Победил живота Смилов прекоси през боровата гора при обсерваторията и

Победил живота

Смилов прекоси през боровата гора при обсерваторията и излезе навън.

Дълго той се бе лутал преди този момент из алеите на Борисовата градина, като бе привличал на разхождачите учуденото внимание със своя чудноват тип на човек, който не види и не чува нищо, замечтан с някакви тревожни и секрети видения.

На тежки удари носеше раните тоя момък. В гърдите му изпускаше кръв сърце, разрушено в злочеста обич, дълго измъчвано и в този момент строшено. Беден студент, изгубил подпората на ония, на които се уповаваше, той бе изпил докрай чашата на униженията и на теглилата и не виждаше излаз. Енергията за битка с душевните напасти и физически премеждия беше го напуснала. Той беше обезверен. Животът му се виждаше като едно тайнствено и ужасно страшилище, обичайно на колосална медуза, която го душеше, мачкаше и изтезаваше, изсмукваше кръвта му, пиеше силите му. Мъгли се въртяха из главата му. Плахият му взор не виждаше, шемет замайваше мислите му, клокочещи в вълни от мрачна безизходност.

Опитал се бе да написа, с цел да блесне над тълпата и да залише вихрошното си обезсърчение, само че скоро изпусна перото след нелепи опити, горчиво подигран; хвърлил се бе в бездната на разврата, с цел да си отмъсти, само че излезе из тлетворните му стиски с нравствен погнус и с заровено здраве. И той пропадаше. Животът го душеше в безжалостните си обятия. И в този момент те бяха два врага.

Смилов се спря там на откритото, на омачканата и безжизнена мокра трева, едвам-що освободена от зимните снегове, които бяха покривали през цели полето.

Той се спря там и се вгледа в светлото ширине, в глухата и спяща още низина, тъжна и полиняла и безконечно необятна, във Витоша, осияна от слънцето, с върхове, още облечени със снегове и преспи, и заставам имобилен дълго време в нямо съзерцаване, унесен в мрачни мисли или нищо немислещ.

Слънцето от синьото мартовско небе, неизмеримо синьо и чисто за това време, заливаше с ослепителен светлик равнината, пуста и полиняла, и Витоша, бяла, и кръгозорите, и безкрайния шир, печален и запустял. То стреляше животворни лъчи въз тая мъртва още природа и тия лъчи бяха сладки и жежки, като че ли те мамеха с живителната си мощ лястовиците от далечния юг, викаха из земята билките и цветята, жаднееха да галят зелени листа, чакаха да огреят шума на полския труд, да стоплят песните на любовта и на птичките.

Смилов стоеше имобилен.

Ветрецът лъхаше нежно и играеше по челото му е кичурите на черната му коса, която буйно падаше отдолу под меката му овехтяла шапка, и развяваше леко полата на връхната му дреха, ожулена и износена.

Очите му, огромни, дълбоки и страшни, придаваха на бледното му с верен помисъл лице, прекомерно измахнато, изражение на дива мощ и увереност. Устните му бяха стиснати. Но погледът му – погледът му нерешителен, вторачен в пространството, беше концентриран, захласнат, като че ли тоя взор не гледаше нищо, вдълбочен в различен някой свят, който стоеше вън от природата и от него.

После Смилов се сепна и бързо потегли нататък към полето с бързи и тревожни стъпки, с наведена глава, като човек, който върви без цел, без да отива някъде.

Той ходя по полето самичък, все с оборено към земята чело, ням, непознат на всичко, ще го обикаляше.

Слънцето от синьото и чисто мартовско небе заливаше с топлите си лъчи безмълвното поле и Витоша, и простора, и Смилова.

Но той не виждаше слънцето, ни лъчите му, ни безкрайната природа.

Най-после той пристигна до избраздения с дълбоки дируги път, който се качва постепенно по комплицираното нагорнище на курубагларската рътлина.

Пред студента в същото време скръцнаха селски кола, натоварени с дърва.

Тоя звук го пробуди от неговия чудноват вървеж на сомнамбул и той се спря.

Селянинът мушеше с остена воловете, с цел да ободри мудния им ход; той бе явно припрян да стигне по-скоро в София.

Смилов му махна.

Селянинът остави воловете да пъплят и приближи до момъка.

– Какво искаш? – сподели той.

– Тия дърва къде ги караш? – попита Смилов, вперен в дърваря.

– В София, господине, нали видиш?

– Защо ги караш там?

Селянинът го погледа зачудено.

– Та оти караме дърва на София? – за обмен... Искаш да ги купуваш?

– Не.

– Е, оти питаш?

– Тъй, питах...

Селянинът го изгледа още по-учудено.

– Хай върви си – сподели Смилов и потегли напред.

„ Този какъв беше? – намерения си селянинът, като отиде до воловете си, още по-бавно запъплили, и ги мушна. – Смахнат! “ – добави той.

После се извърна и дълго гледа момъка, който отиваше бързо нататък през кукурузените угари с наведено чело.

Той газеше по буците и мислеше:

„ Ще продаде дървата, ще си купи каквото му би трябвало и ще занесе дома си. Довечера ще яде с жена си и с децата си, на следващия ден отново ще иде да работи, с цел да яде отново с жена си и децата си, и така нататък, додето почине. Скот. Знае ли за какво се е родил, за какво живее и за какво ще почине? Ще цялостни мръсния си тулум, ще пие, ще заплаща налог, па ще остарее, па ще почине. Изчезнала една нула сред милионите нули... Всичко това е непоносимо. Глупавата гад, нито ще се замисли в миналото над живота... Животът! Ах, каква низост! И кой ни е задължил да се изтезаваме под тоя товар, под тоя неправилен и идиотски товар – животът? Кому трябват нашите страдания, нашите разочарования и нашата персона? И какво е това живот? Дивотия на природата. Родила ни да раждаме други, да страдаме, да умираме, да умират. Аз храча на тоя естествен закон, аз храча, да, аз храча. “

И той отиваше бързо нататък.

Внезапно видя, че върви из бразди. Той се сепна, повърна се по пътя, потегли по посока на града.

На моста на Перловската река една двойка – млад господин и мома с алена шапка, окичена с бяло перо – се беше облегнала на каменната заграда и приказваше безшумно, гледайки в мътната канализирана река.

Смилов ги изгледа.

„ Мъж и жена, а може би – ухажор и любовника – намерения си той. – И тия ще живеят и ще умрат. И мислят кой знае в този момент защо самодоволство и защо златно бъдеще. Глупци, всичко е вятър и неистина! И животът е неистина, и основно, ужасна нелепост. Но те ще носят ярема му, додето паднат в калта под тежестта му... Тъй отива глупавото човечество. Понеже го родила мащехата природа, то ще живее и ще се влачи в калта на живота, както червеите, додето ги стъпчат... Е, аз не съм червек. Аз съм горделив. Животът ме умъртви, аз ще възкръсна из живота посредством великата спасителница... ненавиждам го! “

И той си сподели застрашително юмрука на нещо, което отсъствуваше.

Той си показваше юмрука на живота.

И Смилов влезе в града през улица „ Граф Игнатиев “.

Той видя един трамвай и се качи. Но по-късно слезна, без да знае за какво, както не знаеше за какво се качи. Отиде в квартирата си – убогата и студена студентческа стая, цялостна с оваляни книги и с тежък въздух. Слънчевото огнено кълбо превали зад теменужката линия на Люлин и възпламени прозорците на високите къщи с блестящи мъртви пламъци... После то се скри и всичко посърна. Само най-високите чуки на Витоша руменееха. И те угаснаха. Отвън градският звук утихваше, периодичен единствено гърмеше трамваят и печален влазяше тоя ням звук в дрезгавината на стаята, убогата и студена студентческа стая, цялостна с книги и тежък въздух.

И свещ се не възпламени тая нощ вътре.

Късно сутринта домакинът на къщата чу пукот от револвер. Гърмежът пристигна от стаята на студента. Той изплашен отиде да види какво става там. Но като бутна вратата, тя се не отвори. Повика стражаря от улицата и вратата бе счупена. Смилов лежеше на леглото си с чело продупчено от патрона в сляпото око. Кръвта шуртеше още топла из раната му.

Той беше мъртъв.

На масата видяха един лист, на който прочетоха тия думи:

„ Убивам се. Борбата бе ужасна. Но аз победих живота. Ив. Смилов. “

А на открито животът шумеше, безсънен и трудолюбив, с хилядите си грижи, наслади, писания и паники. Слънцето отново грееше от високото небе и заливаше земята и хората със зарите си, децата на улицата играеха и звънливите им викове цепеха въздуха. Селски кола скърцаха, дами вървяха пременени или в оскъдно рухо, трамваят гърмеше.

И животът победоносно живееше.

Избрано от: Иван Вазов. Разкази 1901-1921, изд. „ Български публицист “, София, 1977 година
Снимка: Иван Вазов (1850-1921); Институт за литература; dictionarylit-bg.eu