Не умирай с мъртвите си
Почти всеки познава това ужасяващо възприятие на физическа болежка, която те задушава до степен, в която не можеш да си представиш, че ще дишаш в миналото още веднъж обикновено, че можеш да продължиш. Загубата на непосредствен и обичан човек – без значение дали е неочаквана или в резултат на трудно боледуване – постоянно е голям стрес. Човек се вкопчва в болката си, която го задушава от ден на ден и повече, и като че ли се вцепенява от беззащитност и изтощение.
Истината е, че когато плачете за мъртвите, вие в действителност плачете за себе си. Оплаквате себе си без тях. Оплаквате живота си без тях. Представяте си какво ще вършиме в този момент без тях, какъв брой ще ви липсват. Сълзите бележат неналичието им за вас. Вече ги нямаш до себе си. Повече няма да ги прегърнеш, повече няма да ги целунеш, повече няма да им кажеш, че ги обичаш.
А измежду всички тези усеща може би се прокрадва и виновността – че не си бил задоволително при тях.
Със сигурност те са към този момент неподвижен. Нищо не ги боли. Не страдат, не се изтезават. Имат своята отмора. А ти за какво плачеш? За тях или за себе си? За своите пропуснати благоприятни условия с тях.
След първичния потрес би трябвало да достигнеш до стадия на приемането на случилото се. Тогава ще върнеш в паметта си своите близки, ще ги върнеш с насладата от споделените моменти дружно. Обичай ги отново. С още по-голяма мощ. Докато ги помниш, не умират. Не губи живота си в страдалчество, тъй като това не би ги зарадвало. Ако могат отнякъде да те видят, сигурно не биха желали да те видят по какъв начин пилееш живота си в горест и самосъжаление.
Само любовта ще ви свързва отсега нататък. Нито засегнатост, нито упрек, нито обвиняване, чиста и откровена любов.
Рано или късно ще се съвземете. Не губете времето си в сълзи, а го изживейте почтено, тъй като с всеки минал ден се доближаваме до своя край.
Затова не умирайте с мъртвите си, а живейте и поради тях.
Цветелина Велчева ©
