Плътта на българската държава създаде Аспарух, нейния дух – Кирил

„ Плътта на българската страна сътвори Аспарух, нейния дух – Кирил и Методий… И непознатите завоеватели не можаха да победят тази страна на духа, тъй като в отбрана на българския народ в компактен строй стояха езикът, писмеността, литературата. ” 

~ Акад. Дмитрий ЛИХАЧОВ

(1906 ~ 1999)

Беседа на акад. Дмитрий Лихачов в Съюза на българските публицисти при връчване на премията „ Златно перо “. Октомври 1978 година

Изобретяването на славянската писменост от Кирил и Методий съгласно моето разбиране е едно дело повече или по-малко естествено. Гениалността на двамата братя, просто необяснима, се състои в основаването на старобългарския книжовен език. Този език е изумителен. На него се удало да бъдат преведени най-сложните творби на ранновизантийската литература – с отвлечени понятия и показа, естетически доста богати – и тези преводи задоволяват нашите условия и до момента.

Ако не се имат поради някои незначителни грешки и неточности, които очевидно са станали при многократното следващо преписване на най-старите преводи, неразбираемо е по какъв метод може да възникне този език без някаква предшестваща огромна просвета. Това за мен е едно от най-големите чудеса, което би трябвало от ден на ден и повече да се учи. Забележете, че този език в разнообразни свои редакции – съветска, сръбска и т. н. – е съхранен до наши дни. Аз смятам, че съветският книжовен език е зародил основно върху основата на старобългарския. Станало е нещо изумително: както една парченце в мъглата събира към себе си капки вода, по този начин и старобългарският език е привлякъл към себе си съветски думи и изрази, които го обогатяват и основават доста забавен негов вид, именуван по отдавнашна традиция у нас черковнославянски език (той е навлязъл в научната терминология с това свое наименование, което е мъчно да се промени).

Отношението на черковнославянския към съветския език също е доста комплицирано. Става по този начин, че черковнославянският език – старобългарски в основата си – и съветският всекидневен и настоятелен език са основали в литературата непрестанно изменящи се връзки, като сред два противоположни електрически полюса. Необикновеното стилистическо благосъстояние на съветската литература се основава точно заради съществуването на тези два изменящи се полюса, сред които поражда и стилът на творбата. Ту създателят употребява думи от черковнославянския език (като старобългарски в съветска редакция), ту думи от чисто националния език, а и от деловия език, езика на документите. И това дава голям диапазон от емоционалност, голямо количество синоними, каквито може би в различен език няма, а също и голяма последователност на смислите. По подобен метод старобългарският език е изиграл съдбоносна роля в развиването на съветския книжовен език. Освен това за мен е напълно изумително следното: може би то е било допустимо с помощта на събитието, че през разнообразни исторически времена върху територията на България са живели разнообразни племена и нации – и в дружба, и във омраза – едно рядко по своето благосъстояние национално съобщество.

Старобългарската просвета се отличава с нейната отвореност, тя не се лимитира единствено със своята народност. И творбите на братята Кирил и Методий, и на техните възпитаници, и старобългарската литература от идващите епохи се издигат в орлов полет над актуалната българска реалност като съществуват за цялото човечество. Преди всичко за християнското човечество, в частност за православното, само че във всеки случай тази просвета не се е затваряла в самата себе си. Затова тя елементарно е възприемала достиженията на други култури и е отдавала свои благосъстояния на други култури. А отдаването на просвета на други култури е изключително значимо начало в творчеството. Ако една просвета съществува поради самата себе си и сама себе си възвеличава, тя се самозадушава, не може дълго да съществува.

Разглежданата съществена отлика на старобългарската литература – явна за всички, които я учат – е отдадена на Русия. В съветската литература от ХІ в. непрестанно се акцентира концепцията за служението на други нации. Ако се излага да речем Житието на Борис и Глеб, в него се споделя, че мощите им са правили чудеса на единствено за русите, само че и за другите нации, акцентира се, че първите съветски светци имат значение освен за съветската земя. В летописите също се приказва, че Русия би трябвало да бъде в отбрана на християните от други народности. Подобни доказателства има в обилие. През идващите епохи това провокира ответно придвижване – в Русия идват книжовници от България, Сърбия и други славянски земи, които се включват пълноценно в развиването на съветската просвета.

Истинска креативна и същинска велика е оная просвета, която осъзнава своето значение за другите нации. Велик е единствено оня народ, който не съществува за себе си, а за цялото човечество. Тогава и патриотизмът придобива други форми. Между патриотизма и национализма има коренна разлика. Патриотизмът – това е обич към своя народ. Национализмът е злоба към другите нации. Това са две напълно противоположни понятия. Затова патриотизмът би трябвало да бъде качество на всеки един народ. А национализмът е най-голямото злополучие, което – кой знае за какво продължава да съществува и до през днешния ден. Можеш да бъдеш родолюбец освен на своя народ, само че и на своя град, на своето семейство. Но какво значи да си родолюбец на фамилията си, да речем? Да не признаваш никакво друго семейство, да се заключиш в своя дом, да не приемаш посетители и другари? Та това значи в последна сметка да загине фамилията в морално отношение!

Както е известно великият съветски публицист Достоевски държи популярна тирада на Пушкиновите тържества в Москва. Това е една в действителност забележителна тирада, която провокира грамаден възторг – Достоевски е бил изтъкнат оратор – слушателите му просто са припадали в възторг. Достоевски развил тогава концепцията за отвореността на съветската просвета към света; че съветският човек е „ общочовек “, „ общоевропеец “, че европейската просвета му е скъпа, че я усеща като своя. Тази концепция поразила всички, той разкрил нещо, което хората подсъзнателно чувствали, а той им го изказал с думи, разбрали в какво се състои същността на патриотизма. Само че Достоевски не е познавал нито древноруската, нито старобългарската литература и е смятал, че упоменатата специфичност е рожба на новата време.

Моята креативна задача се състои в това да покажа безапелационно, че тази линия на съветската литература не се е появила с Пушкин, не е била присъща единствено нему, а и на древноруската литература и че тя се корени в традицията на старобългарската литература, възприета от Русия.

Винаги с голяма наслада се срещам със старобългарските литературни монументи, тъй като чувствам, че в тях се съдържат корените и на древноруската просвета. Това е почвата, върху която тази забележителна линия, която би трябвало да избави човечеството от крах, към този момент се е съдържала.

Публикувано в: „ За Буквите “, Кирило-Методиевски вестник, брой 24/Ноември 2006 година
Източник:
Снимка: Дмитрий Сергеевич Лихачов (1906-1999), bg.wikipedia.org