Пловдивчанката Ирмена Чичикова мечтае за Оскар
Пловдивчанката Ирмена Чичикова е една от най-успешните ни млади актриси. В звезда я трансформира присъединяване й в румънската копродукция " Не ме докосвай ", който завоюва огромната премия " Златна мечка " на кинофестивала в Берлин - едно от най-големите достижения за българското кино. Завършила е НАТФИЗ в класа на Маргарита Младенова и Иван Добчев. Получава премия " Аскеер " през 2009 година за ролята на Мариане в „ Изкуството да смиташ боклука под килима ” от Ингмар Бергман, режисура на Десислава Шпатова в Пазарджишкия спектакъл. Името й нашумя с функции във филмите " Аз съм ти ", " Вездесъщият ", " Виктория ", който пожъна триумф на филмовия фестивал Sundance в Съединени американски щати през 2014.
- Какво е чувството на 33 да си с премия на аления килим на един от най-престижните кинофестивали?
- Усещането е ужасно. По някакъв метод е естествено продължение на работата, която съм правила досега, на креативния път, който съм минала. Бях и доста разчувствана, и доста спокойна в Берлин. Нека не прозвучи като похвала, само че към този момент 10 години съм дейна актриса и това беше едно от нещата, за които съм си мечтала. Може би на 10-ата година беше време да ми се случи.
- Филмът „ Не ме докосвай ” е много провокативен. Трудно предизвикателство ли беше?
- Едно от най-ценните неща на кино лентата е, че той е самоуверен, пробен. Това е реформаторски, неконвенционален опит в киното. Всички, които участваха в него и които го поддържат, са изцяло наясно, че няма да е елементарен за разбиране от първо гледане и ще провокира разнопосочни отзиви и реакции. Мисля обаче, че в нашето общество сходна кинотворба е доста навременна - със заряда си да разбуни духовете. За мен значими са тези неща, които същински ме предизвикат.
Не обичам да ми е скучно в работата, желая да се развъртвам. „ Не ме докосвай ” беше опция за такова развиване.
- Изненадахте ли с нещо сама себе си? Приличате ли си с Мона?
- Както феновете ще видят, в крайния вид във кино лентата имена съвсем няма. Те бяха на фаза сюжет, работен развой. Сега нашите персонажи нямат имена, а и някак си не е нужно това. Моята героиня е амалгама от написаното в сюжета, от първичната концепция на режисьорката Адина Пинтилие и мен самата - такава, каквато съм като човек, актриса, даже както наподобявам чисто образно, физически. Това беше едно от най-интересните неща - постигането на облика подобен, какъвто е сега на екрана, беше взаимна работа сред мен и режисьорката, която ме водеше в желаната от нея посока.
- Всички Ваши кино функции до момента са ексцентрични. Това ли е най-голямата провокация?
- За мен всяка последваща роля е най-голямата. Не желая да си споделям: това е най-провокативното, което ще направя! Или най-трудното. Всяка роля ме провокира по друг метод. А и постоянно ми е било доста прелестно да работя с хора, които виждат оттатък обвивката, оттатък това, което се вижда на пръв взор. Обичам работата с режисьори, които желаят да извадят от мен нещо, което различен не е видял. Този план беше тъкмо подобен. За пръв път работих отвън рамките на България, което беше доста значим опит за мен.
- Можем ли да приказваме за подем в българското кино в последните години?
- Подкрепям развиването на българското кино, имам вяра в него. Има доста надарени млади режисьори и хора в нашата сфера, които имат упоритост да вършат кино, което да бъде гледано по целия свят. Смятам, че българското кино върви в тази посока. Имаме невероятни образци в последните две-три години -например чудесния филм „ Посоки ” на Стефан Командарев, на който съм същински почитател. Имах удоволствието да виждам кино лентата „ Ага ” на Милко Лазаров, който закри фестивала в Берлин. Изключително красиво сниман, лиричен филм! Накара ме да се усещам в действителност горда, че съм българка, че съм част от българското кино, което върви в тази посока.
- Вече имате взор и върху механизмите на киноиндустрията на открито. Има ли късмет най-накрая да ни виждат?
- Истината е, че ни виждат по света. В последните години има доста образци за това - „ Безбог ” на Ралица Петрова завоюва " Златен леопард " в Локарно. Филмът, в който и аз участвах - „ Виктория ” на Майя Виткова, пожъна триумф на фестивала за без значение кино Сънданс в Съединени американски щати и обиколи съвсем 40 фестивала. Беше доста сериозен кандидат да бъде излъчен като български представител за оскарите. Бих показала и кино лентата „ Отчуждение ” на Милко Лазаров, всички филми на Кристина Грозева и Петър Вълчанов.
Историите и посланието в киното са доста значими. Както и чувството, което остава у фена.
- Фестивалът в Берлин е място, където гениите се виждат. Имате ли към този момент оферти за нови планове?
- Нещата не се случват толкоз бързо. На фестивала в Берлин съумях да се срещна с сътрудници от киноиндустрията, да установя контакти. А „ Не ме докосвай ” занапред ще тръгне по международните фестивали. Държа да подчертая, с цел да спестя на феновете свръхочаквания, че ролята ми не е толкоз огромна. За мен обаче тя е същински основна и доста значима. Особено след присъединяване ми във „ Вездесъщият ” на Илиян Джевелеков съм уверена, че дребни и огромни функции няма.
В момента вземам участие в фотосите на нов български пълнометражен филм - „ Писма от Антарктида ” на режисьора Станислав Дончев, с доста забавен сюжет. Антарктида участва и реалистично, и метафорично в него. Върху това работя сега. Щастлива съм, че то ми се случва.
- Всеки артист тайничко си мечтае за " Оскар ". Не е ли време за българска статуетка за пълнометражен филм?
- Защо пък не! Истински се веселя за Тео Ушев, който вече получи номинация за " Оскар " за анимация. Имах достойнството да работя с него в първия му киноопит, който е още веднъж по роман на Георги Господинов и е част от омнибуса 8’19 ”. Пловдивските фенове ще имат опция да го гледат на откриването на СФФ Пловдив на 15 март в " Лъки Синема ".
Наградите не се случват една след друга, минава време. А работата постоянно се отплаща - в ранен или в по-късен стадий на кариерата.
- Бихте ли сменили България с работа на открито, в случай че получите покана?
- Не бих споделила сменила. Искам просто да се развъртвам. Не се отхвърлям от работата си в България по никакъв метод. Никога не съм си представяла, че няма да бъда българска актриса. По-скоро бих желала да съм международна актриса. В днешно време е все по-възможно да работиш отвън личната страна, само че и да оставаш в родината.
- Каква тръпка е родният Пловдив за Вас?
- Зарежда ме необикновено, а най-близките ми другари си остават тези от Френската гимназия. Прибирам се постоянно, само че незадоволително. Пловдив ми дава особена мощ и сила - фамилията ми, обичаните места, улиците.
- Помага ли рядкото име да Ви виждат?
- Дава подтик. Много обичам името си. Благодарна съм на родителите си, че са ми дали име на героиня на Елин Пелин. Смятам, че тъкмо симбиозата сред име и фамилия са изиграли значима роля при мен. За чужденците е мъчно за изговаряне, само че го запомнят.
- Защо чаят е толкоз значим за Вас?
- Това е спомен от детските ми години. Родителите ми и моята обичана баба Йорданка Чичикова, учител по български език и литература, не ме пускаха да изляза без закуска и чай. Това се е загнездило у мен и последователно се оформи някаква пристрастеност към пиенето на чай, опитването и събирането на типове от целия свят. Имам персонална сбирка и свои лични ритуали.
- Защо сравнявате любовта с цвете?
- За мен любовното възприятие, любовта като човешко чувство е нещо много съкровено, внимателно, което би трябвало да се пази. Независимо в какви форми го изпитва човек. Любовта е нежно цвете - стоя зад това. Жалко, че много модерни хора са нехайни към това възприятие.
- Каква е фантазията ви след 10 години?
- Задължително " Оскар "! (Смее се.)
- Пловдивчанка с " Оскар " в Лос Анджелис - стискаме палци да стане! С такива планове имате късмет, само че няма да вирите нос, нали?
- Разбира се! Доказала съм на себе си, че колкото огромни и вълнуващи неща да ми се случват, не не помня от кое място съм тръгнала. Знам коя съм и къде се намирам в света.
- Какво е чувството на 33 да си с премия на аления килим на един от най-престижните кинофестивали?
- Усещането е ужасно. По някакъв метод е естествено продължение на работата, която съм правила досега, на креативния път, който съм минала. Бях и доста разчувствана, и доста спокойна в Берлин. Нека не прозвучи като похвала, само че към този момент 10 години съм дейна актриса и това беше едно от нещата, за които съм си мечтала. Може би на 10-ата година беше време да ми се случи.
- Филмът „ Не ме докосвай ” е много провокативен. Трудно предизвикателство ли беше?
- Едно от най-ценните неща на кино лентата е, че той е самоуверен, пробен. Това е реформаторски, неконвенционален опит в киното. Всички, които участваха в него и които го поддържат, са изцяло наясно, че няма да е елементарен за разбиране от първо гледане и ще провокира разнопосочни отзиви и реакции. Мисля обаче, че в нашето общество сходна кинотворба е доста навременна - със заряда си да разбуни духовете. За мен значими са тези неща, които същински ме предизвикат.
Не обичам да ми е скучно в работата, желая да се развъртвам. „ Не ме докосвай ” беше опция за такова развиване.
- Изненадахте ли с нещо сама себе си? Приличате ли си с Мона?
- Както феновете ще видят, в крайния вид във кино лентата имена съвсем няма. Те бяха на фаза сюжет, работен развой. Сега нашите персонажи нямат имена, а и някак си не е нужно това. Моята героиня е амалгама от написаното в сюжета, от първичната концепция на режисьорката Адина Пинтилие и мен самата - такава, каквато съм като човек, актриса, даже както наподобявам чисто образно, физически. Това беше едно от най-интересните неща - постигането на облика подобен, какъвто е сега на екрана, беше взаимна работа сред мен и режисьорката, която ме водеше в желаната от нея посока.
- Всички Ваши кино функции до момента са ексцентрични. Това ли е най-голямата провокация?
- За мен всяка последваща роля е най-голямата. Не желая да си споделям: това е най-провокативното, което ще направя! Или най-трудното. Всяка роля ме провокира по друг метод. А и постоянно ми е било доста прелестно да работя с хора, които виждат оттатък обвивката, оттатък това, което се вижда на пръв взор. Обичам работата с режисьори, които желаят да извадят от мен нещо, което различен не е видял. Този план беше тъкмо подобен. За пръв път работих отвън рамките на България, което беше доста значим опит за мен.
- Можем ли да приказваме за подем в българското кино в последните години?
- Подкрепям развиването на българското кино, имам вяра в него. Има доста надарени млади режисьори и хора в нашата сфера, които имат упоритост да вършат кино, което да бъде гледано по целия свят. Смятам, че българското кино върви в тази посока. Имаме невероятни образци в последните две-три години -например чудесния филм „ Посоки ” на Стефан Командарев, на който съм същински почитател. Имах удоволствието да виждам кино лентата „ Ага ” на Милко Лазаров, който закри фестивала в Берлин. Изключително красиво сниман, лиричен филм! Накара ме да се усещам в действителност горда, че съм българка, че съм част от българското кино, което върви в тази посока.
- Вече имате взор и върху механизмите на киноиндустрията на открито. Има ли късмет най-накрая да ни виждат?
- Истината е, че ни виждат по света. В последните години има доста образци за това - „ Безбог ” на Ралица Петрова завоюва " Златен леопард " в Локарно. Филмът, в който и аз участвах - „ Виктория ” на Майя Виткова, пожъна триумф на фестивала за без значение кино Сънданс в Съединени американски щати и обиколи съвсем 40 фестивала. Беше доста сериозен кандидат да бъде излъчен като български представител за оскарите. Бих показала и кино лентата „ Отчуждение ” на Милко Лазаров, всички филми на Кристина Грозева и Петър Вълчанов.
Историите и посланието в киното са доста значими. Както и чувството, което остава у фена.
- Фестивалът в Берлин е място, където гениите се виждат. Имате ли към този момент оферти за нови планове?
- Нещата не се случват толкоз бързо. На фестивала в Берлин съумях да се срещна с сътрудници от киноиндустрията, да установя контакти. А „ Не ме докосвай ” занапред ще тръгне по международните фестивали. Държа да подчертая, с цел да спестя на феновете свръхочаквания, че ролята ми не е толкоз огромна. За мен обаче тя е същински основна и доста значима. Особено след присъединяване ми във „ Вездесъщият ” на Илиян Джевелеков съм уверена, че дребни и огромни функции няма.
В момента вземам участие в фотосите на нов български пълнометражен филм - „ Писма от Антарктида ” на режисьора Станислав Дончев, с доста забавен сюжет. Антарктида участва и реалистично, и метафорично в него. Върху това работя сега. Щастлива съм, че то ми се случва.
- Всеки артист тайничко си мечтае за " Оскар ". Не е ли време за българска статуетка за пълнометражен филм?
- Защо пък не! Истински се веселя за Тео Ушев, който вече получи номинация за " Оскар " за анимация. Имах достойнството да работя с него в първия му киноопит, който е още веднъж по роман на Георги Господинов и е част от омнибуса 8’19 ”. Пловдивските фенове ще имат опция да го гледат на откриването на СФФ Пловдив на 15 март в " Лъки Синема ".
Наградите не се случват една след друга, минава време. А работата постоянно се отплаща - в ранен или в по-късен стадий на кариерата.
- Бихте ли сменили България с работа на открито, в случай че получите покана?
- Не бих споделила сменила. Искам просто да се развъртвам. Не се отхвърлям от работата си в България по никакъв метод. Никога не съм си представяла, че няма да бъда българска актриса. По-скоро бих желала да съм международна актриса. В днешно време е все по-възможно да работиш отвън личната страна, само че и да оставаш в родината.
- Каква тръпка е родният Пловдив за Вас?
- Зарежда ме необикновено, а най-близките ми другари си остават тези от Френската гимназия. Прибирам се постоянно, само че незадоволително. Пловдив ми дава особена мощ и сила - фамилията ми, обичаните места, улиците.
- Помага ли рядкото име да Ви виждат?
- Дава подтик. Много обичам името си. Благодарна съм на родителите си, че са ми дали име на героиня на Елин Пелин. Смятам, че тъкмо симбиозата сред име и фамилия са изиграли значима роля при мен. За чужденците е мъчно за изговаряне, само че го запомнят.
- Защо чаят е толкоз значим за Вас?
- Това е спомен от детските ми години. Родителите ми и моята обичана баба Йорданка Чичикова, учител по български език и литература, не ме пускаха да изляза без закуска и чай. Това се е загнездило у мен и последователно се оформи някаква пристрастеност към пиенето на чай, опитването и събирането на типове от целия свят. Имам персонална сбирка и свои лични ритуали.
- Защо сравнявате любовта с цвете?
- За мен любовното възприятие, любовта като човешко чувство е нещо много съкровено, внимателно, което би трябвало да се пази. Независимо в какви форми го изпитва човек. Любовта е нежно цвете - стоя зад това. Жалко, че много модерни хора са нехайни към това възприятие.
- Каква е фантазията ви след 10 години?
- Задължително " Оскар "! (Смее се.)
- Пловдивчанка с " Оскар " в Лос Анджелис - стискаме палци да стане! С такива планове имате късмет, само че няма да вирите нос, нали?
- Разбира се! Доказала съм на себе си, че колкото огромни и вълнуващи неща да ми се случват, не не помня от кое място съм тръгнала. Знам коя съм и къде се намирам в света.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ