Пловдивският художник Енчо Пиронков, дядо на тенисистката Цветана Пиронкова, днес

Пловдивският художник Енчо Пиронков, дядо на тенисистката Цветана Пиронкова, през днешния ден навършва 90!

Енчо е последният жив от огромната група на пловдивските художници от 60-е, зародила под крилото на Златю Бояджиев.

От години живее в София, само че се връща и в родния Пловдив, където има изложба на негово име с помощта на Община Пловдив.

Енчо и татко ми, до момента в който беше жив, бяха огромни другари. Вкъщи на видно място са две платна на художника, подарък за баща.

Ще ви опиша историята на едната от картините, тъй като, коства ми се, разказва оня великодушен подарък на Енчо, който евентуално го отличава от останалите му сътрудници.

Докато се черпят в ателието му, което е било в родната му къща на мястото на сегашната постройка на Общинския съвет (навремето строена като Младежки дом), Енчо взема решение да нарисува картина за татко ми.

Попитал го какво желае да показва. Баща ми споделил – нещо меланхолично.

Енчо отпил от кафето, взел боите, платното било опънато и единствено чакало мазките, помолил за минута-две концентриране и по-късно – за по-малко от час, нарисувал картина, която и до през днешния ден ми е измежду обичаните.

Стълби към заесеняващ плаж, надвиснало оранжево небе, небето и водата – разсечени от тъмносиньо с бели линии море, а в центъра – група хора, наобиколили тяло (тялото, което е на удавник, едвам се вижда от тълпата).

Картината е рисувана при започване на 70-те – десетилетието на застоя, когато бунтарските придвижвания от средата на 60-те, а преди този момент късото топене от началото на същото десетилетие са към този момент носталгичен спомен по младостта (включително на соца – въпреки всичко в 1962-а излиза „ Един ден на Иван Денисович “ – късият и първи разказ за сталинските лагери на бъдещия политически бежанец Александър Солженицин.)

И ето – толкоз години към този момент (от ученическите ми до днес), това платно е магическо за мен. Боята е напукана, тъй като Енчо толкоз трескаво рисувал, че нито грундирал по разпоредбите, нито чакал мазките да изсъхнат, преди да подари платното, то обаче ми беше толкоз скъпо за татко ми, а след него и за мен, че нито той, нито аз понечихме да го дадем на реставратор.

Така си стои – една напукана история за удавните от 70-те, до момента в който – преди има-няма 5 месеца, когато татко ми умря, написах стихотворение по картината.

Включено е в книгата „ Татко “, излязла този месец.

Пускам го и тук – като привет за огромния занаятчия на спонтанното в изкуството Енчо Пиронков.

Видяхте ли удавника?

 

(По картина на Енчо Пиронков от 70-е)

Над дюните препускаше

хвърчилото напразно

и в плясъка му счу ми се:

„ Видяхте ли удавника? “

А слънцето се лющеше,

изстиваше в оранжево

и сини бяха устните

под челото му мраморно…

Тълпата беше слязла

по стълбите на залеза

и като че ли беше смазала

студения удавник…

Стърчах зад нея – скулптура,

застинала от смут,

и виковете на тълпата

отнасяха ме другаде…

Вторачен в гърбовете им,

приведени над гледката,

с летливото чувство

за сън, за отчуждение,

обхванат самичък от ужаса,

неусетен той се давеше

зад гърбовете им, на сушата:

„ Видяхте ли удавника? “

Някой ден ще ви опиша и за другата картина на Пиронков, която ми е останала от татко ми – още по-носталгична, може би за 100-годишнината на Енчо.