Питали ли сте се какво печелим и какво губим, ако

Питали ли сте се какво печелим и какво губим, в случай че решим да последваме фантазиите си и да сложим линия на всичко, което ни натоварва в сивото градско всекидневие? А какъв брой по-добре бихме живели, в случай че не се постанова непрекъснато да бързаме и да се съобразяваме с графици, написания и срещи?

Австралийката Пип Уилямс е потърсила отговорите на тези въпроси в книгата си „ Едно лято в Италия ”, на чиито страници разкрива душата си, разказвайки по какъв начин дружно със брачна половинка си Шанън съумяват да осъществят фантазията на живота си: да заживеят муден, спокоен живот в естетика с природата, до момента в който отглеждат сами храната си и прекарват време с хората, които обичат.

Всичко стартира в дребната им „ къщурка кутийка ” в Сидни, в техния челен двор с повърхност от едвам два квадратни метра, в чийто ъгъл Пип и Шанън посаждат лимоново дръвче. Скоро по-късно фамилията осъзнава, че щастието, което им носи собственоръчното развъждане на храна в двора, е несравнимо с нищо на света. Скоро фамилията се мести в различен регион в Австралия, където разполага с по-голям двор, в който и двамата прекарват голяма част от времето си в градинарство. Работата отвън дома и настоящите задания обаче изискват своето. Така Пип и Шанън се изправят пред обстановка, в която би трябвало да избират сред дългогодишната си кариера и фантазията си да заживеят умерено, като се отдадат на природосъобразен метод на живот в провинцията, прекарвайки времето си в лична плантация. Решението е да осъществят това, за което мечтаят най-силно.

И двамата напущат работа, вземат децата си и отиват да търсят положителния живот надалеч от вкъщи – в така привлекателната и плодородна Италия, където живеят като доброволни служащи в био ферми. В рамките на едвам няколко месеца фамилията на Пип и Шанън посещава ферми из емблематични градове и райони на Ботуша – столицата Рим, градът на гондолите Венеция, провинциалната Тоскана, крайбрежието на Амалфи в региона на Неапол, местностите Емилия-Романя, Пиемонт, Калабрия и други

Откъс от „ Едно лято в Италия ”, Пип Уилямс

Хляб.
Той беше моята крах.
И моето избавление.
Ако не беше хлябът, може би в никакъв случай нямаше
да отидем в Италия.

РИМ

(Шест невъзможни неща преди закуска)

След няколко часа Рим ще гъмжи от хора, само че в този момент, в шест сутринта, е единствено наш. Събудили се поради разликата във времето, ние излизаме от жилището си на Вия Бокачо в търсене на закуска, само че не знаем в коя посока да тръгнем. Шанън и момчетата наподобяват обезпокоени, а моите нервни окончания към момента потрепват с тези първи мигове на събуждането, когато не желаех да се раздвижа поради ръката на Шанън на корема ми. Беше съвсем мрачно и аз лежах, за¬слушана в непознатия звук на улицата под нас – боботенето на камион за доставки по паважа, изтракването на решетка, привет и диалог, за чието значение можех единствено да предсказвам. Чувствах се като дете, което подслушва нечия загадка.

На града ще му би трябвало време да се разсъни, по тази причина ние се скитаме напразно и понякога хващаме ръката на другия и стискаме леко, с цел да се уверим, че в действителност сме тук. Предпочитаме тесните улички и след всеки завой се озоваваме пред богатство – черква с кръгли куполи, покрита аркада с изписан таван, балкон от ковано желязо. След това виждаме парченце от нечий двор – натежал от зрели плодове клон на портокалово дърво, който се протяга над висока каменна стена. Ейдън се ускорява и подскача, пробвайки се да грабне един от портокалите, и аз се връщам 10 години обратно в предния двор на дребната ни къща в Сидни.

„ Преден двор “ може и да е пресилване, бяха по-скоро просто два квадратни метра земя, която отделяше входната ни врата от пътеката, само че Шанън бе видял капацитета й. Като толкоз доста хора в предградията ние жадувахме за част от „ Добрия живот “, оня живот, в който можем да отглеждаме личните си артикули и да имаме прасе за домакински любим.
Дори и преди да се родят момчетата, Шанън бе почнал да мечтае за цялостен с мед кошер, ято гъски и редове лимонови и ябълкови дървета, както и дървета, за чиито плодове никой не беше чувал. А до момента в който къщата се изпълваше с играчки, а дните ми с пюре от тиква и разлято мляко, аз бях почнала да бленувам за изпечен от мен самун и сладко, приготвено от от¬гледани от нас круши.

Но фантазията беше прекомерно огромна за нашата къща кутийка, по тази причина я подкастрихме и подрязахме, до момента в който всичко, което си представяхме, стана нещо малко. Тогава посадихме едно лимоново дърво в предния двор.

Минаха няколко години. Момчетата растяха, къщата ставаше по-малка, а дървото ни стартира да дава плодове. Бяхме удовлетворени.
И тогава лимоните ни започнаха да изчезват.

Бяхме оставили дървото ни да надвисне над пътеката и това беше услуга към съседите ни, която ние на драго сърце им правехме. Ако някой от тях приготвяше риба на грил и установеше, че няма лимон, можеха да изтичат от къщата си и да си откъснат един от нашето дърво. Никой не би трябвало да яде риба без лимон, а ние имахме повече от задоволително, с цел да ги споделим. Но една вечер сервирах сьомга на грил и когато отидохме до дървото, на него нямаше нито един плод.

След известно време се появиха нови лимони. Говорехме за лимонада, лимонен конфитюр и апетитен лимонен къс и чакахме търпеливо плодовете да узреят. Когато зеленото мина в жълто, ние заставахме на прага на дребната ни къща, съзерцаващи като горди родители това, което сме отгледали. Но гордостта ни и кулинарният ни оптимизъм не продължиха дълго. Един ден, когато отворихме входната врата, жълтото още веднъж го нямаше на дървото. Предишната вечер имаше лимони, които щяха да стигнат даже и цялата улица да беше решила да яде риба, и внезапно всички бяха изчезнали.

Някъде надълбоко в съзнанието на Шанън се открехна врата и той стартира да върви към нея.

– Да се преместим – сподели той.

– Не можем да си го позволим – отговорих аз.

– Можем, в случай че напуснем Сидни.

Беше прав. Идеята ми хареса. Продадохме къщата и се преместихме в Аделайд Хилс.

* * *

На две хиляди километра от Сидни фантазиите ни откриха изражение в каменна къща с две спални и пет акра земеделска земя.
Шанън имаше колиба – миг на постигане на пълноправие за всеки мъж, който се е застоявал в железарския магазин дълго откакто е намерил нужното му руло изолираща лента. Имаше също и поле за насърчаване на всички тези хрумвания, които го бяха занимавали през последните няколко години, както и работа на половин ден като градинар, която му оставяше задоволително време за реализирането на някои от тях. Той стана член на „ Дървета за цялостен живот “ и засади стотици локални фиданки. Започна да учи пермакултура, направи лехи за зеленчукова градина и се захвана да сади плодни дървета. Някои ми бяха познати, за други не бях чу¬вала. Очите му грееха и страните му пламтяха, като че ли беше налегнат от нова обич.

Двете ни момчета, които още не ходеха на учебно заведение, тичаха на воля на по-широкото място, което имаха. Ейдън най-сетне можеше да рита топка и да замахва с бейзболната бухалка без ограничавания. Скоро стана добър и с двете – макар че домашният бюджет към този момент имаше особено избрана сума за всички топки, които се губеха във високата трева. Той вадеше моркови от земята и ги ядеше дружно с пръстта. Райли към момента нямаше зъби за морковите, тъй че ядеше единствено пръстта. А аз ги следих, изпълнена с неспокойствие.

Но към момента бях единствено наблюдаващ. Не бях понижила работата си, единствено я бях преразпределила. Почти не успявах да си из¬цапам ръцете със аграрни труд, тъй като ми пречеха всички тези неща, които бях донесла със себе си от Сидни. Работата ми в града плащаше сметките, а незавършената дисертация отнемаше множеството от времето, което би трябвало да извозвам с децата си – и с новите ни домашни любимци, двойка лами, които бяхме купили с желанието да обличаме момчетата в разноцветни, домашно направени вълнени облекла.

Заехме се с отглеждането на животни с тъкмо тази убеденост, която може да се чака от гражданчета с положително обучение, които нямат никаква визия. Това бяха първите ми бозайници, откакто бях уморила мишката си Мили, когато бях на осем (тя прегряваше в кукленските облекла, с които я обличах, и умря прибързано поради прекомерно голямо-то количество шоколад, което изяждаше), само че най-малко Шанън бе имал куче, много огромно куче. Благодарение на няколко благоразумни съвета от съседи, които явно се тревожеха за благополучието на животните, ние скоро разбрахме, че като оставим настрани плюенето, ламите се гледат доста по-лесно от мишките.

Ламите ни дадоха вълна и аз открих време да се науча да работя с чекръка, само че по този начин, както едно деветгодишно дете без необикновен гений се оправя с цигулката. Движех всички елементи както би трябвало, само че полученият артикул можеше да бъде оценен единствено от тези, които ме обичаха – и даже и те се затрудняваха.

А що се отнася до това да обличам децата си с възхитителни, изплетени на ръка облекла – до момента в който съумея да завърша първата шапка, главите им бяха пораснали и те бяха задоволително огромни, с цел да заявят, че не желаят да наподобяват като деца от Щайнерово учебно заведение. Дадох безформения си шедьовър на една другарка с дете в локалното Щайнерово учебно заведение и купих на момчетата полиестерни футболни шапки.

Чекръкът скоро откри дом в гаража дружно със стана (какво си бях мислила?), тенджерата за консервиране и стотина празни буркани за конфитюр, дадени ми от другари. Започваха да се натрупат от ден на ден и повече артефакти от фантазията ми. Всяко попречване в нещо, когато бързах да стигна до колата и да потегли на работа, ми подсещаше какъв брой надалеч съм в действителност от идилията.

И тогава животът, който търсех, най-сетне ме откри. Един прелестен декемврийски ден приключих дисертацията си и завърших два краткотрайни контракта, а новата ми работа щеше да стартира от февруари. Времето, нормално усукано и претъпкано, стана като празен, прав път. Разполагах с часове, даже дни, когато нямах да правя нищо несъмнено, тъй че започнах да върша самун.
Още от двадесетгодишна през година-две бях навивала ръкави и бях заравяла ръце в купчина брашно с огромно¬то предпочитание да направя самун. Получените тухли или каша се опитваха общително от фамилията и приятелите ми, само че даже и тяхната обич не можеше да ги накара да вземат втори залък и най-после хлябът се изхвърляше в боклука. Хлябът бе станал мой смъртен зложелател. След всяко проваляне се оттеглях, ранена, измежду рафтовете с самун в локалните супермаркети.

Не бях правила самун от доста години, само че се усещах подготвена да опитам още веднъж. Този път се възползвах от помощта на добра готварска книга и следвах доста деликатно всяка стъпка.

И изпекох самун.

Шанън и момчетата го изядоха целия още преди да залезе слънцето. Усещах някаква топлота в стомаха си, която можеше да се изясни и с дебелата филия, погълната, когато хлябът беше още парещ, преди малко изваден от фурната, само че аз знаех, че е същинско, чисто благополучие.

Започнах постоянно да пека самун, всякога в ден, когато вкъщи нямаше никого, когато тишината и часовете не желаеха нищо от мен.

Тези моменти, в които дланта ми разтегляше еластично¬то тесто и аз дишах леко задъхано от усилието на месенето, бяха едни от най-щастливите за мен. Чувствах се като Найджела Лоусън. „ Трябва да владееш тестото “, споделях аз на празната къща с изтънчен британски акцент и незабавно щом приключех с преодоляването, включвах електрическата кана. Винаги бях мислила, че правенето на самун лишава доста вре¬ме, само че в тези дни ми се струваше, че имам повече време от¬когато и да било. След месенето хлябът не изискваше нищо друго, с изключение на наличието ми, и аз бях свободна да върша неща, които не бяха основни и значими за никого други¬го, с изключение на за мен. Надрасквах няколко реда в една красива тетрадка, купена скоро откакто напуснахме Сидни, която съвсем не бях докосвала, преди да стартира да върша самун. Няколкото реда ставаха страници, месех тестото още веднъж, правех още чай и по-късно изчитах написаното. След известно време изпълних тетрадката до половината, страниците й бяха поръсени с брашно, по корицата имаше засъхнало тесто. Чувствах се, като че ли съм посадила нещо и че в случай че се грижа за него, то може да порасне.

Най-накрая смяната в живота ни изпълняваше всичките си обещания. Кокошките снасяха, дърветата раждаха плодове, алпаките бяха дали още вълна, с цел да мога да изплета още няколко разкривени шапки, които никой нямаше да носи. И тогава лятото свърши и започнах новата си работа. Времето се сви и аз се усещах задъхана (но не по оня секси метод на Найджела). Правех самун всеки четвъртък. След това започнах да го върша през седмица. След това стопирах да върша самун.

За някои хора знак, че нещата излизат отвън надзор, е прескачането на фитнеса или ежедневната им медитация, или това, че се прибират вкъщи, откакто децата им са заспали. За мен беше купеният от супермаркета самун. „ Браво, мамо “, звучеше саркастично в главата ми, когато плясвах сирене сред две филии бял самун и за следващ път крещях на децата да побързат, тъй като ще закъснея за работа.

Дърветата ни започнаха да се превиват под тежестта на плодовете. Ябълките, сините сливи, нектарините и скъпите плумкоти на Шанън узряха. Но когато плодовете започнаха да падат, ние бяхме прекомерно заети, с цел да ги консервираме, и все отлагахме, като че ли природата можеше да се препрограмира. Ябълките омекваха и по-късно падаха, само че костилковите плодове падаха, откакто бяха станали най-вкусни – успяхме да наберем единствено от плумкотите, останалите изгниха и направиха отпадък, който по този начин и не намирахме време да почистим. Страните на Шанън изгубиха розовината си.

Мечта, която държите заключена на несъмнено място, може елементарно да бъде подценена. Но когато освободите една фантазия, вие живеете с нея, лягате си да спите с нея, събуждате се с нея и би трябвало всеки ден да преговаряте с нея. Нашата фантазия ни държеше виновни и ние усещахме тежестта на упованието й всякога, когато правехме компромис.