По повод дебата да ходим или да не ходим на

По мотив дебата да вървим или да не вървим на черква по време на идните най-големи християнски празници: Някои няма по какъв начин да помнят, а други може и да са не запомнили по какъв начин преди време управляващите по всякакъв начин се опитваха да ни удържат по домовете на Цветница и Великден. Особено на Велика събота!

Това написа в собствен коментар писателят Димитър Сотиров, представен от "Флагман ".

Вижте останалата част от разбора:

Пускаха страхотни филми и концерти, програмата на единствената телевизия беше прекомерно друга през тези вечери. Но освен това – имаше и съществени ограничаващи ограничения към значимите църкви в София. Не можеше да вземем за пример без специфичен пропуск да се премине милиционерската обсада към храм-паметника „ Св. Александър Невски “ за Великден.

Завардваха още денем подстъпите към него на пряка-две преди този момент, та и пиле да не може да прехвръкне оттова. Живеех на улица „ Врабча “ и помня по какъв начин разполагаха коли и преградни ленти безусловно на всяка от улиците, които водеха към храма.

Като деца, играли най-вече по улици, градинки и дворове ние знаехме всички секрети благоприятни условия за прекосяване оттатък загражденията и с утвърждението на родителите ни давахме препоръки на хора, които очевидно се опитваха да стигнат до църквите, по какъв начин да създадат това. Прескачайки през вътрешни дворове те се озоваваха непосредствено на „ Московска “, излизайки от входовете директно до Столичната община.

За мен обаче си остава мистерия дали тези смелчаци са успявали в последна сметка да преминат и последната „ отбранителна “ линия на властта, на самия вход на „ Ал. Невски “. Разбрах за нея през 1989 година, на последния по комунистическо време Великден. От дете знаех, че наша близка съседка има познанства в храма и съумява да обезпечи пропуски за службата по случай празника.

През тази година я помолих и тя ми обезпечи две предложения. Това, което видях в обичаната от детските ми години църква надмина и най-мрачните ми упования за опитите на властта да откри цялостен надзор над религиозните пориви на вярващите. Влизаше се единствено през десния челен вход, в посока Народното събрание.

От години той е затворен, вътре направиха офис за свещениците. Но на оня Великден пропускаха богомолците точно през него. Първото, което видях, влизайки в храма с изключение на множеството вътре, бяха мъжете в шлифери.

Кой знае за какво, стори ми се, че са напълно идентични, сиви и открояващи ги. Но по-стряскащ даже от сивите шлифери беше методът, по който стояха тези хора от службите по всяка възможност. Разпръснати, очевидно по скица, всички до един те бяха с тил към олтара, взрени в лицата на присъстващите хора. Тази картина едва ли в миналото ще се изличи от съзнанието ми.

Препълненият храм и мъжете в шлифери, загърбили Бога в името на своя кумир... На другия ден поздравих съседката с „ Христос Воскресе “ и й благодарих за поканата. Не можах да скрия от нея изживения шок и непосредствено й споделих, че повторно не бих желал да участвам на тази работа.

Събитията още същата година направиха по този начин, че повече не се наложи да диря „ връзки “ за наличие на великденската работа. Случиха се и немислими неща – управлението на страната, състоящо се от прононсирани атеисти, влязоха в храма, възпламениха свещи, някои започнаха да се кръстят!

Може би бих повярвал в искреността на покаянието им в случай че не познавах жена, работила в близкото обграждане на самия Тодор Живков. През целия си умишлен живот тя бе посещавала храмове и църкви, бе дарявала немалки персонални средства още в тези години.

Впоследствие построи съвсем за своя сметка дребен параклис в крайградска зона близо до вилата й. Но това стана много по-късно, а в годините, за които приказвам, ревностната й отдаденост на църквата й бе коствала положителната работа. Службите бяха се погрижили да снимат дамата по време на служби в църкви и манастири.

Един ден Живков я повикал, поразпитал я и й дал да разбере, че ще се наложи да напусне работата при него, само че не тъй като самият той има нещо срещу нея. „ Разберете ме, споделил й Първият, хора към мен ми оказват напън да Ви отстраня и аз нямам причини, с които да Ви защитя. “ Историята обаче бе приключила по добър метод за познатата ми. Поради юридическото й обучение Живков й предложил да избере къде желае да работи – дали в правораздаването или в чужбина. Тя предпочела второто и колкото пъти след това разказваше тази история, не пропускаше да изрази благодарността си за метода, по който освен е „ оживяла “, само че е получила по-добри житейски и професионални шансове.

Годините минаваха, сменяха се свещеници в храма, множествата преди среднощ против Великден към „ Александър Невски “ взеха да стават нещо всекидневно.

Имаше и комични обстановки – да вземем за пример заради закъснялото излизане на свещениците хорът още да пее някакво песнопение, а камбаните на близките църкви да известяват настъпилия Великден. Случвало се е множеството да чуе дълго чаканото „ Христос Воскресе! “ от патриарха минути след среднощ.

Имало е обстановки, когато мощният вятър е гасил всички свещи на секундата. Бях пред храма и на прословутата работа, когато, незабавно след нормалните поздрави гвардейски оркестър засвири „ Тих бял Дунав “...
Нагледах се и се наслушах на какво ли не през тези години.

За себе си към този момент знам – Той няма потребност от физическото ни наличие в този или в който и да е различен от неговите храмове.

Той желае от нас да съградим, всеки поотделно и всички дружно, домове за Него в душите си.

Там да се молим откровено, там да отчитаме с безпощадна искреност грешките и лъкатушенията си.

Там да му благодарим за всичко, с което ни е дарил в този живот.

Той чака от нас мощна и откровена религия.

Той чака от нас примирение и мисъл за близък.

Другото е суетност сует и суетност всяческая!

* Димитър Сотиров е публицист, публицист, културолог, пиар, държавник. Той е един от основателите на Българската медийна коалиция