Александър Тацов: Длъжници ли сме на Русия?
По една горчива подигравка на ориста, улицата наречена от признателната Софийска община, на името на граф Игнатиев, се пресича с булеварда, наименован на националния ни воин Васил Левски, умрял най-много, заради интригите на рубрика. Ясно е, че до момента в който улицата носи това име, до тогава ние, българите, ще носим тегобата на националния позор…
Още близо три десетилетия, Азиатският департамент ще води очевидна и загадка подривна активност против България, посредством напън, клевети, опити за преврати, атентати и убийства…
Русия и Цариградска България
Пак Русия, по всичко проличава, провокира и неуспеха на Цариградската конференция на посланиците (23 декември 1876 година – 20 януари 1877 г.) и по този начин попречва да се основат, според плана на посланиците, двете български самостоятелни области, обхващащи по-голямата част от Българското национално пространство. Това пространство е юридически регламентирано със Султанския ферман от 28 февруари 1870 година, за основаването на Българската екзархия, одобрен макар съпротивата на Русия. Това е неповторим документ, очертаващ публично границите на Българското национално землище по това време. Документ, с какъвто наподобява, не разполага никой различен европейски народ.
Мнозина считат, че Русия проваля тайно Конференцията, още веднъж посредством посланика си граф Игнатиев. Защото единствено тя има интерес от това (а първоначално и Османската империя). На всяка цена ѝ би трябвало победоносна война, след Кримското проваляне, с цел да се легитимира още веднъж като равноправна Сила измежду останалите Велики сили, а в същото време да употребява комфортния миг, с цел да се примъкне към Проливите. От друга страна, „ Цариградска България “ не би била преференциална за Русия, тъй като няма никаква сигурност, че ще може да бъде приобщена към съветското политическо пространство.
Затова, още на 8 юли 1876 г, съветският император Александър II и министърът на външните работи княз Александър Горчаков, се срещат с австро-унгарския император Франц Йосиф и министъра на външните работи граф Андраши. Срещата се организира в замъка „ Райхщат “, откъдето произлиза и наименованието на постигнатото сред тях, секретно Райхщатско съглашение. Там черно на бяло е написано, че няма да се основава „ огромна славянска страна “ на полуострова.
А на 15 януари 1877 година, 5 дни преди пропадането на Цариградската конференция (20 януари 1877 година!), в Будапеща се подписва загадка спогодба сред Русия и Австро-Унгария. Будапещенската спогодба е резултат от договарянията сред съветския дипломат Новиков и министъра на външните работи Андраши. Тя доразвива главните положения на Райхщатското съглашение и фиксира уговорките на страните. За тези съглашения е било известно на редица съветски високопоставени лица, от които изтича информация към български представители, още по време на войната, само че това не довежда до някаква забележима реакция, на фона на всенародната еуфория…
Три дни по-късно (!), на 18 януари 1877 година, представителят на Османската империя в Конференцията декларира, че отхвърля контрактувания план за двете български самостоятелни области. Излиза, че съветският император е бил наясно за идния, след 3 дни, отвод на османското държавно управление (!). Това затвърждава подозренията, че Русия го е провокирала.
Планът е сбъднат още веднъж от граф Игнатиев, който, по всичко проличава, съумява да убеди султана, империята да се откаже от договореностите, като дава обещание опазване на обилни територии в европейската ѝ част: нещо което се случва на Берлинския контракт, препоръчан и подсилен от Русия и Австро-Унгария. Руската дипломация реализира задачата си. Лондонският протокол от 31 март 1877 година, подписан от Великите сили, в действителност ѝ дава картбланш да води война с Османската империя, в случай че последната отхвърли настояванията на Силите, съдържащи се в Протокола и свързани с промени в полза на християнското население в Империята.
Русия и Санстефанска България
По-късно, Русия съумява да хвърли прахуляк в очите на наивните българи, с фантастичния план „ Санстефанска България “. И до момента, множеството от нас не знаят, че в Сан Стефано е подписан единствено Прелиминарен (т.е. предварителен) контракт. Защото, без единодушието на всички Велики сили, тогава е било невероятно да се трансформират границите в Европа, по този начин е било още от времето на Виенския конгрес (затова и на Цариградската конференция участват оторизирани представители на всички Сили).
Този предварителен контракт изостря доста връзките сред Русия и другите Сили, които я подозират, че желае да се отметне от предходните контракти (Райхщатското съглашение 1876 година и Будапещенската спогодба 1877 г.) и посредством начертаните от нея граници на една подвластна страна, да се примъкне на стотина километра от Цариград (т.нар. Люлебургаска дъга). Противоречията са отстранени с Берлинския конгрес на Великите сили, който дефинитивно открива границите, в сходство с предходните съглашения.
Междувременно, по всички български земи, които остават отвън границите на новата българска страна, стартира протестна подписка (организатори са бъдещият митрополит Методий Кусев, Кузман Шапкарев и други). Събраните подписи са предадени на съветски дипломати, след което повече не виждат бял свят. А по гледище на Русия, на Виенския конгрес, където участват делегации от 11-те заинтригувани страни, не е позволена единствено българската делегация.
Русия и превратът в България 1881 година
По-късно, Русия, посредством формалните си представители и своите оръдия в България, провокира преврата в Княжеството през 1881 година, който суспендира Конституцията и докарва съветски генерали за министри. Един опит за преобразяване на България в подвластна територия, „ Задунайская губерния “, съгласно съвременници.
Русия и Съединението
Русия се бори гневно и против признание на Съединението от страна на Великите сили. Единствено Англия ни пази тогава и избавя делото. Същевременно Русия провокира рецесия в младата българска войска, като отзовава всичките си офицери, служещи до тогава там, воглаве с военния министър, съветският генерал-майор, княз Михаил Кантакузин. Намерението е, по този метод да се лиши българската войска от професионално управление и да бъде доведена до команден безпорядък.
Същевременно, княз Александър I е лишен от званието военачалник от съветската войска. Русия към този момент осъзнава, че съединена България се трансформира в съществено затруднение, вместо замисляното предмостие за завладяване на Цариград и Проливите, По всичко проличава, че Русия е тази, която насъсква Сърбия да разгласи война на България на 14 ноември 1885 година, като повлиява на Австро-Унгария да поддържа сръбската експанзия (тогава към момента е в действие така наречен „ съюз на тримата императори “, сред Руската, Германската и Австро-Унгарската империи). След Съединението, в течение на години, съветската дипломация и агентура, не престават да провеждат заприказва, протести, прелом, опити за преврати и атентати в България…
Русия и междусъюзническата война 1913 година
Руската империя е тази, която провежда фронта против България през 1913 година, посредством спътника си Сърбия и подбуждайки Румъния към извънмерни искания. Руската дипломация манипулира русофилските държавни управления на Гешов и Данев, за приемане на арбитраж от страна на Русия в разногласията сред България и Сърбия. Фактически, в края на краищата, Русия оказва цялостна поддръжка на Сърбия. В навечерието на войната, съветският дипломат в Белград и министър-председателят на Сърбия стигат до единодушие, че би трябвало „ да се строши гръбнака “ на България.
Тази политика има предистория. Когато стремителните български победи в Източна Тракия през 1912 година към този момент ясно демонстрират неизбежния погром на Турция, в Азиатския департамент в Петербург изпадат в мощно терзание. Вече им се привижда, по какъв начин българските войски маршируват по улиците на Константинопол. Което може да значи единствено едно – завършек на вековните желания на Русия към витално значимите Проливи, вратата към топлите морета. Защото съветските дипломати не се и съмняват, че една могъща България, стъпила в Константинопол, изцяло ще се еманципира от Освободителката Русия, а за какво и да не се изправи против нея (вследствие интригите на подлия Албион, например). Решението е предопределено, България е към този момент рисков състезател, който би трябвало да бъде отхвърлен от геополитическата сцена.
Веднага се пристъпва към дейности. Активизира се агентурната мрежа на Азиатския департамент в българската войска. Има солидни подозрения, че значима роля е предоставена на командира на Трета войска, ген. Радко Димитриев, повече от две десетилетия настоящ заплатен съветски сътрудник и предстоящ народен изменник от най-крупен диаметър. Той управлява решаващата за войната, а както се оказва по-късно и за бъдещето на България, Чаталджанска интервенция. Операцията гръмко се проваля, макар, че и до момента битуват сведения за най-малко два сполучливи пробиви на укрепената линия, които необяснимо не са развити от командването (тези събития по този начин и остават недоизяснени). Така или другояче, България губи най-големия си късмет във войната, което се оказва съдбовно за бъдещето на страната.
Когато се подписва мирът в Лондон на 30 май 1913 година, Русия не приключва дейностите против България, тъй като българо-турската граница, според мирния контракт, към момента е заплашително близо до Константинопол. Градът, който Русия счита за своя сигурна плячка от двеста години насам. Руската дипломация стартира трескава активност. Азиатският департамент насъсква все по-настойчиво Румъния да издига неизпълними, съгласно българите, претенции за „ обезщетения “.
Същевременно се дава обещание на Сърбия всякаква поддръжка за искания отвън към този момент контрактуваното с България Споразумение (забележете, реализирано преди време със съдействието и гаранциите на самата Русия). Черна гора пък върви постоянно със Сърбия. А що се отнася до Турция, която към този момент е сключила мир с балканските страни, като победена и унизена страна, то тя жадува за реванш. Гърция пък води лична двулична политика, само че събитията непреклонно я тласкат към съюз със Сърбия, под благосклонния взор на Русия (тенденция, подкрепена и от извънредно бездарната българска дипломация и незрялата политическа класа). Още повече, че съюзът против България отдалечава алчните желания на Гърция към Константинопол.
Да не забравяме, че Иван Евстатиев Гешов („ архитектът “ на Балканския съюз, под егидата на Русия) не подписва с Гърция съглашение за систематизиране на завоюваните територии (както със Сърбия). В това няма нищо необичайно. Гешов, като лоялен русофил, се бои, че едно такова съглашение може да се пояснява като подмятане по отношение на ориста на Констнантинопол, а затова и на Проливите. Нещо, което би раздразнило Русия във висша степен, поради одобрената от епохи концепция, че градът и Проливите са законна плячка на „ Третият Рим “… Липсата на такава уговорка в съглашението с Гърция изиграва съдбовна роля за България и я обрича на погром от обединените сръбско-гръцко-румънско-черногорски сили, към които се причислява и Турция.
Наивните български политици-русофили, в лицето на държавните управления на Гешов и Данев са втренчени, като хипнотизирани, в Русия. Те имат вяра, че тя няма да разреши на Турция да си възвърне Тракия, както и на Румъния, да ни удари в тил и че ще спомага за спокойно урегулиране на разногласията със Сърбия (на базата на прословутия арбитраж).
Уви, горчиво са излъгани!
Русия в действителност не си помръдва пръста, с цел да възпре новата коалиция (а това е изцяло в нейните възможности). Напротив, работи скрито за разгрома на България. Страната се оказва без съдружник, против обединените сили на Сърбия, Черна гора, Гърция, Румъния и след това – Турция.
Разгромът е неминуем, тъй като с изключение на всичко друго, българската дипломация не си е осигурила поддръжка от никоя друга Велика мощ, с изключение на голословните уверения на Русия и вербална полуподкрепа от страна на Астро-Унгария. Българските ръководещи русофили до последния миг сляпо разчитат единствено на Русия. Между другото, те реализират невъзможното: обезпечават си врагове отвред и съдружници отникъде. Руското императорско държавно управление обаче работи тайно против България.
Тези съдбоносни събития са прекомерно едва осветлени от българските историци, и най-много ролята на Русия, като огромен принос тук имат непознатите българисти. Показателна е сполучливата забележка на видния българист Ричард Хол, във връзка на тези злополучни събития: „ Само за една седмица, България от хегемон на Балканите, се трансформира в парий “.
Вследствие тези събития и последвалия погром, България към този момент неизбежно е предопределена като съдружник на Централните сили в бъдещата Голяма война, със съответните последствия. Там ще се сблъска с Русия, към този момент като с формален зложелател. В 1917 година Руската империя пропада. От останките ѝ се ражда друга зловредна империя – комунистическият Съюз на съветските социалистически републики. Той също ще аргументи неизброими вреди на България, ще я „ освободи “ за повторно и ще я трансформира в безмълвен спътник, където ще конфигурира на власт най-преданите си прислужници, българските комунисти (по-късно известни като АБпФК).
Те ще изтребят огромна част от българската интелигенция и ще закарат страната 45 години обратно и настрана от европейската цивилизация. Ще минат години и Съюз на съветските социалистически републики също ще загине, ще се провали и ще изгние. Децата и Внуците на АБпФК обаче освен ще оцелеят, само че и ще запазят икономическата власт на бащите и дедите си в България. Ще я запазят, ще я укрепват и ще посегнат и към политическата власт. А трупът на Съюз на съветските социалистически републики, сходно на зомби, ще възкръсне, под маската на Втора Руска империя, с великодушната помощ на Европа. Внуците ще припознаят в нея своя защитница и майка-хранителка, ще я обичат и ще ѝ се подчиняват… Сега същата тази Русия води кръвопролитна война против Европейската цивилизация, против нашата цивилизация. Затова с цялостна убеденост можем да заявим: Руската политика е проклятието на България!
Русия дебитор ли е на България?
Дали не би трябвало да си зададем реципрочния въпрос: Русия дебитор ли е на България? Защото през интервала 10-15-и век, Руските княжества са подложени на голяма културна инвазия, откъм България, включваща книжовници, монаси, богослужебна и световна литература (наречена в съветската историография лицемерно „ първо “ и „ второ южнославянско въздействие “). Книжнината е писана на новия за руснаците кирилометодиевски език (известен още като старобългарски), формален за българската държавна канцелария и общопризнат книжовен език, ползващ се със своего рода заветен статус в България и в близките страни, където се популяризира (Сърбия, Хърватия, Босна, Влашко и Молдова, елементи от Унгария, днешна Словакия и балтийските страни).
Това културно „ настъпление “ в Руските княжества включва освен писмеността, само че и преди всичко езика. Така съветският национален език се измества от кирилометодиевския, който в скоро време става формален и в канцелариите на съветските князе. Нещо повече, след два-три века, този език дефинитивно се постанова като книжовен език на образованите пластове на обществото, какъвто е и до момента. Простонародният съветски диалект със своите диалекти е изтикан в периферията и значително – пропуснат.
Според руския лингвист учен Шахматов, етимологичният генезис на към 40% от речниковия фонд на актуалния съветски език има генезис от кирилометодиевския език (наричан в Русия „ староцърковнославянски “), това са така наречен „ българизми “ в съветския език.
Така да вземем за пример, в съветския език има присъщи двойки думи, едната от които е българизъм, а втората – лично съветска: „ град – город “, „ врата – ворота “… Има куриозни обстоятелства в това отношение. Както е известно, през последните 200 години, в модерния български език нахлуват голям брой съветски думи (в множеството случаи заместители на турски такива, или понятия, свързани с новия културен прогрес), по този начин така наречен „ русизми “ (виж творбите на възрожденските книжовници), немалка част от които остават трайно в езика ни. За благополучие обаче, не по-малко от 30% от тях са така наречен „ противоположни българизми “, т.е. българизми в съветския език, които след това минават в българския, сякаш като русизми…
Отговорът
И по този начин, длъжници ли сме на Русия? Или може би тя ни е длъжна?
Отговорът е елементарен.
И е прочут още от зората на писаната история.
Между обособените държавни формирания няма безконечни другарства, отговорности или ненавист.
Няма безконечни другари и/или безконечни врагове.
Има безконечни ползи!
А може би, въпреки всичко сме длъжници?
Да, длъжници сме на тези към 200 000 българи, дали живота си за нас, потомците, в тези пет войни.
„ Около “, тъй като и до момента не е прочут точният брой на тези герои, нито цялостният лист с имената им. По този индикатор сме евентуално единствени в света, или най-малко единствени измежду цивилизованите страни. За сметка на това, сме единствени в света по други позорни индикатори. Няма различен народ в света, който е рушил или премествал монументи и гробове на падналите си воини.
Също няма различен народ в света, който е издигал монументи и назовавал улици, градове и села, (та даже военни училища) на имената на безспорни национални предатели и на окупатори.
Надали има по-позорно закононарушение, от това да тъпчеш гробовете на дедите си, паднали за твоята свобода…
Дали подобен народ има моралното право да се надява на някакво бъдеще?
Александър Тацов е по компетентност инженер. Работил е в Технически университет - София, а понастоящем в частния софтуерен бизнес. От години се занимава с проучвания в региона на политическото, научното и идейното публично развиване, в обсега на писаната история.
Обща книгопис
1. Русия и българския църковен въпрос. Дедо Иван Глава II https://www.otizvora.com/files2014/atsch2014/dedo-ivan-2.pdf
2. Янко Гочев. Убийството на Васил Левски. Виновниците. 2016. Анико.
3. Янко Гочев. Левски е обесен, тъй като отхвърля да бъде съветски разузнавач и всевъзможен плебей. Faktor.bg, 18 февруари 2022 година https://faktor.bg/bg/articles/politika-na-vseki-kilometar-levski-e-obesen-zashtoto-otkazva-da-bade-ruski-shpionin-i-vsyakakav-rob
4. Писмото на граф Игнатиев до княз Горчаков
https://istinata.bg/2016/03/646/
5. Христо Ботйов. Опит за биография. Захарий Стоянов. София. 2018. Сиела.
6. С. Радев. Строителите на модерна България. Том Първи и том Втори. София. 1990. Български публицист.
7. Авантюрите на съветския царизъм в България. Сборник документи от царските архиви, съставител: П. Павлович, увод: В. Коларов. Москва. 1935. Държавно социално-икономическо издателство.
8. Артур декор Хун. Борбата на българите за съединението си. Новис. Фондация Български културен конгрес. 2013.
9. Захари Стоянов. Превратът. София. 1994. Български публицист.
10. Артур декор Хун. Из българските бурни времена. Пловдив. Фондация Български културен конгрес. 2014.
11. Ричард Хол. България по пътя на Първата международна война. София. 2005. Hermes Publishing Ltd. Canada/Балкан прес АД.
12. Паша Кишкилова. България 1913 Кризата във властта. София. 1998. Марин Дринов.
13. Генчо Стайнов. Писма от Одрин 1912-1913. София. 2009. АБ Издателско ателие.
14. Георги Марков. Българското поражение 1913. София 2017. Захарий Стоянов.
15. Лев Троцки. Балканите и Балканската война. 2015. Изток-Запад.
16. Ген. Павел Христов. Престъпленията на военачалник Радко Димитриев. 2017. Анико.
17. Стефан Нойков. Защо не победихме. 1915-1918. 2016. Труд.
Още близо три десетилетия, Азиатският департамент ще води очевидна и загадка подривна активност против България, посредством напън, клевети, опити за преврати, атентати и убийства…
Русия и Цариградска България
Пак Русия, по всичко проличава, провокира и неуспеха на Цариградската конференция на посланиците (23 декември 1876 година – 20 януари 1877 г.) и по този начин попречва да се основат, според плана на посланиците, двете български самостоятелни области, обхващащи по-голямата част от Българското национално пространство. Това пространство е юридически регламентирано със Султанския ферман от 28 февруари 1870 година, за основаването на Българската екзархия, одобрен макар съпротивата на Русия. Това е неповторим документ, очертаващ публично границите на Българското национално землище по това време. Документ, с какъвто наподобява, не разполага никой различен европейски народ.
Мнозина считат, че Русия проваля тайно Конференцията, още веднъж посредством посланика си граф Игнатиев. Защото единствено тя има интерес от това (а първоначално и Османската империя). На всяка цена ѝ би трябвало победоносна война, след Кримското проваляне, с цел да се легитимира още веднъж като равноправна Сила измежду останалите Велики сили, а в същото време да употребява комфортния миг, с цел да се примъкне към Проливите. От друга страна, „ Цариградска България “ не би била преференциална за Русия, тъй като няма никаква сигурност, че ще може да бъде приобщена към съветското политическо пространство.
Затова, още на 8 юли 1876 г, съветският император Александър II и министърът на външните работи княз Александър Горчаков, се срещат с австро-унгарския император Франц Йосиф и министъра на външните работи граф Андраши. Срещата се организира в замъка „ Райхщат “, откъдето произлиза и наименованието на постигнатото сред тях, секретно Райхщатско съглашение. Там черно на бяло е написано, че няма да се основава „ огромна славянска страна “ на полуострова.
А на 15 януари 1877 година, 5 дни преди пропадането на Цариградската конференция (20 януари 1877 година!), в Будапеща се подписва загадка спогодба сред Русия и Австро-Унгария. Будапещенската спогодба е резултат от договарянията сред съветския дипломат Новиков и министъра на външните работи Андраши. Тя доразвива главните положения на Райхщатското съглашение и фиксира уговорките на страните. За тези съглашения е било известно на редица съветски високопоставени лица, от които изтича информация към български представители, още по време на войната, само че това не довежда до някаква забележима реакция, на фона на всенародната еуфория…
Три дни по-късно (!), на 18 януари 1877 година, представителят на Османската империя в Конференцията декларира, че отхвърля контрактувания план за двете български самостоятелни области. Излиза, че съветският император е бил наясно за идния, след 3 дни, отвод на османското държавно управление (!). Това затвърждава подозренията, че Русия го е провокирала.
Планът е сбъднат още веднъж от граф Игнатиев, който, по всичко проличава, съумява да убеди султана, империята да се откаже от договореностите, като дава обещание опазване на обилни територии в европейската ѝ част: нещо което се случва на Берлинския контракт, препоръчан и подсилен от Русия и Австро-Унгария. Руската дипломация реализира задачата си. Лондонският протокол от 31 март 1877 година, подписан от Великите сили, в действителност ѝ дава картбланш да води война с Османската империя, в случай че последната отхвърли настояванията на Силите, съдържащи се в Протокола и свързани с промени в полза на християнското население в Империята.
Русия и Санстефанска България
По-късно, Русия съумява да хвърли прахуляк в очите на наивните българи, с фантастичния план „ Санстефанска България “. И до момента, множеството от нас не знаят, че в Сан Стефано е подписан единствено Прелиминарен (т.е. предварителен) контракт. Защото, без единодушието на всички Велики сили, тогава е било невероятно да се трансформират границите в Европа, по този начин е било още от времето на Виенския конгрес (затова и на Цариградската конференция участват оторизирани представители на всички Сили).
Този предварителен контракт изостря доста връзките сред Русия и другите Сили, които я подозират, че желае да се отметне от предходните контракти (Райхщатското съглашение 1876 година и Будапещенската спогодба 1877 г.) и посредством начертаните от нея граници на една подвластна страна, да се примъкне на стотина километра от Цариград (т.нар. Люлебургаска дъга). Противоречията са отстранени с Берлинския конгрес на Великите сили, който дефинитивно открива границите, в сходство с предходните съглашения.
Междувременно, по всички български земи, които остават отвън границите на новата българска страна, стартира протестна подписка (организатори са бъдещият митрополит Методий Кусев, Кузман Шапкарев и други). Събраните подписи са предадени на съветски дипломати, след което повече не виждат бял свят. А по гледище на Русия, на Виенския конгрес, където участват делегации от 11-те заинтригувани страни, не е позволена единствено българската делегация.
Русия и превратът в България 1881 година
По-късно, Русия, посредством формалните си представители и своите оръдия в България, провокира преврата в Княжеството през 1881 година, който суспендира Конституцията и докарва съветски генерали за министри. Един опит за преобразяване на България в подвластна територия, „ Задунайская губерния “, съгласно съвременници.
Русия и Съединението
Русия се бори гневно и против признание на Съединението от страна на Великите сили. Единствено Англия ни пази тогава и избавя делото. Същевременно Русия провокира рецесия в младата българска войска, като отзовава всичките си офицери, служещи до тогава там, воглаве с военния министър, съветският генерал-майор, княз Михаил Кантакузин. Намерението е, по този метод да се лиши българската войска от професионално управление и да бъде доведена до команден безпорядък.
Същевременно, княз Александър I е лишен от званието военачалник от съветската войска. Русия към този момент осъзнава, че съединена България се трансформира в съществено затруднение, вместо замисляното предмостие за завладяване на Цариград и Проливите, По всичко проличава, че Русия е тази, която насъсква Сърбия да разгласи война на България на 14 ноември 1885 година, като повлиява на Австро-Унгария да поддържа сръбската експанзия (тогава към момента е в действие така наречен „ съюз на тримата императори “, сред Руската, Германската и Австро-Унгарската империи). След Съединението, в течение на години, съветската дипломация и агентура, не престават да провеждат заприказва, протести, прелом, опити за преврати и атентати в България…
Русия и междусъюзническата война 1913 година
Руската империя е тази, която провежда фронта против България през 1913 година, посредством спътника си Сърбия и подбуждайки Румъния към извънмерни искания. Руската дипломация манипулира русофилските държавни управления на Гешов и Данев, за приемане на арбитраж от страна на Русия в разногласията сред България и Сърбия. Фактически, в края на краищата, Русия оказва цялостна поддръжка на Сърбия. В навечерието на войната, съветският дипломат в Белград и министър-председателят на Сърбия стигат до единодушие, че би трябвало „ да се строши гръбнака “ на България.
Тази политика има предистория. Когато стремителните български победи в Източна Тракия през 1912 година към този момент ясно демонстрират неизбежния погром на Турция, в Азиатския департамент в Петербург изпадат в мощно терзание. Вече им се привижда, по какъв начин българските войски маршируват по улиците на Константинопол. Което може да значи единствено едно – завършек на вековните желания на Русия към витално значимите Проливи, вратата към топлите морета. Защото съветските дипломати не се и съмняват, че една могъща България, стъпила в Константинопол, изцяло ще се еманципира от Освободителката Русия, а за какво и да не се изправи против нея (вследствие интригите на подлия Албион, например). Решението е предопределено, България е към този момент рисков състезател, който би трябвало да бъде отхвърлен от геополитическата сцена.
Веднага се пристъпва към дейности. Активизира се агентурната мрежа на Азиатския департамент в българската войска. Има солидни подозрения, че значима роля е предоставена на командира на Трета войска, ген. Радко Димитриев, повече от две десетилетия настоящ заплатен съветски сътрудник и предстоящ народен изменник от най-крупен диаметър. Той управлява решаващата за войната, а както се оказва по-късно и за бъдещето на България, Чаталджанска интервенция. Операцията гръмко се проваля, макар, че и до момента битуват сведения за най-малко два сполучливи пробиви на укрепената линия, които необяснимо не са развити от командването (тези събития по този начин и остават недоизяснени). Така или другояче, България губи най-големия си късмет във войната, което се оказва съдбовно за бъдещето на страната.
Когато се подписва мирът в Лондон на 30 май 1913 година, Русия не приключва дейностите против България, тъй като българо-турската граница, според мирния контракт, към момента е заплашително близо до Константинопол. Градът, който Русия счита за своя сигурна плячка от двеста години насам. Руската дипломация стартира трескава активност. Азиатският департамент насъсква все по-настойчиво Румъния да издига неизпълними, съгласно българите, претенции за „ обезщетения “.
Същевременно се дава обещание на Сърбия всякаква поддръжка за искания отвън към този момент контрактуваното с България Споразумение (забележете, реализирано преди време със съдействието и гаранциите на самата Русия). Черна гора пък върви постоянно със Сърбия. А що се отнася до Турция, която към този момент е сключила мир с балканските страни, като победена и унизена страна, то тя жадува за реванш. Гърция пък води лична двулична политика, само че събитията непреклонно я тласкат към съюз със Сърбия, под благосклонния взор на Русия (тенденция, подкрепена и от извънредно бездарната българска дипломация и незрялата политическа класа). Още повече, че съюзът против България отдалечава алчните желания на Гърция към Константинопол.
Да не забравяме, че Иван Евстатиев Гешов („ архитектът “ на Балканския съюз, под егидата на Русия) не подписва с Гърция съглашение за систематизиране на завоюваните територии (както със Сърбия). В това няма нищо необичайно. Гешов, като лоялен русофил, се бои, че едно такова съглашение може да се пояснява като подмятане по отношение на ориста на Констнантинопол, а затова и на Проливите. Нещо, което би раздразнило Русия във висша степен, поради одобрената от епохи концепция, че градът и Проливите са законна плячка на „ Третият Рим “… Липсата на такава уговорка в съглашението с Гърция изиграва съдбовна роля за България и я обрича на погром от обединените сръбско-гръцко-румънско-черногорски сили, към които се причислява и Турция.
Наивните български политици-русофили, в лицето на държавните управления на Гешов и Данев са втренчени, като хипнотизирани, в Русия. Те имат вяра, че тя няма да разреши на Турция да си възвърне Тракия, както и на Румъния, да ни удари в тил и че ще спомага за спокойно урегулиране на разногласията със Сърбия (на базата на прословутия арбитраж).
Уви, горчиво са излъгани!
Русия в действителност не си помръдва пръста, с цел да възпре новата коалиция (а това е изцяло в нейните възможности). Напротив, работи скрито за разгрома на България. Страната се оказва без съдружник, против обединените сили на Сърбия, Черна гора, Гърция, Румъния и след това – Турция.
Разгромът е неминуем, тъй като с изключение на всичко друго, българската дипломация не си е осигурила поддръжка от никоя друга Велика мощ, с изключение на голословните уверения на Русия и вербална полуподкрепа от страна на Астро-Унгария. Българските ръководещи русофили до последния миг сляпо разчитат единствено на Русия. Между другото, те реализират невъзможното: обезпечават си врагове отвред и съдружници отникъде. Руското императорско държавно управление обаче работи тайно против България.
Тези съдбоносни събития са прекомерно едва осветлени от българските историци, и най-много ролята на Русия, като огромен принос тук имат непознатите българисти. Показателна е сполучливата забележка на видния българист Ричард Хол, във връзка на тези злополучни събития: „ Само за една седмица, България от хегемон на Балканите, се трансформира в парий “.
Вследствие тези събития и последвалия погром, България към този момент неизбежно е предопределена като съдружник на Централните сили в бъдещата Голяма война, със съответните последствия. Там ще се сблъска с Русия, към този момент като с формален зложелател. В 1917 година Руската империя пропада. От останките ѝ се ражда друга зловредна империя – комунистическият Съюз на съветските социалистически републики. Той също ще аргументи неизброими вреди на България, ще я „ освободи “ за повторно и ще я трансформира в безмълвен спътник, където ще конфигурира на власт най-преданите си прислужници, българските комунисти (по-късно известни като АБпФК).
Те ще изтребят огромна част от българската интелигенция и ще закарат страната 45 години обратно и настрана от европейската цивилизация. Ще минат години и Съюз на съветските социалистически републики също ще загине, ще се провали и ще изгние. Децата и Внуците на АБпФК обаче освен ще оцелеят, само че и ще запазят икономическата власт на бащите и дедите си в България. Ще я запазят, ще я укрепват и ще посегнат и към политическата власт. А трупът на Съюз на съветските социалистически републики, сходно на зомби, ще възкръсне, под маската на Втора Руска империя, с великодушната помощ на Европа. Внуците ще припознаят в нея своя защитница и майка-хранителка, ще я обичат и ще ѝ се подчиняват… Сега същата тази Русия води кръвопролитна война против Европейската цивилизация, против нашата цивилизация. Затова с цялостна убеденост можем да заявим: Руската политика е проклятието на България!
Русия дебитор ли е на България?
Дали не би трябвало да си зададем реципрочния въпрос: Русия дебитор ли е на България? Защото през интервала 10-15-и век, Руските княжества са подложени на голяма културна инвазия, откъм България, включваща книжовници, монаси, богослужебна и световна литература (наречена в съветската историография лицемерно „ първо “ и „ второ южнославянско въздействие “). Книжнината е писана на новия за руснаците кирилометодиевски език (известен още като старобългарски), формален за българската държавна канцелария и общопризнат книжовен език, ползващ се със своего рода заветен статус в България и в близките страни, където се популяризира (Сърбия, Хърватия, Босна, Влашко и Молдова, елементи от Унгария, днешна Словакия и балтийските страни).
Това културно „ настъпление “ в Руските княжества включва освен писмеността, само че и преди всичко езика. Така съветският национален език се измества от кирилометодиевския, който в скоро време става формален и в канцелариите на съветските князе. Нещо повече, след два-три века, този език дефинитивно се постанова като книжовен език на образованите пластове на обществото, какъвто е и до момента. Простонародният съветски диалект със своите диалекти е изтикан в периферията и значително – пропуснат.
Според руския лингвист учен Шахматов, етимологичният генезис на към 40% от речниковия фонд на актуалния съветски език има генезис от кирилометодиевския език (наричан в Русия „ староцърковнославянски “), това са така наречен „ българизми “ в съветския език.
Така да вземем за пример, в съветския език има присъщи двойки думи, едната от които е българизъм, а втората – лично съветска: „ град – город “, „ врата – ворота “… Има куриозни обстоятелства в това отношение. Както е известно, през последните 200 години, в модерния български език нахлуват голям брой съветски думи (в множеството случаи заместители на турски такива, или понятия, свързани с новия културен прогрес), по този начин така наречен „ русизми “ (виж творбите на възрожденските книжовници), немалка част от които остават трайно в езика ни. За благополучие обаче, не по-малко от 30% от тях са така наречен „ противоположни българизми “, т.е. българизми в съветския език, които след това минават в българския, сякаш като русизми…
Отговорът
И по този начин, длъжници ли сме на Русия? Или може би тя ни е длъжна?
Отговорът е елементарен.
И е прочут още от зората на писаната история.
Между обособените държавни формирания няма безконечни другарства, отговорности или ненавист.
Няма безконечни другари и/или безконечни врагове.
Има безконечни ползи!
А може би, въпреки всичко сме длъжници?
Да, длъжници сме на тези към 200 000 българи, дали живота си за нас, потомците, в тези пет войни.
„ Около “, тъй като и до момента не е прочут точният брой на тези герои, нито цялостният лист с имената им. По този индикатор сме евентуално единствени в света, или най-малко единствени измежду цивилизованите страни. За сметка на това, сме единствени в света по други позорни индикатори. Няма различен народ в света, който е рушил или премествал монументи и гробове на падналите си воини.
Също няма различен народ в света, който е издигал монументи и назовавал улици, градове и села, (та даже военни училища) на имената на безспорни национални предатели и на окупатори.
Надали има по-позорно закононарушение, от това да тъпчеш гробовете на дедите си, паднали за твоята свобода…
Дали подобен народ има моралното право да се надява на някакво бъдеще?
Александър Тацов е по компетентност инженер. Работил е в Технически университет - София, а понастоящем в частния софтуерен бизнес. От години се занимава с проучвания в региона на политическото, научното и идейното публично развиване, в обсега на писаната история.
Обща книгопис
1. Русия и българския църковен въпрос. Дедо Иван Глава II https://www.otizvora.com/files2014/atsch2014/dedo-ivan-2.pdf
2. Янко Гочев. Убийството на Васил Левски. Виновниците. 2016. Анико.
3. Янко Гочев. Левски е обесен, тъй като отхвърля да бъде съветски разузнавач и всевъзможен плебей. Faktor.bg, 18 февруари 2022 година https://faktor.bg/bg/articles/politika-na-vseki-kilometar-levski-e-obesen-zashtoto-otkazva-da-bade-ruski-shpionin-i-vsyakakav-rob
4. Писмото на граф Игнатиев до княз Горчаков
https://istinata.bg/2016/03/646/
5. Христо Ботйов. Опит за биография. Захарий Стоянов. София. 2018. Сиела.
6. С. Радев. Строителите на модерна България. Том Първи и том Втори. София. 1990. Български публицист.
7. Авантюрите на съветския царизъм в България. Сборник документи от царските архиви, съставител: П. Павлович, увод: В. Коларов. Москва. 1935. Държавно социално-икономическо издателство.
8. Артур декор Хун. Борбата на българите за съединението си. Новис. Фондация Български културен конгрес. 2013.
9. Захари Стоянов. Превратът. София. 1994. Български публицист.
10. Артур декор Хун. Из българските бурни времена. Пловдив. Фондация Български културен конгрес. 2014.
11. Ричард Хол. България по пътя на Първата международна война. София. 2005. Hermes Publishing Ltd. Canada/Балкан прес АД.
12. Паша Кишкилова. България 1913 Кризата във властта. София. 1998. Марин Дринов.
13. Генчо Стайнов. Писма от Одрин 1912-1913. София. 2009. АБ Издателско ателие.
14. Георги Марков. Българското поражение 1913. София 2017. Захарий Стоянов.
15. Лев Троцки. Балканите и Балканската война. 2015. Изток-Запад.
16. Ген. Павел Христов. Престъпленията на военачалник Радко Димитриев. 2017. Анико.
17. Стефан Нойков. Защо не победихме. 1915-1918. 2016. Труд.
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ