10 най-обикновени факти от живота, които препъват ума ни
По изцяло разбираеми аргументи, нашият разум отхвърля да осмисли бозона на Хигс, квантовата механика или теорията за безкрайността на Вселената. Но сивото ни вещество чудесно обработва информацията, постъпваща непрестанно от нормални обекти и феномени в всекидневието ни.
Обаче има някои обезкуражаващи изключения. Представяме на вашето внимание 10 напълно банални неща, които ненадейно привеждат мисленето ни в безпомощно положение. Любопитното е, че разгадаването на тези сривове разкрива някои удивителни странности в структурата и действието на мозъка, които убягват от полезрението ни.
Вратите
Случвало ли ви се е да се запътите към друга стая с някаква съответна цел, да вземем за пример да вземете нещо, само че незабавно откакто влезете в нея, да забравите за какво сте там? Оказва се, че за този неуспех на мозъка са отговорни вратите. Френски психолози разкрили, че прекосяването през порти провокира в мозъка събитие, известно като „ събитийна граница ”, разделяща един набор от мисли и мемоари от различен.
Преминаването през врата в действителност подава същия сигнал, както финалът на дадена сцена във филм. Мозъкът архивира мислите от предходната стая и приготвя „ чиста страница ” за новото място. Менталните събитийни граници са напълно нормална функционалност, която по принцип оказва помощ да се провеждат мислите и спомените в процеса на непрекъснатото придвижване и динамичност, в които живеем. Но когато се опитаме да си спомним, за „ какво пристигнах тук ”... ”какво трябваше да взема ”... или „ намеря ”... в действителност е много дразнещо. Ненапразно споделят, че в такива случаи човек просто би трябвало да се върне на мястото, където му е хрумнала първичната мисъл.
Луната
Тя е нашият прелестен и сантиментален нощен сателит, само че от време на време може да обърка мозъка ни. Когато е ниско в небето, ни се коства доста по-голяма, в сравнение с в случай че се издигне, въпреки и размерът й да е еднакъв. Това събитие е известно като Илюзията на Понцо, наречена на италианския психолог Марио Понцо. През 1913 година той формулира доктрина, с която изяснява, че човешкият разум съди за размера на обекта въз основа на фона, на който се намира той.
Най-вероятната причина за оптическата машинация с Луната, която е универсална за всички, е че сме привикнали да виждаме над главите си облаци, ситуирани единствено на няколко километра разстояние, като освен това добре знаем, че облаците зад хоризонта са отдалечени на стотици километри. Ако облаците на хоризонта обаче са толкоз огромни, колкото и тези над главата ни, без значение от голямото разстояние, ние се сепваме „ Колко са огромни! ”. И въпреки Луната, ситуирана на хоризонта, да е със същите размери, както когато е над главите ни, ние я възприемаме като доста по-голяма.
