавафис... Мисля, че ми е присъщо да усещам по необикновен метод и природата - планината, равнината, морето, космоса. Ярките знаци, които ми дава природата, ми оказват помощ да задълбавам и обогатявам и своята персонална философия за живота. Големият наш стихотворец Валери Петров пръв означи тази „ природна” специфичност на доста мои стихотворения. И самият аз съм откривал в себе си, по какъв начин да кажа, собствен ъгъл на гледане към природата. Бил съм някъде с други хора, само че единствен съм забелязвал и вечерната дъга, и миража в пустинята, и вълната, която се ражда от самата себе си...
- Всъщност, какво съгласно вас е Поезия, и какво е Вдъхновение? Имате ли свое малко определение?
- През своя живот съм написал няколко стихотворения за поезията. В едно от тях - от книгата ми „ Врана в снега” (2011) - осмивам всички вероятни литературни избрания: „ Какво е поезията?/ Според поета - / вечерно слънце, / бяла мъка/ и обич без име…/ Според лекаря - / една щастлива форма на неврастения. / А съгласно филолога Хикс - сказуеми, / съществителни, / и на места епитети…” И приключвам с думите, че най-хубав израз на лирика има в онази национална ария за сурия елен над извора: „ С рогата си го мътеше, с очите си го бистреше”. А в едно друго стихотворение съпоставям поетическото ентусиазъм със упоменатата вълна, родена от „ себе си”. Наистина, действителният стихотворец не чака неспокойствие в профил: от прочетени книги, от непознато неспокойствие, от критическа хвалба или държавен медал. Най-често неговата болежка или екстаз идват от скрити пластове на живота. Неговата персонална вълна може да се надигне и в безусловно задрямало море. Истинският стихотворец има способността самичък да извика, когато би трябвало, своето ентусиазъм.
- В тази връзка, бих желал да ви попитам: Жан Пол Сартр се питаше: „ Трябва да сътворяваме, да отразяваме, или да откриваме?” Какво мислите вие?
- Сартр има още една запаметяваща се мисъл: „ Поетът е измамник, който постоянно споделя истината”. Познавам десетки поети, някои от тях - богато ерудирани и надарени с сладкодумство. Но множеството от тях имат малък, само че доста значим минус - липсва им нюх за истина. Живеят в някаква обвивка от поза, фикс идея за литературна изключителност и себелюбов. От подобен човек не очаквай поетическа истина за живота. Не за такива съчинители приказва Жан Пол Сартр. А има поради такива поети, които могат да напишат произведения като „ На един убит”, поемата „ Септември”, „ Предсмъртно” от Вапцаров или „ Жив съм!” от Веселин Ханчев. А може да продължим изреждането с такива международно известни стихотворения като „ В очакване на варварите” от Кавафис, „ Под моста Мирабо…” на Аполинер, баладите на Вийон или „ Паметник” от Пушкин. Нарочно ги споделям разхвърляно, без последователност, тъй като те по този начин живеят в човешката памет. Такива поети са откриватели, а от време на време - и основатели на своите открития. Но в дневника си открих още една, по-снизходителна формула, изречена от някой компромисен влъхва: „ Както неприятният човек е въпреки всичко човек, по този начин и неприятният стихотворец е въпреки всичко поет”. Това, при положително предпочитание, също може да бъде признато като действителен факт.
- Вярвате ли в ролята на Подсъзнателното в поезията?
- Подсъзнателното идва, когато ти умишлено си се готвил за него. Без никаква връзка с моите стихотворни ръкописи, аз съм се интересувал в другите години от астрономия, история, философия, дори от нуклеарна физика. И в някакъв „ подсъзнателен” креативен миг е идвала помощ - като метафора, житейска формула или афоризъм. От прилежащи на поезията пространства.
- Смятате ли се за обвързван с вашето потомство в поезията?
- Доста скептично се отнасям към понятието „ поколение”. Ако приказваме за създатели - дали Христо Ботев и Кръстьо Пишурката са от едно потомство? Ако става дума за връзката поет- четец, толкоз разнообразни са читателите от едно потомство. Едни обичат да четат стихове близки до чалгата, други се напрягат да схванат Сен Джон Перс... Да не приказваме за нечитателите, които са неведнъж повече. Та връзката ми с хора от моето потомство е повече житейска. Давам си сметка, че тъкмо това потомство претърпя няколко големи публични разтърсвания в персоналния си живот: войната и гладорията след войната, сталинските канони, уморителната работа по социалистическите градежи (според мен, тогава България стартира да става индустриална държава), студената война, сриването на системата Съвет за икономическа взаимопомощ и идването на грабителската псевдодемокрация… В болките и насладите на моето потомство се оглежда съвсем половинвекованата орис на нашия народ... Но не щеш ли заговорихме за политико-обществени проблеми и поезията се скри зад ъгъла.
- Пишете и за деца? Как започнахте? Как се случи това? Трудно ли е да се написа за деца? Максим Горки имаше забавна мисъл по този мотив...
- Доколкото си припомням, той споделяше, че за деца би трябвало да се написа по този начин, както се написа за възрастни, единствено че по-добре. Аз пък бих допълнил - и още по-честно. Ала без доста дидактизъм и банални поучения. В литературата за деца най-хубави помощници са сладкодумието и възприятието за хумор… Започнах да пиша тези радостни приказки, влезнали в книгата „ Папагалчето Браво” поради своя дребен наследник Константин. Това беше преди повече от 40 години. После се появи хумористичният разказ за деца „ Туфо, рижият пират”. Синът ми беше станал по-голям и тогава влезе на няколко места в романа като книжовен воин. Сега той надали ще разтвори някои от моите книги за деца, само че други деца още ги четат. През 2011 година издателство „ Хермес” направи по две издания на „ Туфо…” (романът е доста модифициран и допълнен) и на „ Румпи-румп”. След това разгласиха още веднъж и „ Папагалчето Браво”. Там излезе и моята стихосбирка „ Любовно разписание”. Мога да заявя гордо, че съм най-издавания български създател в издателство „ Хермес”... Е, тиражите не са толкоз огромни, само че въпреки всичко става дума за издавани и преди детски книги (не включвам стихосбирката), претърпели няколко десетилетия…
- Имате ли свои учители в поезията - наши и непознати? Кои създатели четете и препрочитате?
- Малко учудващо ще призная, че обичам да чета прозаичност. От такива създатели като Сервантес, Джонатан Суифт, Толстой, Даниел Дефо, до Булгаков, Шолохов, Маркес или Куельо. От нашите създатели бих препрочел „ Железният светилник”, „ Време разделно” или „ Поручик Бенц”. Напоследък, мощно усещане ми направиха романът „ Разруха” на Владимир Зарев и сборникът с разкази „ Българчето от Аляска” на Деян Енев, книгата „ Алкохол” на Калин Терзийски. Имаме и още забавни, напълно млади, разказвачи. Много съм признателен и на огромния преводач Огнян Стамболиев, който ми даде опция да се срещна с най-хубавото от румънската литература... А за поезията към този момент говорихме. Но да загатна повече имена: Шекспир, Роберт Бърнс, Кавафис, Янис Рицос, Франсоа Вийон, Пушкин, младият футурист Маяковски, Уитман, Сен Джон Перс, Вислава Шимборска, Тумас Транстрьомер (когото персонално познавам). А от българската лирика ще загатна произведения, които приказват сами за себе си: „ Хаджи Димитър”, „ Нощ”, „ Легенда за разблудната царкиня”, „ Гаврош”, поемата „ Септември”, „ Предсмъртно”, „ Жив съм!”, „ Възпоминание за снега” на Инджов, „ Алабалада за контрадмирала” от Валери Петров, и най-малко още толкоз български произведения...
- Приемате ли изказванието, че нашата лирика е една от положителните в света. Вие сте почетен ръководител на българският ПЕН клуб Следите процесите в литературата и особено - в поезията.
- Може би е правилно това. Но колкото е добра поезията ни, толкоз е съвсем незнайна. Едва ли има европейска страна, която да държи в такава сянка своята литература. В страни, на величина като нашата, съществуват специфични фондации за издаване в чужбина на национална литература, на първо място - лирика. Тези фондации разполагат със стотици хиляди евро за преводи на непознати езици, за срещи на писателите в чужбина, за реклама на излезли книги и така нататък Подобна фондация в Словакия се назовава „ Слолия”, в Австрия - KulturKontakt, във фламандската част на Белгия - „ Фламандска литература”, в Сърбия и Македония има няколко такива фондации и така нататък
- Носител сте на значително литературни награди... Какво мислите за тях? Необходими ли са на създателя?
- Хубаво е да има литературни награди, те обръщат погледа на обществото към значими имена от нашата словесност. Но когато премиите се дават вследствие административни комбинации, или без да се познават същинските сполуки в един или различен род, тогава погледът на обществото остава измамен. А такава машинация във време на духовна рецесия може в допълнение да навреди и на българската литература, и на усета на оределите нейни читатели...
- Ако не сте публицист и започнете още веднъж, бихте ли избрали различен път, друга специалност?
- Примамливо е това, което алегорично си представяте, само че не бих желал да стартирам още веднъж. Целият, изминат от мен креативен път - с неточности и падения, с завои и сполуки - ми е безценен. Пък и няма по какъв начин да станеш два пъти публицист. Това предопределение е неповторимо. Изпитвам горделивост, че съм български публицист в най-сложния интервал, може би, от новата ни история.
- Отдавна сте редактор, работихте дълго и плодотворно в „ Родна реч”, по-късно продължихте и в списание „ Пламък”, където сте и до момента. Какво ви дава и какво ви лишава тази работа?
- Банално казано, към този момент няколко десетилетия имам опцията да държа ръката си върху пулса на родната литература. Публикувал съм първите произведения на десетки млади писатели. После тези млади писатели пред очите ми последователно са изчезвали или са ставали известни в литературния свят. Например пред очите ми са Бойко Ламбовски, Деян Енев, рано отишлият си Виктор Пасков, трагично починалата Петя Дубарова, Алек Попов, Милена Лилова, Владо Любенов, Пламен Киров, Радостина Григорова, Патриция Николова, Весела Димова, Иглика Дионисиева, Румен Денев, Илияна Стоянова и доста други… Тази креативна връзка с непрестанно подмладяващата се литература в „ Родна реч” и „ Пламък” вероятно ми е подарила млади импулси и на мен... А аз самият постоянно съм се старал да бъда в помощ на младите създатели - не толкоз със препоръки, колкото с персонални образци... И нееднократно съм им казвал думите на прочут френски публицист: „ Дайте повече от нас, само че знайте, че ние дадохме всичко!”
- Държавата изостави даже водещите културни и литературни издания да се избавят сами. Голяма част от тях починаха. „ Пламък” оцеля...
- Да, ученическото списание „ Родна реч” изчезна от хоризонта... Сигурно идва ред и на списание „ Пламък”. Споменах към този момент за безразличието на страната във връзка с литературните издания, на родната литература въобще. „ Пламък” още съществува, само че вместо всеки месец, или на два месеца един път - в този момент излиза в 4 сезонни броя през годината: зима, пролет, лято, есен. Трудно ми е да разясня такова неуместно отношение на нашето общество към изданията за литература. А литературата е душата на нацията!... Но аз не съм привикнал да се предавам. Ще направя всичко допустимо пламъкът да не загасва - макар насрещния вятър.
Разговора води ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ е роден през 1943 година в Плевен. Завършил е гимназия в родния си град, а по-късно - „ Българска филология” в Софийския университет „ Климент Охридски”. Работил е като ефирен публицист и завеждащ креативен отдели във вестниците „ Пулс” и „ Народна младеж”. През 1973 година става основен редактор на ученическото списание „ Родна реч”, а от 1983 година оглавява списание „ Пламък”, където работи и до момента. Бил е депутат във Великото Народно заседание (1990-1991) и зам.-министър на културата (1995-1997). Първите му стихотворни изявления се появяват в списание „ Родна реч” през 1959 година, където негов стихотворен цикъл получава първа премия. Печата свои произведения в вестниците „ Пулс”, „ Студентска трибуна”, „ Литературен фронт”, както и в списанията „ Пламък” и „ Септември”. Първата му стихосбирка „ Една усмивка ми е столица” се появява през 1967 година Автор е на повече от 30 книги със стихове, сред които „ Обичай ме в неделя”, „ Неграмотно сърце”, „ Електронното куче”, „ Общителен самотник”, „ Обичам те дотук”, „ Будна кома”, „ Дърво и птица”, „ Вечерна дъга”, „ Лявата ръка на Бога”, „ Аспиринов сняг”, „ Човекът е въпрос”, „ Нови стихотворения”, „ Врана в снега” и други Автор е на книгите с хумористична прозаичност за деца „ Туфо, рижият пират”, „ Приказки за слончето Румпи-румп”, „ Магаре с крила” и други Публикувал е също редица есеистични и публицистични произведения. По негови стихотворения са основани доста песни. Георги Константинов има книги, преведени на френски, немски, полски, съветски, украински, сръбски, казахски и други езици. Негови стихотворни цикли са излизали на британски, японски, френски, хинди, пенджабски, фарси, турски, румънски, словашки, фламандски и други езици. От 2009 до 2012 година, издателство „ Захарий Стоянов” разгласява поредицата „ Избрани произведения в четири тома” с негови определени съчинения: поезия, ирония, книги за деца, есеистика, журналистика. Писателят е притежател на националните литературни награди „ Иван Вазов”, „ Петко Рачов Славейков”, „ Константин Константинов”, „ Гео Милев” и други Лауреат е на наградата Medalica Pontificia (1996), който връчва Ватикана. През 1994 и 1996 година е номиниран за Световната премия за детска литература „ Ханс Кристиан Андерсен”. Почетен жител на родния си град Плевен. Дългогодишен издател на списание „ Пламък”. От 2000 до 2014 година е ръководител на българския П.Е.Н.-център.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ