По булевард Дондуков“ в делничен ден е оживено. Хвърчат автомобили

По бул. „ Дондуков “ в работен ден е оживено. Хвърчат коли и хора запътили се в свои направления. Подухва пролетен студен ветрец. От близка хлебопекарница се долавя благоухание на топли козунаци. Стоя пред къщата на проектант Петко Койчев, където през днешния ден има паметна плоча и любопитно се заглеждам в прозорците. Мисля си, че и в този дом преди години по Великден е кипяла суетност към идния празник. Чували са се детски гласове. А известният проектант евентуално е посрещал посетители за празника.

Той основава доста емблематични здания в България, за жалост не и в родния си град Дряново. Сред най-известните от тях е мавзолеят - монумент на падналите руснаци в боевете към Плевен, което е най-любимото му създание. Сред шедьоврите му са Съдебната палата в София, северната пристройка на постройката на Народното събрание, лятната резиденция в Царска Бистрица, санаториумът за туберкулозни „ Фердинанд I “ при село Искрец.

В столицата прави Мъжката и Девическата имназии, Хигиеническия и Анатомическия институт при Медицинския факутет, Ентомологическия музей при двореца. Автор е на голям брой публични и жилищни здания.Трудно е да се изброят всичките му архитектурни шедьоври, само че във всеки един от тях се вижда неговия жанр и почерк.

Роден е на 27 януари 1876 година Баща му е Генчо Койчев, който е дюлгерин, работел из Добруджа, а зимно време се занимавал с абаджийство. След като минал под венчило с Цана Дочева, вдигнал къща с дюкян в дребното градче. Занимавал се с търговия на сукмани и скъртейки, поръбени с лисичи кожи. Предприемчивият мъж внесъл в градчето за първи път нефт за горене. До тогава дряновци употребили лоени свещи. „ Хората се боели от този продукт, тъй като горял. За да покаже неговата сигурност, пред клиентите си сръбвал от газта, с цел да видят, че няма никаква друга заплаха, с изключение на като се възпламени – гори “, споделя Пенчо Койчев в биографията си. Семейството има пет деца, само че единствено две оцеляват – Иван и Пенчо, другите умират.

Преместват се да живеят в Силистра. В крайдунавския град Генчо Койчев имал брат Райчо - търговец. Дряновецът купил къща с дюкян, настанил фамилията си и траял да се занимава с търговия и лозарство. Станал снабдител – бизнесмен на месо и дърва за горене на военните елементи в Силистра.

Малкият Пенчо пораства като едва момченце, тъй като страда от малария, бил сензитивен. Записват го да учи в силистренското третокласно учебно заведение. Обича часовете по изобразяване и музика. След това, родителите му го изпращат в действителната гимназия в Русе. Там брат му Иван служи като офицер. Дните се нижели, а Пенчо се учел чудесно. През 1896 година се дипломирал. Сам признавал, че най-вече му вървят математиката и рисуването.

След гимназията учи инженерство в Белгия, в Гентския университет. Две години се занимава с общи дисциплини, а след това следва специфичните науки. След първите две години се завръща при родителите си в Силистра. Споделил, че има предпочитание да учи архитектура. През 1901 година приключва Гентския университет още веднъж с отличие. Негов обичан професор е Луи Клоке, който му предложил да остане в университета, само че българинът отказал. До края на живота си Пенчо Койчев пази негови книги по архитектура. Освен, че се занимава с науките пътува от Гент до Брюксел, с цел да посещава оперни представления. През целия си живот обича музиката – оперна, класическа, национална. 

Завърнал се в България и в никакъв случай по-късно не съжалявал, че не е останал в Белгия. Като всеки младеж бил изпълнен с фантазии и упоритости. „ Още като млад проектант най-вече ме е привличало и очаровало българското строително и декоративно изкуство, по тази причина съм събирал от цялата страна претекстове от това изкуство, писал съм по него, държал съм сказки за същото и съм пропагандирал то да бъде непокътнато “.

Цени още българското дърворезбарско майсторство, носиите, шевиците, песните и танците, всичко българско. Колекционирал движимости от фолклорния ни обичай. Настоявал каквото може от тях да бъде фотографирано и оповестено, с цел да служи за основа на творчеството у нас. Той се трансформира в един от първите откриватели на историята на българската архитектура. 

По това време България попада в стопанска рецесия. Пенчо Койчев опитва да се хване на работа в София, Пловдив, Русе и други български градове, само че не съумява. Завръща се при родителите си в Силистра. След девет месеца съумява да постъпи в Министерството на публичните здания, а след това става областен проектант в Плевен. Преместен е в Министерство на публичните здания. На 31 декември 1906 година е назначен като шеф бюро за зданията при Дирекцията на постройките на железниците и пристанищата, където остава на работа осем години.

Още като ерген се движи в кръга на „ Българановци “, които постоянно се събирали в гостилница „ Средна гора “ на ул. „ Раковски “ против Славянска сказка. Сред приятелите му са карикатуристът Александър Божинов, артистът Сава Огнянов, писателят Елин Пелин, проф. Александър Балабанов, дипломатът Петър Нейков, артистът Васил Кирков, писателят Андрей Протич, доктор Киселков и други хора на духа и веселието. По това време се издава и списанието „ Българан “ от Александър Божинов.

Познавал се е добре с писателите - поети Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димитър Бояджиев и Петко Ю. Тодоров.

По това време в живота му се появява Невенка Спас Тричкова, с която минават под венчило. Ражда се и синът им Борис, който по-късно става доктор, професор по биохимия. След време той се дами за  Лили Атанасов – пианистка.  На младото семейство се ражда момиченце Невенка, внучката на Пенчо Койчев.

През 1910 година дряновецът е назначен за частен учител в Рисувалното учебно заведение по архитектура. После работи и като постоянен учител в междинното техническо учебно заведение в София. Отново го назначават за шеф на архитектурното бюро при Дирекцията на постройките на железниците и пристанищата. Отдава се на частната си работа в София. С царски декрет го назначават за шеф на архитектурното поделение при Министерството на благоустройството.

Царица Елеонора му разпорежда да създаде проекти и да управлява градежа на двореца в Царска Бистрица. Царицата надълбоко цени българското национално изкуство, по нейно предпочитание и с нейно единодушие той ползва това изкуство и в архитектурата. Включва резба по порти, тавани, стълби, тени, камини. Елеонора е извънредно удовлетворена. Превръща го в собствен любим и го отрупва с дарове.

От Министерство на правораздаването му се доверяват да създаде проекти и да управлява градежа на Съдебната палата в София. Политическата и стопанска обстановка в страната е сериозна. Очаква се във всеки един миг работата да бъде спряна. Койчев образува екип от експерти и стартира малко по малко да осъществя този величествен за времето план. Сградата би трябвало да дава отговор на заложените функционалности, да олицитворява правосъдната власт и да разрешава бъдещо развиване при промени в потребностите на инсталацията.

В тази негова творба изцяло се вижда, че архитектурата не е просто утилитарно изкуство, а кореспондира и с други изкуства.

„ Партизанщината се ширеше в най-широки размери, изключително 1932-1933 година Министър Качаков искаше от мене да охранва свои партизани, като ги държеше на постройката, без да има потребност от тях, а аз да легализирам надниците им. Беше назначил най-долни хора като надзиратели, на които аз трябваше да посвещавам значими задания на контрола, с цел да не крадат бизнесмените материали и работите да се правят според техническите правила. Особено настоявах да се уволнят надзирателите, които стояха без работа, дори не идваха на работа, а трябваше да им заверя надниците. С това се сътвориха едни невъзможни връзки сред мене и Качаков “, написа в спомените си архитектът.

След серия от спорове Пенчо Койчев е уволнен. В Съдебната палата влага всичките си знания и труд, дава силите си, с цел да се вдигне тази емблематична постройка на столицата посредством неговите хрумвания и разбирания.

Завистта му основава неприятности с сътрудниците, само че името му и до през днешния ден е изписано на основната фасада, от дясно под първата клона, в горния завършек на гранитния цокъл.  „ С този градеж турих точка на моята активност като проектант с убеждението, че аз – доколкото съм можал – съм извършил гражданския и професионален дълг “.

Като проектант на Съдебната палата в София подвига и други правосъдни здания – Трявна, Орхание, Етрополе, Нови Пазар, Симеоновград, Харманли, Пещера, Борисовград (днес Първомай). Прави и преустройване на здания. Като проектант на частна процедура основава доста частни постройки.

Основател е на сдружение „ Съвременно изкуство “, дописен член на археологическото сдружение. Бил е ръководител на Българското архитектурно сдружение. Член от централния комитет на сдружение „ Червен кръст “ и сдружение за битка срещу туберкулозата.

В свободното си време отглеждал цветя и декоративни шубраци в градината си. Неговата внучка споделя в мемоари за него: „ В нашия двор играеха всички съседски деца. Те също доста харесваха дядо ми. Арх. Койчев беше превъзходен дядо. Той освен ме забавляваше с игри, разкази за неговото детство, приказки, картинки, само че ме учеше на почитание към хората, благосклонност към животните и на ред. Често го питах къде е тази или онази играчка, а той непроменяемо ми отговаряше: „ Там където си я оставила “.

Той е грижлив към фамилията си. Посреща посетители в дома си, който е посещаван и от писателя Димитър Димов. 

Обича да върви с внучката си на вилата си в Княжево, която е просто една барака с двор. Често се разхожда с детето в Борисовата градина, дружно посещават розариума, даже през зимата, когато е студено. А когато води Невенка за ръка по софийските улици, не пропуща да ù опише за историята на постройките, както и за притежателите им.

Оптимист, радостен, разговорлив, подобен го помнят съвременниците му. Обичал да беседва с всевъзможни хора, само че най-много с шопите от селата към София. В своя „ Автобиография “ той разказва виталните си и креативен пътеки. Макар единствено на страница и половина архитектът, напълно по човешки написа за себе си. 

В Историческия музей в Дряново, родния град на Пенчо Койчев, е постъпило ново подаяние през юли 2020 година То е от неговата внучка Невена Койчева, която подарява част от архива и предмети на своя дядо. В скъпото подаяние е златен джобен часовник с монограм на кралица Елеонора и различен златен джобен часовник. Сред архивните документи, съгласно шефа на Историческия музей Иван Христов, са Техническа документи обвързвана с построяването на Съдебната палата в София – 1928 година, планове класирани на Конкурс за Съдебната палата в столицата - 1914 година,  план за Съдебна палата обвързван с централното отопление, материали от изследванията на арх. Койчев за храм - паметника „ Ал. Невски “, скици за Мавзолей - костница в Плевен, постройката на правосъдната палата в Русе - общи поемни условия.

Сред скъпите документи са план за замък в Царска Бистрица, чертеж на жилището на Софийския епископ в Драгалевския манастир, типови планове на бежански жилища от разнообразни години. Дарен е също Албум архитектура, персонални и фамилни фотоси, както и карикатури на арх. Пенчо Койчев, рисувани от Божинов и Маразов.

Дряновци не са не запомнили името на този собствен съгражданин. Издигнат е бронзов бюст-паметник, който е и подаяние от неговата внучка доцент Д-р Невена Койчева.